3
определение по гр.д.№ 53487 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
гр.София, 03.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 53487 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма] срещу решение № 1366 от 25.06.2015 г. по гр.д.№ 1505 от 2015 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав В ЧАСТТА МУ, с която е изменено решение № 18737 от 28.11.2014 г. по гр.д.№ 5886 от 2013 г. на Софийския градски съд, като ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Е. С. К. на основание чл.226, ал.1 от Кодекса за застраховането сумата 28 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, станало на 30.08.2012 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.08.2012 г. до окончателното плащане.
В жалбата се твърди, че решението на САС в обжалваната част е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение със задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 72 от 12.03.2010 г. по гр.д.№ 905 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., ППВС № 7 от 30.12.1959 г. , т.1 и т.2, ППВС № 7 от 04.10.1978 г., т.9, решение № 93 от 23.06.2011 г. по т.д.№ 43 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 59 от 29.04.2011 г. по т.д.№ 635 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 154 от 30.10.2012 г. по т.д.№ 807 от 2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 270 от 03.09.2013 г. по т.д.№ 207 от 2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 217 от 25.07.2013 г. по гр.д.№ 1038 от 2012 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 633 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 855 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 59 от 29.04.2010 г. по т.д.№ 687 от 2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и решение от 04.10.2007 г. по гр.д.№ 1182 от 2006 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о./ по следните правни въпроси:
1. Доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса, при условията на „пълно доказване“ правоизключващото възражение на застрахователя относно липсата на извършен деликт- липса на съприкосновение между пострадалата и застрахования автомобил ?
2. Какъв е критерият за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди ?
Ответницата по касационната жалба Е. С. К. не взема становище по нея.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за осъждане на застрахователя да заплати обезщетение за неимуществени вреди на Е. К. в размер на 28 000 лв., въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства безспорно е установено, че К. е претърпяла вреди, които са пряка и непосредствена последица от пътно-транспортно произшествие, станало на 30.08.2012 г. в [населено място] по вина на водача на л.а. марка „Л.“, модел „Капа“ с рег. [рег.номер на МПС] , който е бил застрахован за гражданската си отговорност в ЗД [фирма]. Справедливото, според съда, обезщетение за тези вреди /предвид възрастта на пострадалата, характера и степента на нараняванията й и продължителността на лечението й/ е 35 000 лв. Тъй като обаче е признато съпричиняване на вредите от страна на Е. К. в размер на 20 %, съдът е присъдил на К. обезщетение в размер на 28 000 лв.
Няма основание за допускане на касационното обжалване на това решение по първия поставен от касатора въпрос: доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса, при условията на „пълно доказване“ правоизключващото възражение на застрахователя относно липсата на извършен деликт- липса на съприкосновение между пострадалата и застрахования автомобил. Въпросът не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е свързан с приложението и тълкуването на правна норма, а е въпрос по съществото на конкретния правен спор и касае преценката на събраните по конкретното дело доказателства. Той е въпрос, относим към правилността на въззивното решение, който обаче не може да бъде разглеждан и решаван в настоящото производство по допускане на касационното обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория поставен от касатора въпрос: какъв е критерият за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. По този въпрос няма противоречие между задължителната практика на ВКС и обжалваното решение. В задължителната съдебна практика /ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решения на ВКС по чл.290 ГПК/ е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреждания могат да бъдат: характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено непозволеното увреждане, допълнителното влошаване състоянието на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В задължителната практика на ВКС /решения по чл.290 ГПК, например решение № 38 от 13.03.2013 г. по гр.д.№ 323 от 2012 г. на ВКС, ГК, Трето г.о./ като допълнително обстоятелство се сочи съобразяването с икономическата конюнктура в страната и сегасъществуващите социални и икономически реалности. Обжалваното въззивно решение не противоречи на тази задължителна практика на ВКС. В него при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът се е съобразил с конкретните и установени по делото обективно съществуващи обстоятелства: характера и степента на увреждането на Е. К., конкретните претърпени от нея болки и страдания, тяхната продължителност и интензивност, трайните последици от увреждането, обстоятелствата, при които е получено и икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането и към настоящия момент. Съдът надлежно се е мотивирал защо в настоящия случай присъжда обезщетение над обичайното за този вид увреждания- поради факта, че пострадалата е глухоняма, което допълнително усложнява психическите й преживявания и е сравнително млада жена /на 38 години/, която за в бъдеще ще продължава да търпи болки, неудобства и лишения в битов план в резултат на увреждането. Поради това не са налице основанията на чл.280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса. Както бе посочен по-горе, по въпроса какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД има задължителна съдебна практика /ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решения на ВКС по чл.290 ГПК/, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяна на тази практика.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1366 от 25.06.2015 г. по гр.д.№ 1505 от 2015 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав В ЧАСТТА МУ, с която е изменено решение № 18737 от 28.11.2014 г. по гр.д.№ 5886 от 2013 г. на Софийския градски съд, като ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Е. С. К. на основание чл.226, ал.1 от Кодекса за застраховането сумата 28 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.08.2012 г. до окончателното плащане.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.