О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
София, 08.07.2009 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на шести юли две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 143/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на “Х”ООД- гр. С. против решение от №502 от 19.11.2008г. по гр.д.771/08г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №67 от 04.06.2008г. по гр.д.55/2007г. на Хасковски окръжен съд, за отхвърляне на предявения от касатора против О. – гр. Х. иск с правно основание чл.79 ЗЗД.
Ответникът по касация- О. – гр. Х. е на становище, че не са налице основанията за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
В резултат на проведено производство по чл.285 ГПК, касаторът е представил изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като е поддържал, че въззивният съд се е произнесъл по редица въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а именно – за наличието на забава на кредитора, за това налице ли е неизпълнение от страна на концесионера, пораждащо правна възможност на концедента да прекрати концесионното правоотношение и ако е налице приложими ли са последиците по чл.95 ЗЗД, както и дали е налице надлежно прекратяване на договора от концедента. Тези въпроси е обвързал с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, мотивирано с липса на съдебна практика на ВКС, тъй като имало само практика на ВАС по отношение на административните елементи от процедурата по предоставяне на концесия. Посочено е още, че относно надлежното прекратяване на концесионния договор, въпросът бил за необходимостта от акт на орган на власт, изрично овластен от нормативен акт да вземе решение за прекратяване на договор за “ общинска концесия”. Този въпрос според касатора, бил решен от въззивния съд в противоречие с приетото с решение № 315/12.07.2006г. по т.д. №880/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Поставен е и въпроса относно съществуването и прекратяването на концесионния договор, разрешаван, според страната, противоречиво от съдилищата, като са посочени конкретни решения на административните съдилища и ВАС. Изложени са доводи относно недопустимостта на постановеното решение, поради произнасяне от съда по непредявен / според касатора/ иск, с оглед това, че въззивният съд е оставил в сила обжалваното пред него решение на първостепенния съд, което от своя страна било постановено по непредявен иск. В това се състояло и произнасянето му по процесуалноправен въпрос, разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, според която въззивният съд следвало да обезсили решението и върне делото на първоинстанционния съд, когато същия е разгледал непредявен иск. Касаторът е сочил и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е поддържал, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а препращал към мотивите на окръжния съд, което било в противоречие с т.19 на ТРОСГК№1/2001г. Изложени са и оплаквания за нарушение на чл.188 ГПК / отм./, както и оплаквания за неправилност на съдебния кат във връзка с това, че въззивният съд е приложил общите разпоредби на закона, а не договорните клаузи, по което също било налице противоречие с практиката на ВКС, но не са сочени конкретни актове.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният въпрос за надлежното прекратяване на концесионния договор, макар и релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК сам по себе си не може да обуслови наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Страната е поддържала, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение по т.д. 880/2005 на ВКС, ІІ т.о./ служебно приложено/, но това решение, като постановено по иск чл.26, ал.1 ЗЗД, третира различна фактическа и правна проблематика, несвързана с мотивите на въззивния съд – така с него се разглеждат въпроси относно твърдяна нищожност на концесионен договор и предпоставките за наличието й. Следователно, при липса на обективен идентитет на случаите, не може да бъде обсъждано и поддържаното противоречие.
Сочената практика на административните съдилища е ирелевантна към производството по чл.288 ГПК. Този извод произтича от това, че чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК изисква установеност на противоречие при разрешаването на релевантния въпрос с конкретно посочени решения, постановления на пленум и тълкувателни решения, обективиращи задължителната и константна практика на ВС респ. ВКС, както и с конкретна практика на общите граждански съдилища. Следователно, не обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване сочената практика на административните съдилища, тъй като решенията по административни спорове са извън предметния обхват на нормата на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Поставеният въпрос относно произнасянето по предявения от ищеца иск, също не установява приложимост на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За него е поддържано от касатора, че е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, която била обективирана в изброени решения на ВКС. Тези решения, обаче, са относими само към разрешаване на въпросите/ както е сочил и касатора/ относно процедирането на съда при констатация за произнасяне на първостепенния съд по непредявен иск, но не обуславят извод, че Хасковски окръжен съд с решението, предмет на въззив, се е произнесъл по такъв. Твърдяното противоречие би било налице само ако въззивният съд беше констатирал произнасянето на първостепенния съд по непредявен иск и въпреки това не извърши императивно установените в чл.209 ГПК / отм./ процесуални действия, определящи правния резултат, който следва да бъде постановен в тази хипотеза. С въззивното решение, обаче, е бил разгледан и този въпрос, като е прието обратното- въззивният съд е мотивирал подробно защо счита за правилна определената от първостепенния съд правна квалификация на иска, т.е. приел е изрично, че е налице произнасяне по предявения иск. Следователно, оплакването на страната за неправилност на тези изводи се свързва с общите оплаквания за незаконосъобразност на решението, които се квалифицират по чл.281 ГПК но не обуславят приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Същият извод е относим и към посоченото, че решаващият състав не бил изложил свои собствени мотиви, което освен, че е фактически невярно, е и правно необосновано, тъй като еднаквия правен извод на съдилищата по определени фактически и правни обстоятелства не означава нарушение на правилата на въззивното производство – арг. чл. 208 ГПК / отм./. Освен това, този довод също е неотносим към предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по същество е оплакване за неправилност на решението на въззивния съд. Такъв извод следва да се направи и относно оплакванията за нарушение по чл.188 ГПК / отм./ и за неправилно приложение на закона.
Не установява основание за допускане на касационно обжалване и твърдението, че по общо поставените въпроси за наличието на забава на кредитора, за това налице ли е неизпълнение от страна на концесионера, пораждащо правна възможност на концедента да прекрати концесионното правоотношение и ако е налице приложими ли са последиците по чл.95 ЗЗД, както и дали е налице надлежно прекратяване на договора от концедента, нямало съдебна практика. За да е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то следва приложената от съда правна норма, от която е изведен решаващия мотив да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като тези предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на касационната жалба, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по конкретния, посочен от касатора, материалноправен и процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона при неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. Следователно, с оглед изложеното само общото посочване за липса на съдебна практика не може да обоснове наличие на соченото основание
По изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което подадената жалба не следва да бъде допусната до разглеждане по същество.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от №502 от 19.11.2008г. по гр.д.771/08г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: