7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
гр. София, 10. 06. 2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 4623/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 6543/31.05.2018 г., подадена от Н. Й. Н., чрез процесуалния си представител адв. Г. С. от АК – С., против въззивно решение № 181 от 25.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 32/2018 г. по описа на Плевенския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 297 от 04.12.2017 г., постановено по гр.д. № 675/2017 г. по описа на Червенобрежкия районен съд, е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Г. Х. Х. от [населено място] бряг, иск за заплащане на сумата 6 725, 40 лева – обезщетение за имуществени вреди, на основание чл. 45 ЗЗД, причинени резултат на противоправно поведение на ответника, изразяващо се в съставяне на антидатирани индивидуални административни актове, подписване на такива актове на неустановени дати в процедура по възстановяване на наследствени на страните земеделски земи, без да е конституиран като заявител и без за уведоми за действията си ищеца, което поведение довело до завеждане на редица дела от страна на ищеца, който направил и съответните разноски, дължими от ответника в резултат на деликта.
Жалбоподателят релевира оплакване за нищожност на въззивното решение като постановено в противоречие с повелителна правна норма и в разрез с правния ред. В тази връзка излага съображения, че въззивният съд не е съобразил нормите на чл. 297 и чл. 302 ГПК, съгласно които постановените решения, с които се прогласява нищожността на административните актове, издадени от Общинската служба „Земеделие“, обвързват гражданския съд при преценката за валидност и законосъобразност на административния акт, доколкото ответникът е бил страна в производствата, в които са постановени тези решения. Жалбоподателят счита, позовавайки се на разясненията, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд не е упражнил правомощията си служебно да приложи императивна правна норма. Поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът от една страна се произнесъл по недопустимо изменен иск, а от друга е пропуснал да се произнесе по претенцията за разходи, сторени в описаните съдебни производства. Релевира и касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът доразвива оплакванията си за нищожност и недопустимост на въззивното решение. Сочи като основание за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност на решението, която обосновава с допуснати от съда нарушение на материалния закон (изразяващо се в неизпълнение на задължението за определяне на правната квалификация на предявения иск), нарушения на съдопроизводствените правила (свързани с обезпечаване правото на участие на ищеца в открито съдебно заседание на 04.04.2018 г. пред окръжния съд, със задължението на съда да изложи собствени мотиви в решението, задължението му да се произнесе по предявено искане по чл. 193 ГПК и обсъди всички релевирани във въззивната жалба доводи на страната) и необоснованост. В подкрепа на твърденията си се позовава на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 7 от 30.12.1959г. на Пленума на ВС, Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС, както и на решение № 454/28.03.2014 г. по гр.д. № 4478/2013 г. на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр.д. № 6606/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 643/12.10.2010 г. по гр.д. № 1246/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 237/2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60/05.06.2013 г. по гр.д. № 546/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 66/25.04.2013 г. по гр.д. № 807/2012 г. на ВКС, I г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Поддържа, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по въпроса за правомощията на гражданския съд да преценява по пътя на косвения съдебен контрол материалната законосъобразност на реституционните актове, съставени и подписани от ответника. Сочи ТР № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС и излага съображения за обвързаността на държавата от постановените решения в производства по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ и за липсата на материалноправен спор с нея относно правото на собственост върху сочения поземлен имот.
Ответникът по жалбата Г. Х. Х. от [населено място] не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, постановено по предявен иск с правно основание чл.45 ЗЗД е валидно, допустимо и правилно. Констатирал е, че в обстоятелствената част на исковата си молба ищецът се легитимирал като наследник на общия за страните наследодател Н. Х. Н., чийто земеделски земи били възстановени с решение на Поземлената комисия – Червен бряг по преписка № 504/1992 г. по заявление, подадено от Й. Н. Х.. Изложил е твърдения, че след смъртта на заявителя и без знание на ищеца, ответникът се е самоназначил за заявител по преписката, укрил документация от ищеца за възстановените имоти в землището на [населено място] бряг, изпращана от Поземлената комисия – Червен бряг, подписвал документи, свързани с възстановяването на собствеността върху наследствените земеделски земи, за които не е уведомявал ищеца и съставил протокол № 10/24.08.1992 г., по силата на който наследниците на Н. Н. са обезщетени с компенсаторни бонове въпреки решението на Поземлената комисия – Червен бряг за обезщетение с акции. Поради тези действия на ответника, както и с подписването и под други решения във връзка с размера на обезщетението с компенсаторни бонове, за което ответникът не е уведомявал ищеца своевременно, за да предприеме последният действия за защита на неговите законни права, а именно – възстановяване на наследствените земеделски земи в реални граници, ищецът бил принуден да извършва разходи във връзка със заведени административни и граждански дела, подаване на сигнали до прокуратурата и ползване на адвокатска помощ. Във връзка с водените от него дела ищецът се е наложило да наеме адвокат и да изразходва средства за адвокатски консултации и възнаграждения за процесуално представителство, като също така за периода 2012-2017 г. е пътувал до [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място], като е изразходвал средства за пътуване в размер на 1205,40 лв.. Съдът констатирал също, че с допълнителна молба – становище ищецът е уточнил петитума на предявения от него иск, като е посочил, че за него са настъпили вреди, вследствие на виновното поведение на ответника – съставяне на антидатирани индивидуални административни актове, подписване на такива актове на неустановени дати, без да е конституиран като заявител, в резултат на което ищецът е бил принуден да прави разходи за водене на дела и съставяне на жалби, подаване на молби и сигнали до прокуратурата и различни институции в България. Претендираните вреди били в размер на 1205,40 лв., представляващи пътни разноски за периода 2012-2017 г. и разноски за адвокатски консултации и адвокатско представителство в размер на 5192,00 лв. по гр. д. № 66/2012 г. на РС – Троян, а.х.д. № 10185/2013 г. на Административен съд – Велико Търново и гр. д. № 1326/2014 г. на РС – Горна Оряховица.
Въззивният съд е приел така предявената претенция за обезщетение на причинени имуществени вреди на ищеца, изразяващи се в извършени разходи във връзка с водени граждански и административни дела пред различни съдилища в страната – за транспорт и заплащане на адвокатски хонорари за консултации и процесуално представителство, за неоснователна. Обосновал е, че не се установяват елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД – наличие на причинени вреди на ищеца в резултат на водените от него граждански и административни дела, виновно и противоправно поведение от страна на ответника за причиняването на тези вреди, както и причинно-следствена връзка между причинени вреди и виновно поведение от страна на причинителя им. Съдът е приел за недоказано настъпването на твърдените вреди, тъй като деловодни разноски, сторени от ищеца в съответните производства са присъдени в тежест на противната страна, съобразно правилото на чл.78 ГПК, а по отношение на транспортните разходи не са представени никакви доказателства по делото. По тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД като неоснователен, следва да бъде отхвърлен.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение
Съобразно задължителните указания на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол и без това да е въведено от касатора като основание за допускане на касационно обжалване, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Съгласно установената практика, съдебният акт е нищожен, ако не отговаря на изискванията за валидно решение – не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписан и не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, включително и чрез тълкуване на нейното съдържание, каквито хипотези не са налице в разглеждания случай, още повече, че касаторът не изложил такива съображения. Д. на касатора, с който обосновава твърдяната нищожност на решението, а именно, че въззивният съд не е приложил императивна правна норма по естеството си представлява оплакване за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, наличието на което подлежи на изследване при разглеждане на жалбата по същество, а не във фазата на нейната селекция.
Неоснователен е и доводът за недопустимост на въззивното решение. Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. В случая въззивният съд се произнесъл съобразно обема на търсената защита, определен в исковата молба и уточнителната молба към нея, като е разгледал претенции за присъждане на обезщетение за претендирани от ищеца имуществени вреди в размер на 1205,40 лв., представляващи пътни разноски, за периода 2012 – 2017 г. и направени разноски за адвокатски консултации и адвокатско представителство в размер на 5 192,00 лв. по гр.дело № 66/2012 г. на РС – Троян, а.х.д. № 10185/2013 г. на Административен съд – Велико Търново и гр. дело № 1326/2014 г. на РС – Горна Оряховица, а не е излязъл извън нея, респ. не е постановил недопустимо решение, поради което в случая не е налице основанието за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.
На следващо място, в изложението се излагат съображения за наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но касаторът не формулира правен въпрос, обусловил изхода на спора, по който въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и произнасянето по който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Доводите на касатора представляват касационни основания, които не могат да бъдат разрешени в производството по селекция на касационните жалби. Касационните основания са уредени в разпоредбата на чл. 281 ГПК и представляват нищожност, недопустимост и неправилност на решението, поради което и всяко оплакване на страната, което цели да установи тези пороци на решението според основателността му, може да бъде ценено като касационно основание. Тази проверка обаче касационният съд може да извърши във фазата на разглеждане по същество на касационната жалба, която предпоставя, че касационното обжалване е било допуснато по съответния материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Необходимо е да се посочи, че нито едно от поставените питания, не е съобразено с обвързващото тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК. Въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК, който е годен да послужи за основание да бъде допуснато касационно обжалване, следва да има процесуалноправно или материалноправно естество, а не да бъде твърдение за факт или оплакване за нарушения на съда, и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос съдът трябва да се е произнесъл в мотивите си и даденото разрешение да е предопределило постановения от съда краен резултат на спора. С оглед постановките на соченото по-горе тълкувателно решение, в процесуална тежест на касатора, съобразно принципа на диспозитивното начало в процеса, е да посочи обуславящия изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, като Върховният касационен съд не разполага с правомощието да го изведе от съдържанието на касационната жалба, а само да го уточни или конкретизира.
Независимо от изложеното, дори и да се обоснове извод, че въпросът за правомощията на гражданския съд да преценява по пътя на косвения съдебен контрол материалната законосъобразност на реституционните актове, съставени и подписани от ответника, представлява правен въпрос, то същият не се явява обуславящ за решаващата воля на съда. Отделно от това, не се обосновават и поддържаните допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. Тълкувателно решение № 5/2011г. на ОСГК на ВКС, на което касаторът се позовава е неотносимо, тъй като предмет на разглеждане в него е въпросът дали е допустим косвен съдебен контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол. Предмет на настоящото производство не е установяване правото на собственост на ищеца спрямо държавата, а противоправността на действията на ответника, която не е изследвана в производствата по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал множество процесуални нарушения и че изводите му не кореспондират със събраните по делото доказателства. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода на спора, на касатора разноски не се следват, а ответникът по жалбата не подал писмен отговор и не е претендирал такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 181 от 25.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 32/2018г. по описа на Плевенския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 6543/31.05.2018 г., подадена от Н. Й. Н. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: