4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
гр. София,12.07.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното К. Недкова т. д. N 2730 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. И. против решение № 176 от 26.07.2017г. по в.т.д. № 148 / 2017г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение 32/24.02.2017г. по т.д. № 168/2016г. на Окръжен съд – Плевен, с което е прогласен за недействителен на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК по отношение на държавата и на ответниците [фирма] и И. А. И. договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 16.10.2012г. с нотариален акт № 3, том ІХ, рег. 7216, дело № 1020 от 2012г. на нотариус С. И. с рег. № 016 на НК, по силата на който дружеството е продало на касатора недвижим имот, след влизане в сила на 13.10.2011г. на ревизионен акт №[ЕИК] / 26.09.2011г. на главен инспектор по приходите към ТД на НАП –гр.Велико Търново, с намерение да се увреди публичния взискател.
В жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Касаторът поддържа, че е неправилен изводът на решаващия съд за наличие на материалноправните предпоставки на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК. Счита, че по делото не е установено намерението за увреждане от длъжника, като е изяснен само факта, че е налице влязъл в сила на 13.10.2011г. ревизионен акт, установяващ данъчни задължения на [фирма]. Изтъква, че макар да е налице установено данъчно задължение на длъжника [фирма] към дата 13.10.2011г., дружеството не е било собственик на процесния имот към този момент, тъй като го придобива по-късно – на 21.11.2011г. Същевременно от 21.11.2011г., когато длъжникът става собственик на процесния имот, до 16.10.2012г. – датата на процесната покупко-продажба, когато длъжникът продава този имот, е изминала почти една година, през което време публичният взискател е бил уведомен за наличието на обект на собственост, годен да бъде обект на принудително изпълнение и не е предприел никакви действия, за да удовлетвори вземането си по ревизионния акт. Също така посочва, че публичният изпълнител е предприел принудително изпълнение в изпълнителното производство чрез налагане на възбрана върху други недвижими имоти собственост на дружеството. Заявява, че имуществото на длъжника [фирма] се е увеличило, след получаването на продажната цена по банковата сметка на дружеството, която би могла да удовлетвори твърдяното вземане на взискателя, ако той беше положил усилия да предприеме принудителни действия по събирането му. Излага съображения, че получената сума улеснява и е напълно достатъчна за изплащане на публичното вземане, визирано в ревизионния акт. Касаторът претендира направените по делото разноски
Ответната страна по жалбата, ТД на НАП-Велико Търново, в подробен писмен отговор излага становище за нейната неоснователност.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
По делото е безспорно, че с ревизионен акт №[ЕИК] / 26.09.2011г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП – [населено място], влязъл в сила на 13.10.2011г., са установени задължения на [фирма] за данък върху добавената стойност и лихви в размер общо на 94 236,21 лева. С договор от 21.12.2011г. с нотариален акт № 52, том ІІІ, рег. № 2420, дело № 279/2010г. по описа на нотариус Г. Б., [фирма] след влизане в сила на ревизионен акт е прехвърлило на [фирма] описания в договора имот, с което е погасило свое задължение, на основание чл.65, ал.2 ЗЗД, в размер на 94 230,04 лева по силата на споразумение от 15.12.2011г. С договор, обективиран в нотариален акт № 3, том ІХ, рег. № 7216, дело № 1020/2012г. на нотариус С. И., [фирма] продало на касатора описания недвижим имот за сумата 58 674 лева, която е преведена по банкова сметка на юридическото лице на 16.10.2012г., видно от нотариален акт и операционна бележка, приложена към нотариалното дело. При изповядване на сделката С. Р., като управител на дружеството, на основание чл. 264, ал. 1 ДОПК, е декларирал, че представляваното от него юридическо лице няма непогасени, подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски.
С оглед на така изложената фактическа обстановка, решаващият състав на апелативния съд е достигнал до извода, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК. Посочил е, че с осъщественото разпореждане [фирма] е ограничило възможността за удовлетворяване на публичните вземания на държавата. Разпореждането с процесния имот е предприето от дружеството – длъжник с увреждаща цел, тъй като същото е извършено след влизане в сила на ревизионния акт, с който са установени публични задължения на юридическото лице, и обосновава наличието на субективния елемент от фактическия състав на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК. Аргументирано е, че формите на проявление на увреждането на кредитора могат да са различни – длъжникът да се е лишил изцяло от своето имущество, да е намалил имуществото си или със своите правни действия да затруднява удовлетворяването на кредитора. Увреждането е налице и в хипотезата, при която се затруднява удовлетворяването на кредитора чрез трансформация на имущество и лишаване на кредиторите от възможност за изпълнение върху конкретни имоти на длъжника. С договора за покупко-продажба [фирма] се е разпоредил с правото на собственост върху описания недвижим имот, с което е намалило ликвиден актив от своето имущество. Изложени са съображения, че при формиране на извода за намерение за увреждане е без значение дали длъжникът с установено публично задължение притежава или не притежава друго имущество. Свободата при избора на имущество, към което да се насочи принудителното изпълнение, дава основание на неудовлетворения кредитор да иска да се запази в патримониума длъжника всяко едно притежавано от него имущество през времето на съществуване на вземането. В случая, няма данни впоследствие сумата 58 674 лева да е използвана за погасяване на публичните задължения на дружеството.
Жалбоподателят се е позовал на наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и т 3 ГПК (редакция ДВ бр. 47 / 2009г.), а именно обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС и съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай обжалващата страна само формално е изпълнила изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочила, кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен, съответно процесуалноправен въпрос, обусловил уважаването на предявения срещу него иск. Оплаквания относно правилността на акта не могат да бъдат предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Основанията за касиране на обжалваното въззивно решение по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК (редакция ДВ бр. 47 / 2009г.), поради което могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация.
Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция ДВ бр. 47 / 2009г.) .
Въз основа на изложените съображения, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 176 от 26.07.2017г. по в.т.д. № 148 / 2017г. на Апелативен съд – Велико Търново.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.