2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
гр. София, 15.07.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 4162 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. С. П. срещу решение № 72 от 10.06.2013г. по т. дело № 141/2013г. на Апелативен съд Б., търговско отделение, с което е потвърдено решение № 91 от 26.05.2011г. по т. дело № 423/2010г. на Окръжен съд Бургас, с което са отхвърлени исковете, предявени от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] за сумата 43 840,42 лв., от която 15 986,84 лв. представляват стойността на предоставено гориво по фактури № 32917/01.03.2005г. и № 373/29.07.2005г. след извършени прихващания, а 27 853,58 лв. представляват ДДС, и за сумата 27 914,90 лв. – лихва за забава за периода от 12.12.2005г. до 12.2010г. и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 2 438,05 лв., представляваща деловодни разноски пред всички инстанции.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:
„1. Представлява ли съществено процесуално нарушение на съда липсата на доклад, който да определя спорното от безспорното, да дава указания за това кои са подлежащите на доказване факти и обстоятелства и чия е тежестта на доказване на тези факти и следва ли въззивната инстанция да извърши процесуалното действие доклад по делото, ако се поддържа и констатира процесуално нарушение на първоинстанционния съд в тази насока?
2. Какви са последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства – чл. 146, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК, както и има ли преклузия да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 ГПК?“
По отношение на първия въпрос касаторът сочи противоречие с решение по т. д. № 13/2010г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение № 172/23.02.2010г. по гр. д. № 386/2009г. на ВКС, 3 г. о., решение № 458/23.11.2011г. по гр. д. № 73/2011г. на ВКС, 1 г. о., решение № 385/10.05.2010г. по гр. д. № 1245/2009г. на ВКС, 3 г. о., решение № 700/06.12.2010г. по гр. д. № 304/2010г. на ВКС, 3 г. о.
Относно втория въпрос релевира противоречие с горепосочените съдебни актове, както и с решение № 549/29.10.2010г. по гр. д. № 56/2010г. на ВКС, 4 г. о., решение № 310/30.07.2010г. по гр. д. № 1086/2009г. на ВКС, 2 г. о., решение № 307/20.03.2012г. по гр. д. № 284/2011г. на ВКС, 2 г. о.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. А. П. Т. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решаващият съдебен състав не е сезиран с оплакване на ищеца относно недокладвани от съда фактически твърдения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от страна, имаща интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
При първото разглеждане на делото във въззивната инстанция с решение № 75 от 30.09.2011г. по т. дело № 194/2011г. Апелативен съд Б. е обезсилил решение № 91 от 26.05.2011г. по т. дело № 423/2010г. на Окръжен съд Бургас в осъдителната част за сумата 10 000 лв., представляваща невърнат заем и е върнал делото за произнасяне по предявения иск в тази част по чл. 79 във връзка с чл. 86 ЗЗД. Със същото въззивно решение първоинстанционното решение е отменено в частта, с която са отхвърлени исковете за сумата 43 840,42 лв., дължима по договор за превоз, ведно със законната лихва, считано от завеждането на иска, както и за сумата 26 812,19 лв. – лихва за забава върху главницата и е постановено ново решение, с което тези претенции са уважени и в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на 6 433,52 лв. В останалата отхвърлителна част относно лихвата за забава върху главницата над присъдената сума до 27 914,90 лв. решението на първоинстанционния съд е потвърдено.
По повод на постъпила от ответника касационна жалба срещу въззивното решение в осъдителната му част ВКС, ТК, състав на Второ отделение с решение № 76 от 26.04.2013г. по т. д. № 24/2012г. е отменил решението на Апелативен съд Б. в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата 43 840,42 лв., дължима по договор от 01.11.2005г. и анекси към него, ведно със законната лихва върху тази сума от 30.07.2010г. до окончателното изплащане и сумата 26 812,19 лв. – лихва за периода от 23.12.2005г. до 28.07.2010г. и присъдените разноски и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав с оглед приложението на чл. 103 ЗЗД и необходимостта от извършване на нови процесуални действия по събиране и преценка на доказателства относно наличието на предпоставките за основателността на възражението за прихващане.
При повторното разглеждане на делото въззивният съд е констатирал, че между страните е възникнало правоотношение по договор за превоз и анекси към него, по силата на което ответникът се е задължил да извършва превози по възлагане от ищеца срещу договорени възнаграждения, платими от страна на последния по цени и условия съгласно горепосочения договори и анекси към него. Приел е, че ищецът е останал задължен към ответника за сумата от 160 731,03 лв., представляваща стойността на извършени транспортни услуги, съобразно осем броя фактури и заключението на съдебно-икономическата експертиза. Анализирайки анекса към договора за превоз на лист 15 от т. дело № 423/2010г. на Бургаски окръжен съд и дописания ръкописно текст, съдебният състав е направил извод, че дописаният на ръка текст обвързва страните, поради което претенцията на ищеца е изискуема първо чрез предоставяне на гориво, а не неговата парична равностойност, и след заплащане на стойността на извършените превозни услуги по осемте броя фактури. Изводът на въззивната инстанция за недопустимост на извънсъдебно прихващане по чл. 103 ЗЗД е аргументиран с разнородността на насрещните престации и законодателното изключване на комбинацията прихващане на парично вземане срещу такова за заместими вещи. В тази насока са изложени съображения, че промяната на едно натурално задължение в парично може да стане при настъпването на съответен юридически факт, какъвто не се твърди да е настъпил, нито е доказан.
За да направи извод за неоснователност на иска за заплащане на стойността на горивото, което е следвало да бъде възстановено от ответника на ищеца, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че не е настъпило уговореното между страните условие, а именно заплащане на извършените транспортни услуги, обективирани в осемте броя фактури. Поради неоснователност на предявения иск по гореизложените съображения решаващият съдебен състав не е обсъдил релевираното от ответника по исковата молба възражение за съдебно прихващане на претендираното вземане с насрещно вземане – цената на извършените от ответника транспортни услуги.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Отговор на тези въпроси се съдържа в т. 2 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В посоченото Тълкувателно решение е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
В т. 3 на посоченото Тълкувателно решение е изразено разбирането, че доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В тези случаи, както и при обосновано оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на събрани относими и допустими доказателства и релевирани доводи и възражения от страните, въззивният съд е длъжен да установи фактическата обстановка като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.
В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Апелативен съд Б. и ищец в първоинстанционното производство/ във въззивната жалба не е направил обосновано оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неизготвен доклад, неточен доклад, неразпределена доказателствена тежест и недаване на указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК. Във въззивната жалба на ищеца са релевирани доводи за неправилност на определени фактически и правни изводи поради несъобразяване с някои представени доказателства /фактури № 32917/01.03.2005г. и № 20055000373/29.07.2005г. и заключение на съдебно-счетоводна експертиза/ и нарушение на материалния закон относно извънсъдебното прихващане /чл. 103, ал. 1 ЗЗД/. В първото въззивно решение съдебният състав е приел, че с писмо от 12.12.2005г., връчено на ответника е извършено материалноправно прихващане по чл. 103 ЗЗД на двете насрещни и ликвидни вземания, вследствие на което задължението на ответника към ищеца е погасено до размера на насрещното вземане към ищеца за сумата 160 731,03 лв., поради което е направен извод за основателност на иска за непогасения остатък 43 840,42 лв. Касационната инстанция, приемайки, че разпоредбата на чл. 103 ЗЗД изключва комбинацията прихващане на парично вземане срещу такова за заместими вещи, и стигайки до извода, че насрещното вземане на ответника срещу ищеца /възнаграждение за извършените превози/ не е погасено посредством извършено извънсъдебно прихващане, е върнала делото за ново разглеждане от друг състав с оглед необходимостта от разглеждане на наведеното своевременно от ответника възражение за съдебно прихващане на вземането – предмет на иска с насрещното вземане на ответника, и в тази връзка извършването на нови процесуални действия по събиране и преценка на доказателства относно наличието на предпоставките за основателността на възражението за съдебно прихващане.
Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че за въззивната инстанция не е съществувало задължение да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие на доклад и указания. Ако въззивникът не е направил във въззивната жалба оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неизготвен доклад, неточен доклад, неразпределена доказателствена тежест и недаване на указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, е недопустимо да релевира тези оплаквания и доводи при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция. В настоящия случай при повторното разглеждане на делото и преценката дали е настъпила преклузия и дали е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд е процедирал съобразно постоянната практика на ВКС, обективирана в горецитираното Тълкувателно решение и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Поради липса на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, постановено от Апелативен съд Б.. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 72 от 10.06.2013г. по т. дело № 141/2013г. на Апелативен съд Б., търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.