4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
София, 03.10.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 53361/2015 г. /№ 3361/2015 г. по описа на ІІ-ро т. о./, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С. Г. В. е подал в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба срещу въззивното решение № 1161 от 03.06.2015 г. по т. д. № 2429/2013 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 720 от 25.02.2013 г. по т. д. № 367/2012 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е уважен установителен иск по чл. 422 ГПК, като е признато за установено по отношение на касатора, че същият дължи, като солидарно задължен наред с /фирма/ О., 30 000 лева, представляващи главница по постигната спогодба – договор за покупко-продажба с нотариално заверени подписи и съдържание, ведно със законната лихва за забава за периода от датата на депозиране на заявлението пред съда – 21.09.2011 г., до изплащане на вземането, както и 2 758.83 лева, представляващи мораторна лихва за забава за периода от 01.11.2010 г. – уговорената дата на падежа, до 21.09.2011 г. – датата на депозиране пред съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа довод за недопустимост на обжалваното въззивно решение и е поставен въпросът: какви са задълженията на въззивния съд при констатирано несъответствие между фактическите твърдения и петитума на исковата молба, както и при разглеждането на непредявен иск. Касаторът сочи, че ищецът претендира парично вземане от продажба на старо оборудване на търговски обект /поради обзавеждане на обекта с ново/ и въз основа на договор за поръчителство, а по делото са събрани доказателства, че няма никаква подмяна на старо с ново оборудване и обзавеждане, но въпреки това и въпреки приетото от съда, че не е налице договор за поръчителство, решаващият съд приел иска за основателен. По тези причини решението, според касатора, е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, както и че е разгледан и уважен непредявен иск. Като основание за допускане на касационното обжалване се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да даде на ищеца указания за поправяне на нередовностите на исковата молба.
Основателно се поддържа от касатора, че произнасянето по фактически твърдения, различни от изложените в исковата молба, е произнасяне по непредявен иск, и има за правна последица постановяване на недопустимо решение, каквото е и решението, постановено по нередовна искова молба. Разглежданият случай, обаче, не е такъв. Предмет на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е съществуването на подлежащи на изпълнение парични суми, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, въз основа на спогодба с нотариална заверка на подписите, сключена между [фирма], от една страна, и [фирма] и С. Г. В., от друга. Спогодбата обективира съглашение за заплащане на посочените в нея суми, дължими по договор за покупко-продажба на движими вещи, с продавач [фирма] и купувачи [фирма] и С. Г. В.. В спогодбата е записано също, че владението на вещите се предава на единия от купувачите – [фирма], който се задължава солидарно с другия купувач за заплащането на договорените суми. С допълнение и пояснение към исковата молба ищецът е посочил, че страни по договора за покупко-продажба са [фирма] и [фирма], а физическото лице С. В. е поръчителствал и се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнение задълженията на длъжника, произтичащи от сключения договор. Твърдението за наличие на договор за поръчителство е посочено в мотивите към първоинстанционния съдебен акт, но съдът и в двете инстанции е квалифицирал правоотношенията между страните като такива, произтичащи от договор за покупко-продажба, като е приел за неоснователни възраженията на ответника по иска – сега касатор, за нищожност на договора поради невъзможен предмет, липса на съгласие и липса на форма. Определянето на правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на закона и се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. В случая съдът е обсъдил твърденията на ищеца, но сам е определил правното основание на иска, тъй като не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация. Ето защо не се установява съдът да се е произнесъл по непредявен иск, както и не се разкрива нередовност на исковата молба. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, което да налага допускането му до касационно обжалване.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен и въпросът: може ли лице, което е процесуален представител /пълномощник/ на страна по делото, да бъде и свидетел на същата страна. По въпроса се поддържа противоречие с решение № 466/03.01.2013 г. по гр. д. № 1262/23011 г. на ВКС, ІV-то г. о., и определение № 631/21.05.2013 г. по гр. д. № 1833/2013 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Вторият акт е постановен в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, като касационното обжалване не е допуснато и съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не съставлява съдебна практика, която може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът счита, че въззивното решение противоречи на първия посочен съдебен акт – решение по чл. 290 ГПК, съставляващ задължителна за съдилищата практика, тъй като съдът неправилно допуснал до разпит като свидетел адвокат С. Б. – процесуален представител на ответника в заповедното и в исковото производство, и на нейните показания изградил становището си за съставен приемо-предавателен протокол за извършената разпоредителна сделка, както и, че предмет на последната са само движими вещи, и протоколът бил загубен не по вина на ищеца. Не се установява съдът да е процедирал в противоречие с тази съдебна практика, която се представя некоректно от касатора, защото в нея не е прието, че само лице, което е загубило качеството си на процесуален представител по пълномощие на страна, може да бъде свидетел. Обратно, според решението пълномощниците на страната може да дават свидетелски показания. Няма законови ограничения пълномощниците на страната в материалното правоотношение, предмет на делото, да бъдат разпитани като свидетели, но доколкото не е изключено те да са заинтересовани от изхода на делото, показанията им се ценят при условията на чл. 172 ГПК, когато са посочени като свидетели от своите доверители. За тези пълномощници, които процесуално представляват страна по делото, е прието, че те може да откажат да свидетелстват съгласно чл. 166, ал. 1, т. 1 ГПК, но докато притежават това качество – чл. 166, ал. 3 ГПК. Данните по настоящото дело сочат, че адвокат Б. е процесуален представител на ищеца в заповедното производство, а в исковото производство е подала искова молба от името на ищеца, като е действала без представителна власт и извършените от нея действия не са потвърдени, следователно не може да се счита за пълномощник на страната в исковото производство. Но дори да притежаваше това качество, тя можеше да бъде разпитана като свидетел, ако не се възползва от правото си да се откаже от свидетелствуване.
Третият въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза и оглед/, когато във въззивната жалба е наведено оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Въпросът е обоснован с твърдението, че въззивният съд е процедирал в противоречие с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като приел, че оборудването и обзавеждането включва само движими вещи, тъй като те така били определени от страните по спогодбата, вместо служебно да събере доказателства за установяване на този факт, съобразявайки оплакването във въззивната жалба за необоснованост на първоинстанционното решение в частта относно определянето на вещите, предмет на договора за покупко-продажба като движими, при вероятност предмет да са били и недвижими вещи. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че въпросът всъщност представлява оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствени правила, довело до неизясняване фактическата страна на спора и до неправилност на обжалваното решение, но правилността на последното не е предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, което се занимава с наличието на основания за допускане на касационното обжалване.
Последният въпрос е: може ли, при липсата на легална дефиниция относно понятията „обзавеждане” и „оборудване”, същите да бъдат годен предмет на договор за продажба, без продаваните вещи, представляващи това обзавеждане и оборудване, да са конкретизирани с техния брой и индивидуализиращите ги белези, и означава ли това, че при договори за продажба с такъв предмет априори винаги се касае за разпореждане с движими вещи; нищожни ли са такива договори; може ли правният статут на вещите, респективно изводът на съда дали една вещ е движима или не, да се определя само въз основа на посоченото в договора между страните. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но то не е налице, тъй като само е посочено, но не е обосновано – не е мотивирано с какво разглеждането на касационната жалба по същество от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При това положение и съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване не може да се допусне и по последния поставен въпрос.
Ответникът по касация не е поискал присъждане на разноски и не е представил доказателства да е сторил такива по водене на делото в касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1161 от 03.06.2015 г. по т. д. № 2429/2013 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: