О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
гр. София, 09.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев т. д. № 50216/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 1866 от 03.09.15 г., постановено по т.д. № 4710/14 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1048 от 07.07.14 г., постановено по т.д. № 1013/12 г. на Софийския градски съд, с което e отхвърлен предявеният от касатора иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 185 192, 68 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване /направени от ищеца вместо ответника разходи за наем на складова база, заплати за служители, транспортни разходи, разходи за консумативи и др. за периода 2007г.- 2009г./, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.02.2012 г. до окончателното й плащане.
За да постанови решението си Софийският апелативен съд е приел, че по делото не е доказано разместване на имущество от ищеца в първоинстанционното производство към ответника без основание, т.е. не е установено точно какво е ползвал ответникът, без основание, респ. какво точно е направил ищецът, за да предостави на ответника такова имуществено благо, равно на това, което ответникът е следвало да разходва и не е, и това е довело до обогатяване на ответника. Изложени са съображения, че няма как едно лице да се настани в офисите, складовете, да ползва транспорт на друго лице, без съгласие на органите му и вероятно е било налице съгласие на управителните органи на ищеца /през посочения период управителят и административен директор на ищцовото дружество е бил същевременно и търговски пълномощник на ответника/, за да може ответникът да ползва заедно с ищеца неговата база, служители и транспорт, както и обратно, но това не е установено чрез писмени документи, а свидетелските показания разкриват, че ищецът е допуснал ответника да използва складовете му, направени са и два счетоводни модула на отчитане, използвани са служители на ищеца, без обаче да се разкрива какво е основанието за това. Съдът е приел, че в тежест на ищеца е било да установи направения разход, който е отишъл в полза на ответника, което не е сторено, като фактът, че ответникът не е правил разходи за различните дейности, които според ищеца е необходимо да се направят, не доказва, че ищецът е направил тези разходи за ответника.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси, обусловили изхода на делото, а именно:
1. Липсата на знание /съгласие/ на едно лице, че дава нещо на друго лице без правно основание, елемент ли е от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД;
2. Длъжен ли е съдът при формирането на крайните си изводи по спора да обсъди всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до предмета на доказване по делото, в тяхната съвкупност взаимна връзка, да обсъди доводите и възраженията на страните, както и да изложи ясни мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните;
3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася извън рамките на наведеното във въззивната жалба и да влошава положението на жалбоподателя;
4. Как се разпределя доказателствената тежест между страните в процеса по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД;
Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС – допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на първия въпрос се твърди, че същият е разрешен от въззивния съд и в противоречие с други две влезли в сила съдебни решения, без обаче касаторът да обосновава допълнителния критерий по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото представените съдебни решения не съдържат отбелязване да са влезли в сила.
Ответникът по жалбата не взема становище по нея.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение /незадължителна практика/ или произнасянето на касационнта инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Посоченият от касатора първи правен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като този въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд и е ирелеватен. Отхвърлянето на иска на предявеното основание по чл. 59 ЗЗД не е поради формиране на решаващ извод на съда, че знанието /съгласието/ на едно лице, че дава нещо на друго лице без правно основание е част от фактическия състав на неоснователното обогатяване и наличието му прави претенцията неоснователна. Основното съображение за неоснователност на иска по чл. 59 ЗЗД е направен след обсъждане на събраните доказателства в тяхната взаимна връзка, въз основа на които решаващият съдебен състав е приел, че по делото не е доказано да е налице разместване на имущество от ищеца към ответника без основание, т.е. че не е установено точно какво е ползвал ответникът без основание, респ. конкретно какво е направил ищецът, за да предостави на ответника такова имуществено благо, равно на това, което ответникът е следвало да разходва и не е, и това е да е довело до неоснователно обогатяване по 59 ЗЗД. Ето защо липсва и противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/79г. и останалата представена от касатора съдебна практика.
Вторият посочен от касатора правен въпрос по същество се свежда до задължението на въззивния съд да мотивира решението си като извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и при въведени във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения, който въпрос обаче не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно последната решаващият съд е длъжен да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване. Задължението на съда да основе фактическите си констатации на събраните по делото доказателства и да изложи мотиви по направените възражения и да извърши анализ на доказателствата при постановяване на решението по съществото си не представлява конкретен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Това задължение на съда следва от пределно ясните формулировки на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, които не допускат колебания при тяхното тълкуване и изясняване на действителния им смисъл. На практика въпросът е поставен в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и в този смисъл същият има отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба.
Третият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос относно допустимостта въззивният съд да се произнася извън рамките на наведеното във въззивната жалба и да влошава положението на жалбоподателя също не може да обоснове допускане на касационното обжалване,тъй като не кореспондира с установеното по делото като не е налице такова произнасяне на въззивния съд. На практика въпросът е поставен в контекста на релевираните от касатора оплаквания, че въззивната инстанция приема различна фактическа обстановка от установената с първоинстанционното решение, отхвърляйки иска по съображения, изведени от направените нови фактически констатации. Действително, при условията на ограничен въззив, втората инстанция не е длъжна, а и не може да формира собствени фактически изводи по спора въз основа на самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, и може да променя фактическите изводи на първоинстанционния съд само в случай, че въззивната жалба или отговора обективират обосновано оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения във връзка с доказването /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК, Решение № 12 от 19.02.2015 г. по гр.д.№ 2429/14 г. на ІV г.о./. В конкретния случай обаче, въззивният съд не е формирал различни фактически изводи по спора, а е направил собствени правни изводи във връзка с установената фактическа обстановка, произнасяйки се изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика.
Последният процесуалноправен въпрос за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса по иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на предявените от касатора осъдителни искове.
Независимо от отнсимостта на въпроса, касационно обжалване не може да се допусне поради отсъствие на допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за правнорелевантните факти подлежащи на доказване от ищеца и от ответника не противоречи на задължителната съдебна практика, както се твърди в изложението, още повече, че приложените решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, касаят искове с правна квалификация по чл. 55 ЗЗД. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика, като е приел, че доказателствената тежест по чл. 59 ЗЗД се разпределя по общите правила на чл. 154 ГПК, според които ищецът следва да докаже основанието на претендираното вземане и неговия размер, като в случая искът е отхвърлен не поради неправилно разпределена доказателствена тежест, а пори това, че ищецът не е установил при условията на пълно и пряко доказване фактите, за които носи тази тежест, а именно какво точно имуществено благо е предоставил на ответника, равно на това, което ответникът е следвало да разходва и не е, и това е довело до неговото обогатяване.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1866 от 03.09.15 г., постановено по в.т.д. № 4710/14 г. на Софийския апелативен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: