9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
С., 10.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4201/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на 106 ОУ„Г. Ц.“, представлявано от директора И. А. М., подадена чрез адв. Т. Д., срещу въззивно решение № 2887 от 09.05.2018г. на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 7946/2017г., в частта, с която е отменено решението от 21.09.16 г. на Софийския районен съд, 70- ти с-в, постановено по гр.д.№ 59762/15г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. И. Б. срещу 106 ОУ„Г. Ц.“ иск по чл.200, ал.1 КТ за разликата над 12 000 лв. до 35 000 лв., вместо което 106 ОУ„Г. Ц.“ е осъдено да заплати на ищеца основание чл.200, ал.1 КТ и сумата 23 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на трудова злополука, настъпила на 04.10.12г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.10.12г. до окончателното й изплащане и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.200, ал.1 КТ за имуществени вреди за разликата от трудовото възнаграждение и полученото обезщетение по обществено осигуряване за сумата над 870 лв. до 1 813,89 лв., вместо което ответникът е осъден да заплати на ищеца и сумата 943,89 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука, настъпила на 04.10.12 г., изразяващи се в разликата между полученото обезщетение от общественото осигуряване и брутното трудово възнаграждение за периода 04.10.12 г.-30.07.13 г., ведно със законната лихва.
В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, както следва: за медикаменти, масажи, бинтове, превръзки, компреси и загряващи пластири за разликата над присъдените 180 лв. до претендираните 450 лв. и за транспортни разходи за разликата над 60 лв. до претендираните 120 лв., въззивното решение е влязло в сила съгласно чл. 296, ал. 1 ГПК.
В частта, с която са уважени претенциите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 12000 лв., ведно със законната лихва от 04.10.12 г. до окончателното погасяване; за сумата
1 490,01 лв.- обезщетение за имуществени вреди, от които: 870,01 лв.-нетен размер на обезщетението за имуществени вреди във връзка с трудова злополука от 04.12.12г. в размер на разликата между полученото обезщетение по общественото осигуряване и брутното трудово възнаграждение за периода от 04.10.12 г.-30.07.13г. включително; за сумата от 380 лв.- сторени разходи за медицински услуги – прегледи в медицински център „Л.”; сумата от 180 лв.- за закупени медикаменти, бинтове и превръзки; за сумата 60 лв.- транспортни разходи; както и сумата 411,50 лв.-обезщетение за забавено изпълнение върху горните главници за имуществени вреди за периода от 04.10.12 г. до 04.10.15 г. , законната лихва върху тях от 05.10.15 г. до окончателното погасяване, и в частта, с която е отхвърлена претенцията за имуществени вреди за разликата от трудовото възнаграждение и полученото обезщетение по обществено осигуряване за сумата над 1 813,89 лв. до 2058,90 лв. първоинстанционното решение не е било предмет на въззивна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се също очевидна неправилност на решението. Искането е за неговата отмяна.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси, за които счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, същите се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона: 1.) „Имат ли по – висока степен на доказателствена сила събраните от майката на пострадалата свидетелски показания, досежно доказване степента на претърпени болки и страдания при исковете по чл. 200 КТ отколкото свидетелските показания на преки на злополуката свидетели?“, 2.) „Спазен ли е принципът на равнопоставеност и справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, във вр. с чл. 200 КТ, при условие че съдът може да извежда заключенията си от собствената си преценка на част от обстоятелствата, които носят обективни характеристики?“.
Касаторът счита, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е прекомерен и не е съобразен с принципа за справедливост съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС.
Ответната страна по жалбата И. И. Б. не изразява становище.
Касационната жалба срещу решението в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.200, ал.1 КТ за имуществени вреди за разликата от трудовото възнаграждение и полученото обезщетение по обществено осигуряване за сумата над 870 лв. до 1 813,89 лв., вместо което ответникът е осъден да заплати на ищеца и сумата 943,89 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука, настъпила на 04.10.12 г., изразяващи се в разликата между полученото обезщетение от общественото осигуряване и брутното трудово възнаграждение за периода 04.10.12 г.-30.07.13 г., ведно със законната лихва, е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева по граждански дела. Предявеният иск е с цена, определена по правилата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, в размер на 2058, 90 лв. Достъпът до касация в частта на тази искова претенция е изключен поради предвиденото ограничение. Предвид изложеното касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане, а производството в същата част да се прекрати.
Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявен е иск с правно основание чл. 200 КТ.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че по силата на трудов договор № 366/14.09.12 г. и допълнително споразумение към него от 07.02.13 г. страните по делото са били в трудово правоотношение и ищецът е заемал длъжността „младши учител по физическо възпитание и спорт” със срок до 01.09.13 г., като трудовото правоотношение било прекратено със заповед № 400/28.08.13 г., считано от 02.09.13 г. на основание чл.325, т.3 КТ. Констатирал е, че с разпореждане № 15007/17.10.12 г. на основание чл.60, ал.1 КСО на НОИ-С. претърпяната злополука на 04.10.12 г., вследствие на която ищецът е претърпял процесните вреди, е приета за трудова по чл.55, ал.2 КСО. Злополуката е станала по време на обичайния път при отиване от основното място на живеене до работното място и е вследствие на падане от велосипед, при което пострадалият е получил счупване на ниво раменен пояс и мишница вляво. Прието е съобразно представените по делото експертни решения и болнични листове, че ищецът е бил временно неработоспособен за периода 04.10.12г. – 30.07.13г. с водеща диагноза-счупена ключица. Съдът се е позовал на заключението на СМЕ, според което при инцидента на 04.10.12г. ищецът е получил травма на левия горен крайник, изразяваща се в счупване на лявата ключица в средната й трета, която му е причинила трайно затруднение в движението на левия горен крайник за период, по-голям от 30 дни. Обичайното възстановяване след такава травма е в рамките на 2-3 месеца, но при ищеца възникнало усложнение „адхезивен капсулит”, което прави малко вероятно пълно възстановяване на физиологичния обем движения в лявата раменна става. Според вещото лице усложненията от травмата са допринесли за продължаващия период на възстановяване, който не е бил достигнат към датата на прегледа. Разяснено е, че при адхезивните периартрити намаленият функционален капацитет на рамото-ръката в рамото не може да се движи в пълен обем, възможно е да има болки, които са с постоянен среден по интензитет характер завинаги, като при влошаване на атмосферните условия – влага, студ, както и при физическо натоварване, и при работа ще се появят болки. Пояснено е също, че при счупването болката е изключително голяма, единствено имобилизирането на крайника дава възможност за намаляването й, тъй като ключицата фиксира раменния пояс; всяко дихателно движение причинява болка, тъй като ключицата лежи върху гръдния кош и за 2-3 седмици движенията на цялата ръка и на раменния пояс са абсолютно невъзможни в активната им фаза и е необходима чужда помощ. В заключение упражняването на активен спорт при ищеца било невъзможно, но той можел да бъде преподавател по обща физическа подготовка, при която не му се налага да извършва тези движения.
Въззивният съд се съобразил, че според свидетелските показания на свидетеля И., който бил старши начален учител в ответното училище, след злополуката ищецът е имал болки в горната част на тялото, защото е бил обездвижен, но не е дал признаци, че го боли, а според показанията на свидетеля В. – начален учител в същото училище, която след злополуката е закарала ищеца в „Пирогов”, пред нея ищецът казал, че ръката го „поболва”, но няма проблем да продължава. Съдът не е кредитирал тези показния в частта относно интензивността на търпените болки от ищеца, тъй като приел, че те не кореспондират с приетата медицинска експертиза и с показанията на свидетелката К. /майка на ищеца/, според които след злополуката лявата ръка на ищеца е била обездвижена, той не е могъл да се обслужва сам и се наложило тя изцяло да му помага да ляга и да става. Според тези показания ищецът изпитвал болка при вдишване и тялото му се е разтрепервало, не е могъл да спи от болка, заради което е приемал обезболяващи. Най-силните болки са продължили около два – три месеца, като заради това състояние ищецът започнал да се затваря вкъщи, не е искал да излиза и да се разведрява с приятели и се чувствал потиснат, тъй като бил спортна натура, тренирал е ветроходство, бил е водолаз, ходил е на яхти в Германия, бил е спасител в САЩ, а сега не може да прави пълни движения с ръката си.
Въззивният съд приел за установено, че исковата молба е изпратена с пощенска пратка с № 000658/P. на 02.10.15г., съобразявайки представена по делото разписка и отчитайки изявлението на процесуалния представител на ответника, направено в съдебно заседание на 02.06.16 г., че не оспорва това обстоятелство. В тази връзка е споделил мотивите на първоинстанционния съд по отношение допустимостта на иска, като е посочил, че доводът на въззивника, че исковата молба е подадена от пълномощника на ищеца, като не е ясно какво е било съдържанието на пратката, заявен за първи път с отговора на въззивната жалба, е преклудиран.
Съобразно приетите за установени факти въззивният съд е приел, че определеният от първоинстанционния съд размер на неимуществените вреди е занижен и не отговаря на принципа за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД и същият следва да бъде определен на 35 000 лв. За да достигне до този извод за справедливия размер на обезщетението взел предвид настъпилите усложнения от трудовата злополука /„адхезивен капсулит”/, довели до продължителния възстановителен период; търпените интензивни болки; неблагоприятната прогноза за настъпване на пълно възстановяване; намаленият функционален капацитет на рамото, в резултат на което ищецът ще има затруднения за упражняване на професията си, както и невъзможността от занимаване с активен спорт, практикуван от него преди злополуката, за което разполага и с документ за правоспособност; обстоятелството, че при влошаване на атмосферните условия, както и при физическо натоварване при работа ще се появяват болки; търпените битови неудобства и влошено емоционално състояние, изразяващо се в чувство на потиснатост.
При тези мотиви на въззивния съд с поставените от касатора въпроси не се обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Касаторът не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване и във връзка с конкретно поставените правни въпроси.
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Въпросът „имат ли по – висока степен на доказателствена сила събраните от майката на пострадалата свидетелски показания, досежно доказване степента на претърпени болки и страдания при исковете по чл. 200 КТ отколкото свидетелските показания на преки на злополуката свидетели?“ не е обуславящ. Въззивният съд не е приел изначално, че дадени свидетелски показания с оглед лицето, от което изхождат, се ползват с по-висока доказателствена сила. Констатирал е, че показанията на свидетелите И. и В. в частта относно интензивността на търпените от ищеца болки не кореспондират с приетата медицинска експертиза и показанията на свидетеля К., поради което не ги е кредитирал. Преценката на кои доказателствени средства да даде вяра съдът е направил след съпоставка с информацията за правнорелевантните факти, която носят всички ангажирани доказателствени средства. За разлика от някои документи, на които законът определя доказателствената сила – формална за подписаните документи и материална по отношение на свидетелстващите официални документи, свидетелските показания не се ползват изначално с обвързваща съда доказателствена сила. Когато те изхождат от лицата, визирани в чл. 172 ГПК съдът следва да съобрази тяхната възможна заинтересованост, но процесуалният закон не въвежда идентично правило за обвързваща сила на дадени показания, само защото изхождат от лице с определена родствена връзка със страна по делото. В практиката си ВКС последователно и непротиворечиво приема, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото (решение № 65 от 16.07.2010 г. на IV ГО на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г.; решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., I ГО на ВКС). Приема се, че всички събрани по делото доказателства следва да бъдат обсъдени от съда поотделно и в тяхната съвкупност, че съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства като съдът формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства и за това е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд е извършил анализ на доказателствата, включително на показанията на разпитаните свидетели, в съответствие с така установените в практиката на ВКС правила, поради което не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос „спазен ли е принципът на равнопоставеност и справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД,във вр. с чл. 200 КТ, при условие че съдът може да извежда заключенията си от собствената си преценка на част от обстоятелствата, които носят обективни характеристики?“ е формулиран непрецизно и общотеоретично, поради което не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Принципът за равнопоставеност налага съществуването на еднакви процесуални права, с които всяка от страните разполага, за да защити в гражданския процес материалните си права съобразно процесуалната роля, която заема. На страните следва да бъде предоставени равни процесуални възможността да доказват и защитават позициите си, за да си издействат благоприятен изход от процеса. Чрез поставеният въпрос касаторът всъщност изразява несъгласието си с фактически изводи на съда. По същество то представлява оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК, което подлежи на изследване при разглеждане на жалбата по същество, а не в стадия на нейната селекция.
Освен наличието на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, касаторът не обосновава и поддържаните допълнителни предпоставки, като не сочи съдебна практика в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не излага съображения защо счита, че произнасянето по поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Следва да се посочи, че съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика и касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 85193/19.06.2018 г. на 106 ОУ„Г. Ц.“, против решение № 2887 от 09.05.2018г. на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 7946/2017г., в обжалваната част, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 4201/2018 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2887 от 09.05.2018г. на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 7946/2017г., в останалата обжалвана част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: