О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
гр.София, 12.12.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2832 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 147 от 9.02.2016 год. по гр. д. № 3285/2015 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 14.10.2015 год. по гр. д. № 12494/2014 год. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявения от С. М. С. от [населено място] срещу С. В. Х., К. Х. и В. Г. Д., всички от [населено място] иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че същите не са собственици на недвижим имот, представляващ реална част от УПИ ХІХ-602, с площ 146 кв. м., представляваща правоъгълник с дължина 30 м. и ширина 4.86 м. при описаните граници, защрихована в червен цвят на приложената на л. 35 от първоинстанционното производство скица. Въззивният съд присъдил в тежест на ищцата направените от ответниците разноски по делото.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от С. М. С., чрез пълномощника й адв. Сн. Л., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му и уважаване на предявения иск, респ. връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторката претендира присъждане на направените разноски.
Ответниците В. Г. Д. и С. В. Х., чрез пълномощника им адв. Хр. Г., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. считат жалбата за неоснователна. Искат въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, респ. да бъде потвърдено. Претендират присъждане на направените разноски.
Ответникът К. Х. не е взел становище по подадената жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
По основанията за допускане на касационното обжалване, предмет на настоящето производство, настоящият състав прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от касаторката срещу ответниците отрицателен установителен иск за собственост на спорната реална част от урегулирания поземлен имот ХІХ-602, целият с площ от 981 кв. м., по плана на [населено място], въззивният съд приел предявеният иск за процесуално допустим с оглед правния интерес у ищцата да установи, че ответниците не са собственици на спорната реална част от УПИ, обусловен от изложените от нея твърдения, но неоснователен. В изпълнение на доказателствената си тежест ответниците са установили придобиването на собствеността върху спорния имот на основание представените писмени доказателства – договор за покупко-продажба с нот. акт № 60/2004 год., с който братът на ищцата Г. Л. продал на ответника В. Д. дворно място с площ 835 кв. м., представляващо поземлен имот 602, включен в УПИ ХІІ-602 с площ 1055.20 кв. м., с неуредени регулационни сметки, като продавачът се е легитимирал с нот. акт № 174/1991 год. за придобит по дарение парцел ХІІ-215 с площ 835 кв. м. по скица, при описаните граници, идентичен с УПИ ХІХ-602 с площ 981 кв. м. след приемане на ПУП-ПЗР от 2009 год., съгласно който неприложените регулационни граници се променят по имотните граници между имотите 214, 215 и 602, т. е. отпада придаваемото се място от имот 214. Ответникът В. Д. се е снабдил и с констативни нот. актове № № 33/2010 год. и 148/2012 год., като с нот. акт № 150/2012 год. е продал на С. Х. УПИ ХІХ-602, с площ от 981 кв. м., кв. 48 по плана на [населено място].
Въз основа на тези писмени доказателства въззивният съд приел,че ответниците са доказали придобитото право на собственост върху спорната реална част от 146 кв. м., попадаща в границите на УПИ ХІХ-602, /за което не се спори, а се установява и от заключението на техническата експертиза относно местоположението на регулационната линия между урегулираните поземлени имоти на страните и това на поставената между тях ограда/.
Искането на касаторката за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос, касаещ зачитане правата по констативен нотариален акт върху УПИ, издаден по документи на основание ПУП-ПРЗ при действието на ЗУТ за части от имот, за които липсва придобивно основание. Така формулиран въпросът предпоставя установяване на такива части от имота, които не са придобити по покупко-продажбата, и за които да е издаден констативен нотариален акт, каквато хипотеза не е налице в случая. Независимо от посочването на площта на имота, който е предмет на покупко-продажбата между Г. Л. и В. Д., въз основа на която касаторката отрича придобитото от втория право върху спорния имот, представляващ разликата между тази посочена площ и площта на УПИ, то предмет на разпоредителната сделка е бил имотът, урегулиран в границите на УПИ към този момент /2004 год./– от север- парцел ІV-214, V-214, запад – парцел VІІІ-216, изток – парцел ХІ-215 /на касаторката/ и юг – улица, каквито са били и границите му към момента на придобиването му от Г. Л. по дарението с нот. акт № 174/1991 год. Извън това, площта на един имот не е негов съществен индивидуализиращ белег, както се приема в съдебната практика /напр. решение № 672 от 7.03.2011 год. по гр. д. № 1584/2009 год. І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК/. С одобряването на ПУП-ПЗР през 2009 год. е изменена регулацията относно придаваемото се място от имот 214, по имотните граници между имотите 214, 215 и 602, което се отразява и на площта на УПИ ХІХ-602. За да отхвърли предявения отрицателен установителен иск за спорната реална част от този УПИ въззивният съд е кредитирал представените от ответниците писмени доказателства относно всички разпоредителни сделки с правото на собственост върху имота, отреден по плана, а не е зачел правата по констативните нотариални актове, и то за части от имота, поради което поставеният въпрос не е относим към съображенията за неоснователността на иска.
Въпросът за владението на спорния имот също не е относим, тъй като не представлява релевирано от ответниците придобивно основание, с оглед предявяването на отрицателен установителен иск претендираното от ищцата право на основание давностно владение не е предмет на делото. Формулираният трети въпрос в изложението на касаторката е израз на твърдението й за липса на придобито право на собственост от ответниците, което е предмет на произнасяне по спора, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за обосноваване наличие на основание за допускане на касационното обжалване. За да се даде отговор на този въпрос следва обсъждане на събраните по делото доказателства, което в настоящето производство е недопустимо.
Последното съображение е относимо и към последният от формулираните от касаторката въпроси, касаещ мотивиране на съдебния акт на въззивния съд и при позоваване на изводите на първоинстанционния съд. При положение, че в обжалваното въззивно решение са изложени съображения, въз основа на които се изведени правни изводи, съвпадащи с тези на първоинстанционния съд, което обуславя потвърждаване на решението му, поставянето на този въпрос представлява оплакване срещу обжалваното решение. Същото не е предмет на настоящето производство.
Поради горното следва извода, че формулираните от касаторката въпроси нямат обуславящо значение за изхода на спора, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това, не са налице и поддържаните основанията по т. 1 и т. 3 – представената съдебна практика не е относима, а съображения за последното не са изложени въобще.
С оглед изхода на настоящето производство касаторката следва да заплати на ответниците направените разноски за защитата им пред ВКС за заплатено адвокатско възнаграждение, както следва: на В. Г. Д. – 600 лв. и на С. В. Х. – 600 лв., за който размер са представени доказателства за превод /документ за доплащане на сума от 300 лв. от Св. Х. е приложен в частното производство/.
По присъединената за разглеждане в едно производство частна жалба на С. М. С. срещу определение № 1121 от 28.04.2016 год. по гр. д. № 3285/2015 год. на Варненския окръжен съд, съгласно определението на настоящия състав № 176 от 25.07.2016 год. по образуваното ч. гр. д. № 2831/2016 год. /прекратено/, съдът намира следното:
С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата на ищцата за изменение на въззивното решение в частта му за разноските по съображение, че заплатеното адвокатско възнаграждение от всеки от ответниците в размер на 600 лв. не е прекомерно по размер с оглед фактическата и правна сложност на делото, като е съобразено и времетраенето на процеса. Обстоятелството, че защитата на двама от ответниците е осъществена от един адвокат не обосновава присъждане на едно общо възнаграждение за адвокатска защита с оглед самостоятелните им процесуални права в производството, изискващи и самостоятелна защита. На последно място, съдът е съобразил и размера на уговореното адвокатско възнаграждение на ищцата като признание за сложността на делото.
Настоящият състав възприема изложените от въззивния съд съображения за липса на предпоставки за изменение на въззивното решение в частта му на присъдените разноски в полза на ответниците. Правилно е отчетена действителната правна и фактическа сложност на делото, а присъждането на разноските на всеки един от ответниците не е предпоставено от осъществяване на защитата им от различни пълномощници. Поради това обжалваното определение следва да се потвърди.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 147 от 9.02.2016 год. по гр. д. № 3285/2015 год. на Варненския окръжен съд по подадената от С. М. С., чрез пълномощника й адв. Сн. Л., касационна жалба.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1121 от 28.04.2016 год. по гр. д. № 3285/2015 год. на Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на С. М. С. за изменение на въззивното решение в частта му за разноските.
Осъжда С. М. С. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] да заплати на В. Г. Д. разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/ и на С. В. Х.- 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: