5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
София, 16.10.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 861 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№16531/09.10.2017г., подадена от М. В. М. чрез процесуалния му представител адв.М. Д. от САК, срещу решение №2013/05.09.2017г., постановено от Софийския апелативен съд, ГК, Х състав по в.гр.д.№138/2017г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора М. В. М. против Л. Н. Т. иск за признаване за установено по реда на чл.124, ал.1 ГПК, че е придобил по давност за периода от месец юни 2002г. до месец юли 2012г. собствеността върху апартамент №1, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] както и в частта, с която е признато за установено по предявения по реда на чл.124, ал.1 ГПК иск от главно встъпилите лица В. А. Т. и Н. А. Т. срещу М. В. М., че всяко от главно встъпилите лица е собственик на по ? идеална част от процесния апартамент.
В изложението към подадената от М. В. М. касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, доколкото в мотивната част от решението съдът е излязъл извън предмета на делото, като е заявил, че не приема за доказано обстоятелството, че между ищеца и ответника е съществувала договорка за продажба на процесния имот при положение, че това обстоятелство е абсолютно безспорно помежду им и ответницата не го е оспорила в подадения отговор на исковата молба. Поддържа също така , че въззивният съд машинално е приел мотивите на първоинстанционния съд, като е кредитирал свидетелствата на допуснатите свидетели без да отчита факта, че същите са заинтересовани от изхода на спора, доколкото свидетелка е майката на главно встъпилите лица. Счита за абсурдни мотивите, че свидетелите на ищеца имат спорадични впечатления за живота на ищеца, а онези на другата страна, които е кридитирал били пълни,безпротиворечиви и последователни при положение, че единственият мотив, на който стъпва е, че ищецът не бил пазарувал в магазините наоколо. С оглед на това счита обжалваното решение за очевидно неправилно, посочвайки при това за основание за допускане на касационно обжалване разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в редакция, която не е действала към момента на подаване на касационната жалба.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба В. А. Т. и Н. А. Т. чрез процесуалните си представители адв.М.Б. и адв.Св.Б. изразяват становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по касационна жалба Л. Н. Т. не изразява становище досежно наличието на основание за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
М. В. М. е предявил срещу Л. Н. Т. по реда на чл.124, ал.1 ГПК иск за признаване право на собственост върху процесния имот с твърдението, че е придобил това право въз основа на изтекла придобивна давност в периода от месец юни 2002г. до месец юли 2012г..
Главно встъпилите в производството по делото лица В. А. Т. и Н. А. Т. са предявили срещу първоначалния ищец иск за признаване за установено, че всеки един от тях е собственик на по ? ид.част от процесния недвижим имот като придобит в качеството им на наследници по закон на Й. Т. Т. след като по съдебен ред е възстановена запазената им част от наследството.
С обжалваното решение е прието, че главно встъпилите лица се легитимират като собственици всеки от тях на по ? ид.част от процесния недвижим имот, докато първоначалният ищец не е установил осъществяването на твърдяното от него придобивно основание.
Взето е предвид обстоятелството, че през 1991г. /н.а.№164/11.06.1991г./ Й. Т. Т. е дарила на дъщеря си Л. Н. Т. процесния недвижим имот, като след смъртта на наследодателката Й. Т. Т. с влязло в сила съдебно решение е възстановена запазената част на В. А. Т. и Н. А. Т. от нейното наследство от по ? ид.част от процесния имот. С оглед на това въззивният съд е приел за основателен предявеният от главно встъпилите лица установителен иск.
Осъществяването на твърдяното от М. В. М. придобивно основание въззивният съд е приел за недоказано. Изложени са съображения, че не приема за доказано обстоятелството, че между М. В. М. и Л. Н. Т. към средата на 2002г. е съществувала устна уговорка за продажба на процесния имот. Изложени са обаче и съображения, че такава уговорка е и без правно значение в настоящия случай, доколкото е необходимо установяване осъществяването на твърдяния придобивен способ, а именно давностно владение.
Взето е предвид, че по делото не са представени писмени доказателства относно твърдяното владение, включително, че не са представени доказателства за заплащане на данъци, консумативи и извършвани ремонтни работи, които според съда биха имали значение за успешното провеждане на иска, доколкото владението се демонстрира спрямо трето лице – собственик и трето лице – ползвател /Й. Т./.
Изложени са съображения, че не е доказан фактът, че ищецът е живял в имота в периода от 2002г. до 2012г. Посочено е, че съдът кредитира показанията на св.В. И. и Д. Д., но намира същите за непълни и неточни, като счита, че тези показания не доказват твърдяното от М. В. непрекъснато, несъмнително, необезпокоявано и явно владение на имота за посочения период. Взето е предвид обстоятелството, че тези свидетели имат спорадични и бегли впечатления от живота на ищеца, вкл. като е взето предвид, че според св.Д. ищецът през исковия период е живеел сам в имота, което според данните по делото е очевидно невярно, тъй като е доказано както от показанията на св.И., така и от показанията на останалите свидетели и представените по делото писмени доказателства, че ищецът не е могъл сам да ползва процесния имот. Прието е, че до края на месец август, 2007г. в имота живяла Й. Т., баба на ищеца М. В. и на главно встъпилите лица, която е имала запазено право на ползване върху имота, учредено при извършване на дарението през 1991г., което се доказва от показанията на св.А. Т. и св.И..
Изложени са съображения, че за спора е релевантно дали ищецът М. В. е живял в имота през исковия период и то следва да бъде доказано, а такива доказателства по делото не са представени.
Така изложените от въззивния съд съображения досежно фактите и обстоятелствата, които следва да бъдат доказани, за да се приеме за установено осъществяването на фактическия състав на придобивната давност, съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на съдилищата – претендиращото придобиване право на собственост върху недвижим имот по давност лице следва да докаже, че е осъществявало фактическата власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато било лично, било чрез другиго през целия 10-годишен период, като в случая е прието въз основа показанията на всички свидетели, че до 2007г. в имота е живеела Й. Т. без при това да е установено същата да е упражнявала фактическата власт за ищеца М. В..
В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е посочил показанията на кои свидетели кредитира и защо, включително при съобразяване разпоредбата на чл.172 ГПК, което изрично е посочено в обжалваното решение. С оглед на това не може да бъде споделена тезата на касатора, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, доколкото според него мотивите на съда са абсурдни – обстоятелството, че въззивният съд не е възприел поддържаната от страната теза за обстоятелствата, които свидетелските показания установяват не прави мотивите на съда абсурдни.
Позоваването на касатора на очевидна според него неправилност на въззивното решение в случая не следва да бъде обсъждано, тъй като касационната жалба е подадена преди влизане в сила на изменението на чл.280 ГПК /обн.Дв.бр.86/2017г./, с оглед на което в изложението към касационната жалба касаторът е следвало да обоснове основанията за допускане на касационно обжалване според редакцията на тази разпоредба, предхождаща изменението й.
Изводите на въззивния съд по приложението на материалния и процесуален закон съответстват на практиката на ВКС, поради което следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
По реда на чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответниците по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата 1000лв., представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №2013/05.09.2017г., постановено от Софийския апелативен съд, ГК, Х състав по в.гр.д.№138/2017г. по подадената от М. В. М. касационна жалба с вх.№16531/09.10.2017г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК М. В. М. да заплати на В. А. Т. и Н. А. Т. сумата от 1000лв. /хиляда лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: