О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
София, 25. 09. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 4536 /2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. Г. и Ф. Г. Г. (неправилно написано Г.) срещу въззивно решение № 169 от 27.03.2013 г. по възз. гр.д. № 121 /2013 г. на Плевенския окръжен съд, г.о., с което е отменено решение № 864 от 15.06.2012 г. по гр.д. № 7349 /2009 г. по описа на Плевенския районен съд, поправено с решение № 1682 от 12.11.2012 г., в частта, с която Д. Ц. Г. е осъден да заплати на Д. К. Г. и Ф. Г. Г. на основание чл.31,ал.2 ЗС по 4 908.50 лева, представляващи обезщетение за ползване на по 1 /4 ид.ч. от процесния имот, чиято делба се извършва, за периода от 01.02.2007 г. до 01.12.2011 г., ведно със законната лихва от 20.07.2011 г. – датата на писменото поискване на обезщетение до окончателното изплащане на сумите, като исковете са отхвърлени за разликите до пълните предявени размери – по 5 400 лева и вместо това, въззивният съд е постановил друго решение, с което е отхвърлил исковете, които е квалифицирал по чл.30,ал.3 ЗС, както и исковете по чл.86,ал.1 ЗЗД за заплащане на мораторни лихви в размер на по 564 лева за всеки от ищците за периода от 01.02.2007 г. до 01.12.2011 г..
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Д. Ц. Г. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по искове за парични вземания и размерите на главните искове не са под 5 000 лева, а исковете за изтекли лихви са обусловени от главните.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на исковете за обезщетение, че правилната квалификация се основава на изложението на обстоятелствата, че един от съсобствениците – ответникът по исковете е отдавал цялата вещ под наем на трето лице за периода на претенциите, че наведените основания определят квалификацията на исковете по чл.30,ал.3 ЗС, че обжалваното решение не е недопустимо, т.к. първоинстанционният съд се е произнесъл по твърдените от ищците факти чрез които е очертано спорното право, при което неправилната правна квалификация не означава произнасяне по непредявен иск, а неправилно приложение на материалния закон, поради което въззивният съд следва да реши спора по същество. Въззивният съд обаче е намерил исковете за недоказани от ищците, чиято е доказателствената тежест, т.к чрез показанията на разпитаните по делото свидетели и при липса на други доказателства, не е доказано отдаването на вещта под наем, поради което е намерил исковете за неоснователни.
Жалбоподателите извеждат материалноправните въпроси за приложното поле на (правилата) на чл.30,ал.3 ЗС и чл.31,ал.2 ЗС:
че щом съсобственикът е ползвал лично общата вещ, то той дължи на другите съсобственици обезщетение за ползите, които е придобил от това от деня на писмената покана, без оглед на това дали я е ползвал за жилищни или други нужди, от които ги е лишил, за който твърдят, че разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 1861 /13.10.1959 г. по гр.д. № 6182 /1959 г. на ВС, ІІІ г.о.;
че щом един от съсобствениците получава наемите от общата вещ, той е длъжен да ги разпределя между съсобствениците и без да е била предявена покана от последните; писмена покана по чл.31,ал.2 ЗС е необходимо да се отправя само в случаите, когато един от съсобствениците лично ползва общия имот и поради това препятства останалите съсобственици да упражняват правата си, за който твърдят, че разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 28 /07.01.1961 г. по гр.д. № 8593 /1960 г. на ВС, І г.о. и решение № 563 /06.03.1964 г. по гр.д. № 2875 /1965 г. на ВС, І г.о.
че щом неползващите имота съсобственици не са разполагали с ключ за процесния имот, то отправената до тях покана от ползващия съсобственик да ползват имота чрез притежавания от тях ключ, не го освобождава от задължението да им заплаща обезщетение, за който твърдят, че е разрешен в противоречие с решение от 20.06.2006 г. по гр.д. № 532 /2005 г. на Великотърновски окръжен съд, г.о.
Претенциите за обезщетение са предявени във втора фаза на делбено производство по отношение на имот, за който с влязло в сила решение по допускане на делбата е прието, че е съсобствен между страните и са определени правата им в съсобствеността.
Д. К. Г. и Ф. Г. Г. са основали исковете си за обезщетение на твърдения, че са лишени от ползване на процесния имот, който ответникът Д. Ц. Г. отдава под наем еднолично и сам получава гражданските плодове за периода на претенциите (л.59); те не твърдят, че ответникът ползва сам имота; като обезщетение ищците претендират тези части от събраните наеми, които съответстват на дяловете им; ищците твърдят, че са поискали от ответника заплащане на обезщетенията с нотариална покана и претендират и изтекли лихви върху обезщетенията от датата на писменото поискване – 20.07.2011 г.
Настоящият състав намира, че няма сходство между разглежданата от въззивния съд хипотеза по иск по чл.30,ал.3 ЗС и тази по първото посочено решение на ВС по гр.д. № 6182 /1959 г. по иск по чл.31,ал.2 ЗС., т.к. в случая исковете не се основават на твърдения, че процесният имот е използван лично само от един от собствениците, а че е отдаван от него под наем, който е получаван единствено от него. Въпросът за отправянето и получаването на писмена покана, каквато е предвидена в хипотезата на чл.31,ал.2 ЗС, не е обуславящ по иск с правна квалификация чл.30,ал.3 ЗС. Поради което и като не е обсъждал наличието или липсата на писмена покана, каквато е предвидена в хипотезата на чл.31,ал.2 ЗС, въззивният съд не е допуснал противоречиво разрешаване на обуславящ въпрос.
Въззивният съд е отхвърлил исковете по чл.30,ал.3 ЗС т.к. е приел, че не е доказано, че ответникът е отдавал процесният имот под наем през периодите на претенциите и че е получавал наемна цена за това, поради което и няма противоречие с посочените решения на ВС по гр.д. № 8593 /1960 г. на ВС, І г.о. и № 563 /06.03.1964 г. по гр.д. № 2875 /1965 г. на ВС, І г.о., в които е прието същото – че обезщетение се дължи от съсобственик, който е получил наеми от общата вещ, на останалите съсобственици съответно на частите им от съсобствеността.
Към това следва да се добави, че в тези две посочени решения е разгледано съотношението на исковете по чл.30,ал.3 ЗС и тези чл.31,ал.2 ЗС и е прието, че писмена покана по чл.31,ал.2 ЗС е необходимо да се отправя само в случаите, когато един от съсобствениците лично ползва общия имот (в хипотезата на иска по чл.31,ал.2 ЗС), не и в хипотезата на иска по чл.30,ал.3 ЗС (когато от ответника – съсобственик се търсят части от събираните от него наеми).
Като не е обсъждал получаването на покана като елемент от фактическия състав на исковете по чл.30,ал.3 ЗС, въззивният съд не е допуснал противоречие, а съответствие с разрешението на този въпрос в двете посочени решения, нито е допуснал противоречие с посоченото решение от 20.06.2006 г. по гр.д. № 532 /2005 г. на Великотърновски окръжен съд, г.о.., в което съдът е разглеждал иск по чл.31,ал.2 ЗС.
Към изложеното следва да се добави и че твърдението на ответника по исковете, че приетото от въззивния съд разрешение по отношение на правната квалификация на разгледаните искове и по елементите на фактическия им състав е в съответствие с приетото ТР № 7 /2012 г. на ОСГК на ВКС и с решения № 181 /17.04.2012 г. по гр.д. № 1315/2011 г. на ВКС, ІV г.о., и № 212 /10.09.2012 г. по гр.д. № 338 /2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК по материалноправния въпрос за правото на съсобствениците да участват в ползите от съсобствения имот по чл.30,ал.3 ЗС и правото на обезщетение за пропуснати ползи, когато е ограничен достъпът до съсобствения имот, по чл.31,ал.2 ЗС.
Поради изложеното настоящият състав приема, че не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Ответникът в това производство не претендира разноски, поради което разноски не следва да му се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 169 от 27.03.2013 г. по възз. гр.д. № 121 /2013 г. на Плевенския окръжен съд, г.о..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.