14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
[населено място] ,29.10.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември, през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 867/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Първа инвестиционна банка„АД / ищец / и С. М. С. / един от ответниците / против решение № 218/02.11.2017 г. по т.д.№ 51/2017 г. на Варненски апелативен съд, както следва :
„Първа инвестиционна банка„АД обжалва въззивното решение в ч а с т т а му, с която, след отмяна на решение № 541/08.07.2016 г. по т.д.№ 705/2015 г. на Окръжен съд – Варна, са отхвърлени предявените от банката против В. И. С. искове, за установяване по отношение на банката,при условията на солидарност между съответниците В. С. и С. С., дължимо от последните вземане в размер на сумата от 120 116,20 евро – представляваща главница по договор за банков кредит, на сумата от 29 136,92 евро – представляващи просрочени лихви по кредита, за периода 01.08.2010 г. – 23.11.2012 г. и на сумата от 3 750 евро, представляващи комисионни за управление на кредита,както и в ч а с т т а, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове на банката против С. М. С. и В. И. С., за разликата между 120 116,20 евро и претендираните 125 000 евро – главница по кредита и за разликата между присъдените 29 136,92 евро и претендираните 57 456,08 евро – просрочени лихви по кредита. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорва правилността на извода на съда, че ответницата В. С. не е била надлежно уведомена за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита, като намира приложими процесуалните възможности за връчване на съобщение чрез трето лице / в случая – съпруга съответник по спора / , регламентирани в чл.43 ал.1 ГПК и чл.46 ГПК, както и че съдът не е съобразил договореното в чл.49 от договора за кредит – посочените изрично адреси на кредитополучателите за получаване на съобщения, поради което е било напълно ирелевантно установяването на действителен постоянен или настоящ адрес на съответника С. С., поел задължението да уведоми съпругата си. Цитира формирана задължителна съдебна практика, която счита в подкрепа на доводите си за редовно връчено на В. С. уведомление. Касаторът счита, че за да възприеме изводите на първоинстанционния съд за недействителни, като неравноправни съгласно разпоредби на ЗЗП, клаузи на договора за кредит, касаещи формирането на договорната лихва, въззивният съд се е задоволил с теоретични постановки, но без съобразяване с конкретно установените по делото факти и обстоятелства. Така съдът е пропуснал да се произнесе по изрични доводи на касатора, въведени с въззивната му жалба, в нарушение на чл.269 пр.второ ГПК, отнасящи се до обосноваване на извода, че ЗЗП изобщо не е приложим към настоящия договор за кредит, като обезпечен с ипотека, сключен при действието и на Закона за потребителския кредит / в сила от 01.10. 2006 г. /, както и довода му,че въпросните неравноправни клаузи не са индивидуално договорени.За последното твърди, че кредитополучателите, с нарочна молба са посочили избора си за приложим начин и условия на кредитирането – продукта „ипотечен кредит без погасителен план”, като банката единствено е подготвила договора, въз основа на техния избор. Касаторът счита, че за обявяване клаузите за неравноправни и като такива нищожни, съдът е следвало да установи претърпяна от ответниците вреда, недобросъвестност при договарянето и настъпило в действителност значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит, разглеждайки ги като самостоятелни предпоставки за прогласяване на нищожност , при това реално осъществили се след сключването на договора за кредит. При това, чл.7.2,7.3 и 7.4 от договора за кредит, според касатора изобщо не са намерили приложение в уредбата на правоотношението между страните, доколкото промяна в размера на месечните погасителни вноски, за което банката е запазила правото си за налагане едностранно и без предоговаряне, изобщо не е предприета. Изискването за предоставяне на конкретна методика за изчисляване размера на лихвения процент не е съществувало към момента на сключване на договора / въведено с чл.33 а от Закона за потребителския кредит обн.ДВ бр.58 от 2010 г. /, но независимо от това въззивният съд,според страната, е следвало да съобрази представената Методика за определяне на базовия лихвен процент , възприела напълно обективен критерий – пазарен лихвен процент – едномесечния EURIBOR, чието изменение е извън контрола на банката. Неправилно,според касатора, въззивното решение не присъжда установената от съдебно-икономическата експертиза дължима лихва върху неразрешената част от овърдрафта, в размер на 18 791,08 евро.
Касаторът С. С. обжалва въззивното решение в частта, в която са уважени предявените срещу него установителни искове. Оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – несъобразяване доводи и възражения на ответниците: за нищожност , като неравноправни по смисъла на ЗЗП, на клаузите на чл.8 и чл.9 от договора за кредит, по съображенията, възпроизведени и в касационната жалба ; за липсата на задължение в размер на 74 890,18 евро, в която връзка се твърди и несъобразяване довода за неподписвана от В. С. молба за предсрочно погасяване на кредита, като неиздължен остатък от който се възприема преждепосочената сума, както и несъобразяване факта за липса на установено усвояване на такава сума и изобщо на сума от 75 000 евро по предходен договор от 2005 г. от кредитополучателите. В тази връзка се сочи неправилно недопускане на доказателства за установяване действителното усвояване на предходен кредит от 75 000 евро. Неправилно, според касатора, въззивният съд е съобразил подписан между страните анекс към процесния договор за кредит, въз основа на който и в съответствие с действащата Наредба № 9/03.04.2008 за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии по кредитен риск / обн.ДВ бр. 38 от 11.04.2008 г. / , е счел, че страните са постигнали индивидуална уговорка за допустима капитализация на договорна лихва и като резултат преструктуриране на дълга, различно от анатоцизъм.Такъв анекс касаторът отрича да е подписван, както и отрича действаща към момента на сключване на договора разпоредба, позволяваща олихвяването на лихви, освен между търговци. Според касатора, липсата на методология за определяне на лихвения процент на възнаградителната лихва, за предоставянето на каквато методология банката е задължена, съгласно чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ, не позволява уважаването на исковете на базата на изрично договорения към момента на сключването на договора за кредит базов лихвен процент от 5,79 % , а предпоставя нищожност на целия договор за кредит.Това е така, защото волята на кредитополучателите очевидно не е била за фиксиран в този размер базов лихвен процент, а за прилагането му като променлива величина, т.е. и при намаляването му, не само увеличаването му и липсата на предоставена им ясна методология за изчисляването му, както и за условията при които е допустимо да се приложи промяната, изключва действителността на клаузата изобщо, а не само в аспект на прилагането й при променена компонента – базов лихвен процент,още повече , че при липса на такава методология е неясно формирането и на размера от 5,79%. Неправилно въззивният съд не е съобразил, че предвид солидарния характер на поетото от съпрузите задължение, в качеството на кредитополучатели, за настъпване правните последици на предсрочната изискуемост спрямо тях, е било задължително изричното й предявяване на всяко от солидарно задължените лица, за да би била ангажирана отговорността на което и да било от тях.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната, с подробни съображения, вкл. по отношение обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валидно и допустимо, подлежащо на обжалване въззивно решение .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобрази следното:
Ищецът, по реда на чл.422 ГПК, е претендирал установяване на дължими от ответниците – бивши съпрузи С. С. и В. С. – вземания от главница, договорна лихва и комисионна за обслужване на кредита, въз основа обявяването му за предсрочно изискуем, считано от 23.11.2012 г.. Въззивният съд е приел, че уведомяването на съпругата, чрез съпруга С. С., получил уведомлението лично на 11.04.2012 г. и поел изрично задължение за уведомяването на съпругата си, не може да се приеме за безспорно установено, на което единствено основание исковете срещу същата са отхвърлени изцяло, след отмяна на първоинстанционното решение, постановено в обратен смисъл. Исковете срещу С. С. са уважени частично, като съдът не е уважил възражението за липса на доказателства за усвоена сума от 74 890,18 евро от общия размер на главницата по договора от 125 000 евро, за която сума ищецът твърди, че се формира от неиздължена главница по предходен договор за кредит между страните – от 2005 г., съответно погасена чрез предоставянето й на основание последващия, процесен договор за кредит от 2008 г. .В този смисъл ищецът не оспорва, че не е предоставял реално на ответниците сума от 75 000 евро, а че такава сума е отнесъл в погашение задължението им по предходния договор за кредит.Дължимата договорна лихва , съобразно чл.7 от договора за кредит, съдът е приел за установена в размера, съгласно конкретно договорените в клаузата стойности на базов лихвен процент – 5,79% и надбавка – 5,71 пункта или в общ размер от 11,50 %. Мотивирал се е с индивидуалното договаряне на тези именно размери, с подписването на конкретния договор,приемайки същевременно, че въпреки договореното с разпоредбата право на банката за едностранна промяна на лихвения процент, тъй като нито договорът , като Общите условия съдържат конкретни основания, при които същата има право да определи новия базов лихвен процент, съответно механизма за това, в частта й , уреждаща това право на едностранно изменение, разпоредбата на чл.7 ще следва да се приеме за нищожна, като неравноправна, съгласно общата дефиниция по чл.143 ЗЗП.
В изложението на касатора „Първа инвестиционна банка „АД по чл.284 ГПК , са поставени следните въпроси : 1/ Следва ли съдът , когато обсъжда събраните по делото доказателства, за да обоснове определен извод от възприетата за релевантна по спора фактическа обстановка, да аргументира,мотивира и съпостави доводите си с доводите и възраженията на страните ? – при непосочен допълнителен селективен критерий по чл.280 ГПК; 2/ Надлежно ли е извънсъдебно връчване на волеизявления между гражданско-правни субекти, извършено пряко, без посредничеството на орган или длъжностно лице с официална удостоверителна компетентност – нотариус или частен съдебен изпълнител ?; 3/ Надлежно ли е извънсъдебно връчване на волеизявления между гражданско-правни субекти, извършено пряко на адрес на връчителя, в случая – в офиса на банката – кредитодател ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото в същия раздел от изложението са посочени три решения на ВКС, постановени по въпроса за редовността на връчване на уведомления между страни по договор : реш.№ 283 по гр.д.№ 507/2009 г. на ІІІ г.о., реш.№ 229 по т.д.№ 956/2012 г. на ІІ т.о. и реш.№ 35 по гр.д.№ 1877/2010 г. на ІV г.о. на ВКС. Страната предявява и „очевидна неправилност” на въззивното решение , съгласно чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, „ на изложените в касационната жалба основания „.
В изложението на касатора С. С. са поставени следните въпроси : 1/ Когато кредитополучателите са повече от един , за да стане кредитът предсрочно изискуем необходимо ли е всички кредитополучатели да бъдат уведомени за предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК и става ли кредитът предсрочно изискуем за кредитополучателя, получил уведомлението за предсрочна изискуемост, въпреки че останалите кредитополучатели не са уведомени ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с реш.№ 41 по т.д.№ 60601/2016 г. на ІІ т.о. на ВКС , както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2/ Законно ли е незаплатени възнаградителни лихви да бъдат прибавяни към главницата и повторно олихвявани ? Същото анатоцизъм ли е или преструктуриране на дълга ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика по въпроса след отмяната на Наредба № 9/19.12.2002 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка; 3/ Трябва ли в договора да има конкретна формула за определяне на базовия лихвен процент ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие с решение № 95 по т.д.№ 240/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС , както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 4/Липсата на методология за определяне на годишен лихвен процент / базов лихвен процент / основание ли е договорът да бъде прогласен за нищожен ? – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с реш.№ 205 по т.д.№ 154/ 2016 г. на ВКС; 5/ При липсата на методология за определяне на годишния лихвен процент, приемането, че за целия период на договора следва да се прилага първоначално посочения в договора годишен лихвен процент , съставлява ли допълване на неравноправни клаузи, с цел отстраняване на порока, и същото явява ли се благоприятно за потребителя ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие с реш.№ 77 по гр.д.№ 4452/2014 г. на ВКС и по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие с решение на Съда на ЕС от 14.06.2012 г. по дело № С–618/10, в евентуалност в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 6/ Ако част от предоставяната с договора сума се използва за погасяване на друг кредит на същия кредитополучател в същата банка / т.е. не е налице реално предоставяне на същата сума / трябва ли банката да представи доказателства за предоставянето на първоначалния кредит, прилагания лихвен процент по него, погасените суми, начина на разпределението им и как е достигната съответната главница към датата на погасяването й ? – въпросът поставен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 7/ Част от договора за нов кредит ли е молбата за предсрочно погасяване на стар кредит в същата банка, като погасяването се извършва чрез средства , предоставени с новия кредит и поражда ли действие, ако същата е подписана само от единия кредитополучател ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 8/ Ако се оспори размера на стария дълг и същият е написан ръкописно в молбата за погасяване не от кредитополучателя, може ли да се приеме, че това е размерът на стария дълг ? – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 9/ Дължима ли е комисионна за управление на кредита, при условие, че в договора за кредит не е дефинирано какво представлява услугата управление и не са ангажирани доказателства за предоставянето й ? – също в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК;10/ Трябва ли съдът да прецени всички събрани по делото доказателства и да отговори на всички възражения и доводи на страните ? – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решения по гр.д. № 3972/2008 г., № 257/2009 г. , № 1857/2010г., № 1733/2010 г. и № 862/2011 г.- всички на ІV г.о. на ВКС.
Касаторът „Първа инвестиционна банка„ АД не обосновава довод за допускане на касационното обжалване, предвид следното:
Първият от формулираните въпроси изобщо не е обоснован с допълнителен селективен критерий, доколкото посочените в раздел І от изложението, в който раздел е включен въпроса, решения на ВКС са относими към предмета на следващите два въпроса, не и към предмет процесуалните задължения на въззивния съд, съгласно чл.269 пр. второ ГПК. Само на това основание въпросът не предпоставя допускане на касационното обжалване.
Втори и трети въпроси са несъответно формулирани на безспорно установените по делото факти, относно начина на уведомяване на ответницата В. С. : въз основа на задължаване ответника С. С., за предаване уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на банката, към момента на получаване отправеното до същия идентично уведомление, по местонахождението на съответния клон на банката – кредитодател, не и по адреса на кредитополучателите,посочен в договора за кредит и съгласно уговореното в чл.49 от същия договор. Като несъответни на конкретната фактология на спора и като цяло неясни, с формулировката „пряко връчване„, доколкото изобщо предприет начин на връчване на ответницата липсва, въпросите не предпоставят отговор, който да би бил от значение за правния резултат и следователно не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Не такъв начин на уведомяване е разгледан и възприет за законосъобразен от съставите, постановили цитираните в обосноваване на допълнителния селективен критерий решения / разглеждащи хипотези на изпращане по пощата / , поради което дори да би бил удовлетворен общия, се явява необоснован допълнителния селективен критерий в сочената хипотеза. Въззивният съд не е отрекъл възможността за призоваване чрез възлагане на трето лице, когато уредбата за упражняваните от него функции препраща към приложимостта на чл.37-58 ГПК / нотариус, частен съдебен–изпълнител /. Нито е пренебрегнал уговореното от страните в чл.49 от договора, с оглед което и счел за релевантно обстоятелството, че уведомяването не е станало на адреса, посочен от В. С., поради което и формално не са налице предпоставките на чл.46 ал.2 вр. с чл.43 ал.1 ГПК, наред с невръчването на уведомлението по възлагане на трето лице, във възможните хипотези / чл.50 ЗННД , чл.43 ЗЧСИ – така реш.№ 148 по т.д.№ 2072/2015 г. на І т.о. на ВКС и реш.№ 25 по т.д.№ 60208/2015 г. на ІІ г.о. ВКС, последното допускащо редовно връчване само в първата хипотеза, не и чрез частен съдебен изпълнител /. Въпрос относно уведомяването на всеки от солидарно отговорните длъжници , за обявяване кредита за предсрочно изискуем, като предпоставка за ангажиране отговорността на всеки от тях / респ. дали с уведомяването на единия от тях за обявяване кредита за предсрочно изискуем, е неоснователно претендирането на каквото и да било вземане на кредитодателя спрямо неуведомения кредитополучател по договора за кредит , по арг. от чл.126 ал.2 ЗЗД / не е поставен и обоснован .
Не се обосновава и „очевидна неправилност„ на въззивното решение, съгласно чл.280 ал.2 пр.трето ГПК.Съобразно формираната съдебна практика по прилагането на това основание, „очевидната неправилност„ следва да е изводима от съдържанието на самото въззивно решение и независимо от преценката за наличието на основанията за неправилност по чл.281 т.3 ГПК, установими след цялостна проверка на процедирането на въззивния съд / процесуални действия и бездействия, действително съдържание на обсъжданите доказателства, действително съдържание на противопоставените от страните доводи и възражения /. Поради това тя подлежи на самостоятелно обосноваване , отделно и различно от обосноваване на основания за неправилност по чл.281 т.3 ГПК, макар кореспондиращо с последното , т.е. с развитите от страната касационни доводи за неправилност на въззивното решение. Касационен довод, че В. С. е била неправилно освободена от отговорност за каквото и да било вземане по договора за кредит , т.е. и за падежираните до подаване заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение вноски,касационната жалба на „Първа инвестиционна банка„АД не съдържа. Поради което и очевидната неправилност на решението в тази му част / макар по въпроса да е налице противоречива съдебна практика, обусловила образувано и висящо тълкувателно дело /, няма как да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като би предпоставила произнасяне по непредявен касационен довод.
Касационното обжалване не следва да се допусне и по касационната жалба на С. С. , поради следните съображения :
Първият от въпросите обосновава общия селективен критерий по чл.280 ГПК, доколкото е свързан с неуважен довод на касатора С. С., че неуведомяването на съпругата му – солидарен длъжник изключва уважаването на иска и срещу него, въпреки редовното му уведомяване за обявената от кредитодателя предсрочна изискуемост. В цитираното решение на ІІ гр.о. ВКС, обаче, е разгледана различна от настоящата хипотеза – на неприето за редовно уведомяване на който и да било от двамата солидарни длъжници, поради което и същото не удовлетворява общия селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията на състава в това решение не следва да се разбират в смисъл на освобождаване от отговорност на всеки от солидарните длъжници, в аналогична на настоящата хипотеза, нито за освобождаване на неуведомения солидарен длъжник от задължения, съобразно първоначално уговореното, преди упражняване правото на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост. В този смисъл, същите следва да се разбират като необходимост от уведомяване на всеки от солидарните длъжници, за да би отговарял всеки от тях, съобразно промяната в изискуемостта на целия дълг. Не се явява обоснован и общия селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото не е посочена непълната, неясна или противоречива правна норма, предпоставила противоречиво тълкуване и приложение, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна практика по нейното приложение, но явяваща се неправилна, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството, каквито са задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът предпоставя приложението на иначе ясна и непротиворечива правна норма – чл.126 ал.2 ЗЗД – съобразяването с която,обаче, не би променило правния резултат по отношение касатора С..
Вторият от формулираните въпроси е несъответно на мотивите на въззивния съд отнесен към приложението на отменен подзаконов нормативен акт, въпреки решаващият извод на съда, че прибавянето на възнаградителна лихва към главницата по кредита е допустимо, като преструктуриране на дълга, от приложимата към правоотношението Наредба № 9/03.04.2008 за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии по кредитен риск / обн.ДВ бр. 38 от 11.04.2008 г.,понастоящем отменена / и с това преструктуриране кредитополучателите са се съгласили изрично, с подписване нарочен анекс към договора за кредит, т.е. клаузата на чл.8 от договора за кредит е и индивидуално договорена. Абстрахирайки се от тази неточност и конкретизирайки въпроса до това анатоцизъм ли е начисляването на лихва върху възнаградителна лихва, предвид прибавяне възнаградителните лихви към главницата, въпросът би удовлетворил общия селективен критерий по чл.280 ГПК, тъй като ответниците са се позовали на нищожност на разпоредбата на чл.8 от договора за кредит, а к о отговорът му би бил от значение за благоприятна за касатора промяна в правния резултат, съгласно т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Капитализацията на лихви действително е установена от първоначалната счетоводна експертиза / стр.219 от том І–ви на първоинстанционното дело /, но съпоставяйки размера на главното и акцесорно задължения, в хипотеза на капитализирана лихва, спрямо размера им, който би се получил без прилагане на капитализацията, по – благоприятен за касатора се явява първия вариант – с капитализация на лихви / сравни т.2 вариант 4b спрямо т.1 вариант 1 на счетоводната експертиза – стр.318 от том № ІІ на първоинстанционното производство /. Дори да се приеме за обоснован общия, не е обоснован допълнителния селективен критерий в сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Въззивният съд е счел, че е налице преструктуриране на дълга, съгласно горепосочената Наредба, чието приложение касаторът от една страна не визира във въпроса си,не оспорва изрично тази приложимост в правоотношението си с банката, съобразно чл.10 ал.3 от ЗЗД, а и не формулира въпроса си с предмет тълкуване на конкретна разпоредба от Наредбата или друга относима, явяваща се непълна, неясна или противоречива, породила противоречиво тълкуване в практиката, съгласно задължителните указания в т.4 от ТР № 1 / 2010 г.по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Важно обстоятелство е и решаващият извод на съда, че приложената капитализация на лихва е резултат на последващо изрично договаряне между страните / анекс от 19.01.2010 г./, което формално / с оглед заключението на счетоводната експертиза / се е отразило благоприятно на дълга, каквато е и логиката на преструктурирането на рискови експозиции, съгласно чл.13 ал.1 от Наредба № 9/03.04.2008г..
Трети и четвърти въпроси са провокирани от тезата на касатора, че липсата на уредена в договора методология за начина на изчисляване на приложимия лихвен процент за договорната лихва,респ. за предпоставките за прилагане на изменението му, предпоставя и з ц я л о нищожност на договора за кредит. Само с този си смисъл, въпросите са относими към интереса на ответника С., исковете спрямо който са уважени съобразно конкретно договорените при сключването на договора базов лихвен процент и надбавка, при отказ на съда да съобразява едностранно променени увеличени лихвени проценти, като следствие от промяна на базовия лихвен процент, за целия период на договора. Въззивният съд не е приел, че такава методика, ясна досежно механизма на изменението на лихвения процент, приложим за договорната лихва, е налице, нито че липсата й, вкл. в приложимите към договора Общи условия, не предпоставя нищожност. Приел е, в този смисъл, че такава методология би могла да се съдържа както в договора, така и в приложимите към същия Общи условия, а липсата й предпоставя нищожност единствено на уговореното в договора право на едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката, като неравноправна в тази й част клауза / чл.7.4 вр. с чл. 7 / , по смисъла на чл.143 ЗЗП, доколкото прилагането й би злепоставило интереса на кредитополучателите, предоставяйки на банката прерогатива по предприемане изменение без ограничение от наличието на конкретни, ясни и установими предпоставки, както и по неясен и неконтролируем, а оттук и негарантиращ интереса на кредитополучателите,механизъм.Въпросите обосновават общия селективен критерий, но не се явяват обосновани с допълнителния такъв в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като в цитираните решения не е дадено разрешение в търсения и относим към интереса на касатора смисъл – за предпоставена от нищожността на отделна договорна клауза, като неравноправна по смисъла на ЗЗП, нищожност на целия договор / в решението по т.д.№ 240/2015 г. на ІІ т.о. ВКС са уважени обективно съединени установителни искове за прогласяване нищожност, на основание ЗЗП, на отделно посочени клаузи от договор за ипотечен кредит, а в решението по т.д.№ 154/2016 г. на І т.о. ВКС – за прогласяване нищожност, на основание ЗЗП, на клауза от приложими към договор за кредит Общи условия /. Не е обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото не е посочена неясната , непълна или противоречива правна норма, чието тълкуване е нужно за отговора, а действително приложимата – чл.26 ал.4 ЗЗД – не е неясна, непълна или противоречива, но не предпоставя даването на еднозначен отговор, независим от конкретиката на спора и доказателствата по същия. По аналогични съображения не покрива общия селективен критерий по чл.280 ГПК петият от поставените въпроси. Отговор на такъв въпрос предпоставя изследването на конкретни факти и обстоятелства, релевантни към обосноваването на извод, че договорът би бил сключен и без нищожната му клауза, отчитайки , че като такава е приета клаузата на чл.7.4 вр. с чл.7, в частта й, уреждаща п р а в о на последващо едностранно изменение на лихвения процент, съобразно промяна в базовия лихвен процент, като една от неговите съставки. В тази връзка следва да се съобрази, че липсата на воля за прилагането на фиксиран базов лихвен процент, на която страната се позовава, същата свързва единствено с възможността му да намалява, спрямо първоначално договорения базов лихвен процент. В настоящият случай, обаче, за преценимия период от правоотношението не се установява подобно понижаване, спрямо базовия лихвен процент при сключването на договора. Следователно, самият касатор ,с волеизявленията и становището си по делото, не оспорва интереса си от сключването на договора при фиксираните в чл.7 стойности, а само от сключването му, без възможност за прилагане на благоприятно занижаване на лихвените проценти, определящи възнаградителната лихва. Отделно са необосновани допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – цитираното решение отново прогласява нищожност, като неравноправна, на отделна клауза от договор за кредит, аналогично съдържаща уредено едностранно право на промяна на възнаградителната лихва, при непосочени в договора предпоставки за прилагане на промяната. Не кореспондира с предмета на произнасяне по въпроса и предмета на цитираното решение на Съда на ЕС. По аналогични на изложените по предните два въпроса съображения, необоснован се явява и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото и за отговор на настоящия намира приложение ясната и непротиворечива норма на чл.26 ал.4 ЗЗД, но в съответствие с конкретните факти , обстоятелства и деклариран интерес на страните по договора.
Шести, седми и осми въпроси са провокирани от касационния довод, че неправилно въззивният съд е счел, че целият договорен през 2008 г. кредит от 125 000 евро е бил усвоен, доколкото сума от 74 890,18 евро е отнесена в погашение на неиздължен предходен кредит на същите лица към същата банка, без годно доказателство, за изходящо от двамата кредитополучатели волеизявление за отнасяне на част от договорения последващо кредит, за погасяване на неиздължения предходен, както и без доказателства за действителния размер на дълга по предходния кредит, вкл. по отношение приложимите към формиране на акцесорните на главницата вземания на банката по същия, лихвени проценти. Въпросите не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнасял по доказаността на факта за превеждане на част от процесния кредит, в погашение на предходно кредитно задължение на същите кредитополучатели,нито в частност по доказателственото значение на молбата от 25.08.2008 г., изходяща от С. С., с искане за предсрочно погасяване на кредита от 2005 г., сочеща и размера на задължението по този предходен договор за кредит – 75 000 евро. Непроизнасянето изключва формулирането на материалноправен въпрос по съществото на спора , а предпоставя евентуален процесуалноправен, какъвто впрочем страната отделно е формулирала / 10-ти въпрос /. Необосноваването на общия изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий, но и допълнителният такъв не се явява обоснован с формалното посочване на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, без изложение, в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Деветият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК по идентични съображения: отговор относно дължимостта на комисионна за управление на кредита, в аспект на действителността на клаузите на чл.11 и чл.12 от договора за кредит, като нищожни, поради липса на предмет, каквото възражение ответниците са въвели в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд, въззивното решение не съдържа. Отделно от това, касационната жалба срещу въззивното решение, в частта му касаеща обективно съединения иск за вземане от комисионна, с оглед цената на този иск, е недопустима, на основание чл.280 ал.3 т.1 пр. второ ГПК.
Формулираният десети въпрос е обоснован в изложението с непроизнасяне на съда по въведени от касатора – ответник възражения, изрично изброени и в преобладаващата си част свързани с усвояването на част от кредита , в размер от 74 890,18 евро, за която ищецът твърди, че отпускайки новият кредит, я е отнесъл в погашение на предходно задължение на ответниците, по договор за кредит от 2005 година. В