1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 465
София, 03.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева т.д.№ 53249 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №286 от 20.07.2015 г. по в.т.д.№120/15 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 622 от 22.12.2014 г. по т.д. №765/13 г. на Пловдивския окръжен съд, с което [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] [населено място] обезщетение по чл.59 ЗЗД в размер на 67936,91 лв., представляващо сума, с която ответникът неоснователно се е обогатил през периода 26.11.2003 г. – 09.02.2009 г., като е доставял електроенергия на свои клиенти през електрически уреди и съоръжения, собственост на ищеца, без да заплаща за това, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата 1172,36 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода 16.08.2013г. – 16.10.2013г., както и законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата.
Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че по делото е доказана собствеността на ищеца върху процесните електрически уреди и съоръжения и че ответникът е доставял през тях в посочения период електроенергия на трети лица, без да заплаща на собственика необходимото обезщетение. Във връзка с размера на обезщетението по-подробни мотиви са изложени от първата инстанция и те също са споделени от въззивния съд. Прието е, че не следва да се присъжда определената от вещите лица сума от 379 832,55 лв., тъй като тя не е съобразена с приложимите две методики на ДКЕВР, приети съответно с протокол №49/15.07.2004г. и протокол №27/04.02.2008г., към които препраща решение №179 от 18.05.2011 г. по т.д.№13/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО, представляващо задължителна практика по чл.290 ГПК. Същевременно съдът е приел, че в случая тези методики не могат да бъдат приложени, тъй като посочената в тях формула изисква залагането на данни за разходите на ответника по поддръжка на съоръженията, с каквито само той разполага и каквито не е предоставил по делото. Обезщетението е определено по реда на чл.162 ГПК в размер на сумата 67936,91 лв., при съобразяване на обстоятелството, че в писмо от 05.02.2010г. на ответника до ищеца той е признал дължимостта на тази сума и е изразил готовност да я заплати.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника [фирма] [населено място]. Жалбоподателят счита, че ищецът не е доказал нито собствеността си върху процесните електрически уреди и съоръжения, нито използването им от ответника за доставка на ел.енергия на други потребители. Недоказан бил и евентуалният размер на дължимото обезщетение, съобразно двете методики на ДКЕВР от 2004 г. и 2008 г. Счита, че искът е неоснователен.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за собствеността на електрическите уреди и съоръжения и за начина на определяне на дължимото обезщетение. По втория въпрос обжалваното решение влизало в противоречие с решение №179 от 18.05.2011 г. по т.д.№13/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО и решение № 198 от 26.11.2010г. по т.д.№1025/2009г. на ВКС, ТК, II ТО.
Ответникът в производството [фирма] [населено място] оспорва жалбата. Счита, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд приема следното:
Цената на предявения главен иск е над 20 000 лв., затова не възниква пречката по чл.280, ал.2, т.1 ГПК за разглеждането на касационната жалба от ВКС.
Не е налице обаче соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателят не е поставил принципен правен въпрос във връзка със спора за собствеността на процесните електрически уреди и съоръжения, нито пък се е позовал на задължителна практика на ВКС по този спор. Затова не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос, свързан със собствеността. Оплакването, че съдът е формирал неправилен извод за собствеността на ищеца върху процесните уреди и съоръжения, представлява основание за обжалване по чл.281, т.3 ГПК, което не може да бъде разгледано в настоящата предварителна фаза по чл.280, ал.1 ГПК на касационното производство. Вторият въпрос е свързан с размера на обезщетението и съвпада с един от въпросите, разгледани в решение №179 от 18.05.2011г. по т.д.№13/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО: на каква база следва да се определи размерът на обезщетението за ползване на енергийните обекти и допустимо ли е да се приложи „Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ”.
Въпросът е определящ за изхода на настоящото дело, но не е разрешен в противоречие с посоченото решение на ВКС. В настоящия случай съдът е приел принципната приложимост на двете методики от 2004 г. и 2008 г. на ДКЕВР, по които следва да се определи размерът на претендираното обезщетение. Затова по този въпрос правните изводи на въззивния съд не противоречат на решение №179 от 18.05.2011 г. по т.д.№13/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО, което също сочи приложимост на тези методики при определяне на подобен вид обезщетения. По настоящото дело методиките не са приложени не защото съдът ги е отрекъл, а защото не са били предоставени от ответника необходимите данни за направените от него разходи по поддръжка на съоръженията, за да бъдат те заложени във формулата при изчисляване на обезщетението по методиките. Необходимостта от тези данни е посочена от вещите лица по втората тройна експертиза. Същевременно в писмо от 05.02.2010г. ответникът /жалбоподател в настоящото производство/ е признал пред ищеца дължимостта на обезщетението и сам е определил неговия размер на 67 936,91 лв. Това е и цената на предявения иск, а определената от вещите лица цена, която съдът не е възприел, е много по-висока – 379 832,55 лв. Ето защо съдът в настоящия случай е определил размера на търсеното обезщетение по реда на чл.162 ГПК, като е отчел всички специфики на настоящото дело. Касаторът, който е бил и въззивник пред апелативния съд, не е направил оплакване за начина на определяне на размера на обезщетението от първата инстанция по реда на чл.162 ГПК, ако е считал, че действителният размер е под определените 67 936,91 лв.; не е посочил съществено процесуално нарушение и съответно искане за нова експертиза, която да съобрази нови данни за разходите, които той е направил по поддръжка на съоръженията, за да бъдат те заложени във формулата, по която се изчислява обезщетението според двете методики. Неговата защитна позиция се е свеждала само до оспорване на собствеността на ищеца и позоваване на правилата на доказателствената тежест във връзка с размера на обезщетението, без обаче да отчете обстоятелството, че за да приложи двете методики на ДКЕВР, съдът се нуждае от неговото съдействие, в противен случай приложимост намира чл.162 ГПК.
Другото решение, на което се позовава жалбоподателят – решение № 198 от 26.11.2010г. по т.д.№1025/2009г. на ВКС, ТК, II ТО, е постановено по друг правен въпрос и не е относимо към спора по настоящото дело. То не обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Различният резултат по това дело се дължи на различните факти, приети от съда за установени, съответно – неустановени.
В обобщение – не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът не претендира разноски за касационното производство и такива не следва да бъдат присъждани.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №286 от 20.07.2015 г. по т.д.№120/15 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: