О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
гр. София, 16.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2364/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 45 от 06.02.2015 г., постановено по в. т. д. № 1303/2014 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 274 от 23.06.2014 г. по т. д. № 140/2012 г. на Пловдивски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против [фирма] установителен иск за съществуване на парично вземане за разликата над сумата 20 844.04 лв. до 70 424.82 евро, представляващо част от непадежирала главница в размер на 119 870.08 лв., непадежирала лихва в размер на 19 302 лв., наказателна лихва в размер на 2 819.04 лв. към дата 24.03.2009 г., начислена върху падежирали и неплатени лизингови вноски от 12 до 17 включително, което вземане произтича от сключен между страните договор за финансов лизинг на моторно превозно средство с опция за прехвърляне на собствеността № 785/14.08.2007 г. с предмет автомобил M. B., модел „А.”, шаси номер W. 1L 256415, обезпечен със запис на заповед от 14.08.2007 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 13559/11.12.2010 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 21046/2010 г. на Пловдивски районен съд.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът навежда оплаквания, че в нарушение на закона и в противоречие със задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е възложил в негова тежест да доказва каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, посочен като основание за възникване на спорното вземане. Поддържа, че при липса на заявени от ответника възражения за недължимост на вземането по каузалното правоотношение и за обвързаност на записа на заповед с договора за финансов лизинг изводът на въззивния съд за недоказаност на вземането е необоснован и незаконосъобразен.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 114/17.02.2015 г. по т. д. № 1736/2014 г. на ВКС, І т. о., и решение № 248 по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, І т. о., по следните въпроси от значение за изхода на делото : „1. Следва ли по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК ищецът – поемател по менителничния ефект, да установява валидно възникнало и съществуващо облигационно правоотношение с дължинка – издател на записа на заповед; Следва ли да доказва ищецът по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК функционална връзка между менителничния ефект и каузалната сделка, посочена от ищеца; 2. Как се разпределя доказателствената тежест по иск с правно основание чл.422 ГПК; В тежест на ищеца ли е да доказва съществуването, валидността, размера на вземането си по каузална сделка, ако е посочил, че запис на заповед е издаден във връзка и за обезпечаване на вземането по съществуващо каузално правоотношение между поемателя и издателя на записа на заповед”.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е депозиран отговор от ответника по касация [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение Пловдивски апелативен съд е потвърдил решението по т. д. № 140/2012 г. на Пловдивски окръжен съд в обжалваната пред него част, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против [фирма] установителен иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК – запис на заповед от 14.08.2007 г., за разликата над сумата 20 844.04 лв. до твърдения в исковата молба размер от 70 424.82 евро. В частта, с която е признато за установено, че [фирма] дължи на [фирма] сумата 20 844.04 лв., формирана като сбор от неплатени лизингови вноски с настъпил падеж, възнаградителни лихви и лихви за просрочие и застраховки по договор за финансов лизинг на моторно превозно средство с опция за прехвърляне на собствеността № 785/14.08.2007 г. , обезпечен със записа на заповед от 14.08.2007 г., първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
За да потвърди решението на първата инстанция в обжалваната отхвърлителна част, Пловдивски апелативен съд е приел, че ищецът не е доказал обстоятелствата, на които е основал иска си за съществуване на спорното вземане и които са оспорени от ответника с отговора на исковата молба. При разрешаването на спора за съществуване на вземането въззивният съд е изходил от твърденията на ищеца в първоначалната и в допълнителната искова молба, уточнени в хода на делото, че вземането произтича от запис на заповед, издаден от ответника на 14.08.2007 г. за обезпечаване на договор за финансов лизинг № 785/14.08.2007 г., и включва в съдържанието си дължими по договора неплатени лизингови вноски с настъпил и ненастъпил падеж, възнаградителни лихви и лихви за просрочие, застраховки и неустойка. След анализ на доказателствения материал по делото съдът е направил извод, че ищецът не е представил и не е доказал сключването на договор за финансов лизинг с № 785 от 14.08.2007 г. и конкретните негови параметри, както и съществуването на функционална връзка между записа на заповед от 14.08.2007 г. и договор за финансов лизинг с посочената идентификация. Относно връзката между записа на заповед и договора за лизинг са взети предвид възраженията на ответника в отговора на исковата молба, че не е ясно с кой от множеството договори за лизинг е издаден записът на заповед, сключван ли е договор с посочената от ищеца идентификация и какви плащания са осъществявани в изпълнение на този договор. Необходимостта от доказване на връзката между записа на заповед и конкретния договор за лизинг като предпоставка за уважаване на иска е аргументирана с обстоятелството, че ищецът е представил по делото заверени копия на общо 29 бр. записи на заповед, всички с дата на издаване 14.08.2007 г., от които 9 бр. за сума в размер на 29 511.55 евро и 9 бр. за сума в размер на 91 116.92 евро.
Извън изложеното въззивният съд е приел, че дори да се счете за доказана функционалната връзка между записа на заповед и договор № 785/14.08.2007 г., предявеният иск е неоснователен с оглед клаузата на чл.8.5 от приложимите към договорите за лизинг общи условия на [фирма]. В тази насока е препратено към изводите на първоинстанционния съд, че по силата на т.8.5 от общите условия процесният запис на заповед не обезпечава вземания на лизингодателя за неплатени лизингови вноски с ненастъпил падеж, начислени за времето след предсрочното прекратяване на договора за лизинг до изтичане на срока, за който същият е сключен, както и вземания за наказателни лихви и неустойки, които в случая формират разликата над уважената до отхвърлената част от иска по чл.422, ал.1 ГПК.
По допускане на касационното обжалване :
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които касаторът е обосновал общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, са значими за изхода на делото, но по отношение на тях не е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата в Република България указания по въпроса какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Задължителните указания са в следния смисъл : Предмет на делото в хипотезата на предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед е вземането, което произтича от записа на заповед, разглеждан като абстрактна правна сделка, чието основание е извън съдържанието на документа; При редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед; С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличие на обвързано със записа на заповед каузално правоотношение се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга, като в тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото основаните на него възражения биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед; Доказателствената тежест в производството по чл.422 ГПК се разпределя по правилото на чл.154, ал.1 ГПК – всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед; При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед, предметът на делото не се променя – ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а при заявени от ответника релативни възражения се прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е процедирал в противоречие с цитираните задължителни указания. Каузалното правоотношение – договор за финансов лизинг, и функционалната връзка между договора и записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, са въведени от самия касатор – ищец с исковата молба по чл.422 ГПК и с последващите уточнителни молби. В отговора на исковата молба ответникът е противопоставил релативни възражения, които са формулирани непрецизно, но по същество са насочени към оспорване на вземането по записа на заповед поради несъществуване на вземания по обезпечения с него договор за лизинг. С оглед на тези възражения първоинстанционният съд е изследвал връзката между записа на заповед и договора за финансов лизинг и е приел, че такава връзка е разкрита, тъй като записът на заповед е издаден с цел да обезпечи изпълнението на точно определени задължения на ответника по договора за финансов лизинг. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК е уважен за сумата 20 844.04 лв., и като последица от това въпросът дали записът на заповед има самостоятелно значение или изпълнява обезпечителна функция по отношение на породеното от договора за лизинг каузално правоотношение е разрешен по задължителен за страните начин. С оглед на това въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като е приел, че уважаването на иска за отхвърлената от първата инстанция част е обусловено от доказване на вземането по каузалното правоотношение съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест. Същевременно отхвърлянето на иска за разликата над уважения от първата инстанция размер не е обусловено само от извод за недоказаност на вземането по каузалното правоотношение, а и от друг самостоятелен извод – че записът на заповед е издаден като обезпечение само на вземания, формиращи признатата за съществуваща част от вземането по заповедта за изпълнение, и че по силата на изрична клауза в общите условия към договора не обезпечава други вземания на ищеца, формиращи тази част от вземането по заповедта за изпълнение, за която искът по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен.
Въззивното решение не противоречи и на сочената от касатора задължителна практика в решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В решението е прието, че в производството по чл.422 ГПК ищецът, който основава вземането си на редовен от външна страна запис на заповед, има интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване на записа на заповед, когато това е необходимо за преодоляване защитата на ответника в случай, че същият би твърдял и доказал различна от действителната каузална причина за издаване на записа на заповед; За посочването, но недоказването на кауза, ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска, основан на записа на заповед. В обжалваното решение, макар и като допълнителен аргумент, въззивният съд е приел, че твърдяната от ищеца кауза за издаване на записа на заповед – договорът за финансов лизинг, е доказана, но е отхвърлил иска, възприемайки изводите на първоинстанционния съд, че обезпечителната функция на записа на заповед не се разпростира върху вземанията на ищеца по договора за лизинг, които формират отхвърлената част от исковата претенция. При даденото в този смисъл разрешение не би могло да се приеме, че има противоречие със задължителната практика на ВКС в цитираното решение по чл.290 ГПК.
Касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с твърдение, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителна практика на ВКС в определение № 114/17.02.2015 г. по т. д. № 1736/2014 г. на ВКС, І т. о. Посоченото определение е постановено в производство по чл.288 ГПК и предвид указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.2, и разясненията в Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС не съставлява източник на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради това не следва да се обсъжда при преценката на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 1303/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 45 от 06.02.2015 г., постановено по в. т. д. № 1303/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :