О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
гр.София, 30.05..2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 223 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Църковното настоятелство при храм „Св. Б.” против решение № 323 от 27.10.2016 г., постановено по в.т.д. № 1002 по описа за 2016 г. на Старозагорския окръжен съд, Търговско отделение, в частта, с която е потвърдено решение №73 от 17.01.2014 г. по гр.д. № 1570 по описа за 2013 г. на Старозагорския районен съд, шести граждански състав, за осъждане на касатора да заплати на [фирма] на основание чл.59 от ЗЗД сумата 23 751 лв., представляваща част от разходите за извършено преустройство и реконструкция на двуетажна сграда, находяща се в УПИ ХІІ-5508-а, кв.9 по плана на [населено място], [улица], ведно с лихви и разноски.
Касаторът твърди, че решението на Старозагорския окръжен съд е необосновано, неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по два въпроса:
1. Има ли въззивният съд задължението да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои и защо са неоснователни? В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не се е произнесъл по две от възраженията на касатора-дали е дал съгласие за подобренията и дали тези подобрения са законни.
2. Въззивният съд не е изпълнил указанията в отменителното решение на ВКС, което според касатора е основание за допускане на касационното обжалване съгласно чл.294, ал.1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] смята, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението на Старозагорския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
С договор от 20.03.2003 г. касаторът е отдал под наем на [фирма] гореописаната двуетажна къща за срок от десет години, като в т.11.3 от договора е било предвидено, че извършването на реконструкции, преустройства и подобрения на наетата вещ могат да се извършват от наемателя само с писмено съгласие на наемодателя. Въз основа на разрешение за строеж № 513 от 24.10.2003 г. наемателят е извършил преустройство на сградата, приспособявайки я за телевизионно студио, фотостудио и офис. За стойността на направените в тази връзка подобрения за периода от 2003 г. до 2006 г. е било постигнато между страните споразумение от 21.01.2008 г. По настоящото дело наемателят е претендирал за заплащане на разходите за осъществената реконструкция за друг период- от 2009 г. до 2012 г. Отменяйки въззивното решение, с което искът на наемателя изцяло е бил отхвърлен, Върховният касационен съд е дал указания как следва да се определи обезщетението в размер на разходите, с които наемателят се е обеднил. Посочил е, че въззивният съд трябва да съобрази клаузата за необходимо писмено съгласие от страна на наемодателя, обстоятелството, че църковното настоятелство е съгласувало с компетентните органи идейния проект и е дало своето съгласие. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд поради необходимостта да се изслуша експертиза за реално направените разходи от наемателя, които съдът да съпостави с увеличената стойност на имота, за да присъди по-малката сума съобразно чл.59 от ЗЗД. Въззивният съд е назначил и приел такава експертиза, според която реално направените разходи за извършените подобрения възлизат на 23 751,41 лв. и със същата сума се е увеличила стойността на имота, затова е присъдил обезщетение за наемателя в този размер. В мотивите си този съд е приел, че след като ответникът е депозирал заявление до Директора на НИПК, с което е поискал съгласуване на идейния проект, то той е дал съгласие на ищеца за извършване на ремонта на имота. Счел е, че извършеното преустройство е изпълнено съгласно одобрени и съгласувани инвестиционни проекти съобразно изискванията на чл.144 от ЗУТ.
От тези мотиви е видно, че обжалваното въззивно решение е било изцяло съобразено с указанията, дадени от ВКС, включително относно исковия период. Ето защо по втория въпрос на касатора относно задължителния характер на указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона няма противоречие между решението на въззивния съд и задължителната практика по прилагането на чл.294, ал.1 от ГПК.
Въззивното решение е съобразено и със задължителната практика на ВКС по първия въпрос на касатора. Съдът се е произнесъл по възраженията на касатора за липсата на писмено съгласие за подобренията и за незаконосъобразността на преустройството и е приел, че тези възражения са неоснователни. Наемодателят е дал своето съгласие за преустройството, за което е било издадено разрешение за строеж, посредством писмено искане за съгласуване на проекта. Строителството е било законно, понеже е извършено въз основа на издадено разрешение за строеж. Съгласно чл.156, ал.1 от ЗУТ /редакция-Д.В., бр.65 от 2003 г./ разрешенията за строеж могат да се отменят само по законосъобразност при подадена жалба от заинтересуваното лице в срока по чл. 149, ал. 3 от ЗУТ или при служебна проверка от органите на Дирекцията за национален строителен контрол в 7-дневен срок от уведомяването им по реда на чл. 149, ал. 5 от ЗУТ, а влезлите в сила разрешения за строеж не подлежат на отмяна. Това означава, че разрешението за строеж е стабилен административен акт, който е породил правните си последици. Ето защо, след като актът не е изрично отменен, строежът следва да се счита за законен, независимо от допуснатите при издаването му пороци/липсата на съгласуване с НИПК по чл.20, ал.4 от Закона за паметниците на културата и музеите/отм.//. Правното действие на разрешението за строеж не е отпаднало на основание чл.153, ал.2 от ЗУТ/първоначална редакция/, както твърди касаторът, тъй като липсва писмено установяване от компетентния орган на обстоятелството, че строителството не е започнало в тригодишен срок.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Старозагорския окръжен съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 323 от 27.10.2016 г., постановено по в.т.д. № 1002 по описа за 2016 г. на Старозагорския окръжен съд, Търговско отделение, в частта, с която е потвърдено решение №73 от 17.01.2014 г. по гр.д. № 1570 по описа за 2013 г. на Старозагорския районен съд, шести граждански състав, за осъждане на Църковното настоятелство при храм „Св. Б.” да заплати на [фирма] на основание чл.59 от ЗЗД сумата 23 751 лв., представляваща част от разходите за извършено преустройство и реконструкция на двуетажна сграда, находяща се в УПИ ХІІ-5508-а, кв.9 по плана на [населено място], [улица], ведно с лихви и разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: