4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
Гр. София, 12.12.2016г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на първи ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов т. д. № 60120 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК „Л. И.” АД, [населено място] срещу Решение № 72 от 01.03.2016 г. по т. д. № 3/16 г. на Пловдивския апелативен съд, Търговско отделение, ІІІ състав. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 598 от 06.11.2015 г. по т. д. № 12/15 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която предявеният от И. Т. Ч. срещу ЗК [фирма] иск с правна квалификация чл. 226, ал.1 КЗ е отхвърлен за разликата от присъдената от първоинстанционния съд сума от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпяни неимуществени вреди вследствие на причинено на 29.01.2014 г. ПТП от К. Д. Т. при управление на лек автомобил „Фолксваген В.” с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.01.2014 г. до окончателното й изплащане, до пълния предявен размер от 50 000 лв., вместо което е постановено уважаване на иска за тази разлика, като е присъдена законната лихва от датата на увреждането до плащането на сумата; осъден е ответникът да заплати на ищеца сумата 1 580 лв. разноски, както и 1 400 лв. държавна такса, а в полза на процесуалния представител на ищеца- и адвокатско възнаграждение в размер на 1 580 лв. на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушаване на материалния закон, като се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция по чл.226, ал.1 КЗ бъде отхвърлена за присъдената от въззивния съд сума от 35 000 лв., представляваща разликата над присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 15 000 лв. до пълния претендиран от ищеца размер от 50 000 лв.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които твърди, че решението на въззивния съд не е съобразено със задължителната практика на ВКС, респ. налице са влезли в сила съдебни решения в обратен смисъл или произнасянето на касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Уточнени и конкретизирани съобразно указанията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/ 09 г. на ОСГТК, тези въпроси са следните:
1. В мотивите си въззивният съд бил ли е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички доводи на страните от значение за материалноправната им легитимация по спора?
2. Длъжен ли е съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, да съобрази, освен характера и степента на уврежданията, интензитета и продължителността на продължилите физически болки и страдания, и начина на причиняване на увреждането, оказаното съдействие от страна на дееца за минимализиране на последиците от увреждането, както и оказаното от него съдействие при протичане на оздравителния процес?
3. При определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД длъжен ли е решаващият съд да съобразява стандартите, установени в съдебната практика?
4. Длъжен ли е съдът, разглеждащ деликтен иск за присъждане на обезщетение в полза на пострадал от МПС пешеходец, да съобрази обстоятелството, че пострадалият е пресичал пътното платно на необозначено място, което при това е свързано с повишен риск като намиращо се непосредствено след завой на пътя; влошеното състояние на пътното платно- заснежено и заледено, покрито с едрозърнест асфалт; неблагоприятните атмосферни условия- зимен сезон; намалената видимост, доколкото произшествието е станало по време на тъмната част от денонощието?
Ответникът по касационната жалба – И. Т. Ч. не е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Пловдивския апелативен съд е приел от фактическа страна, че на 29.01.2014 г. около 18 ч. ищецът е предприел пресичане на пътното платно в [населено място], като при навлизане в него забелязал приближаването на застрахования при ответника лек автомобил и за да се предпази от сблъсък с него, решил да се върне обратно. Предприемайки това действие, той се подхлъзнал на заледен участък от пътя, паднал по гръб и преди да се изправи, левият му крак бил прегазен от преминаващото МПС. Взето е предвид заключението на изслушаната Тройна автотехническа експертиза, според което, макар и водачът да се е движил със скорост от 25 км./ч., тази скорост не е била съобразена технически с конкретната пътна обстановка, като при това водачът е имал възможност своевременно да предотврати удара чрез екстремно използване на спирачките или чрез спасителна маневра. Изводът на вещите лица е, че в момента на сблъсъка пешеходецът не е попадал в опасната зона за спиране на лекия автомобил и са налице неправилни технически действия от страна на водача на лекия автомобил, който не е съобразил динамиката на пътната обстановка и наличието на паднал на пътя пешеходец. Във връзка с релевираното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия въззивният съд е изложил мотиви, според които действително последният е пресичал пътното платно на необозначено като пешеходна пътека място, но същевременно в близост до мястото на произшествието изобщо няма пешеходна пътека. Заедно с това е посочено, че падането на пострадалия на заледен участък от пътя не е волево действие, доколкото е внезапно, непридвидимо и неконтролируемо, поради което не е в състояние да обуслови извод за съпричиняване. Като е взел предвид изслушаната Съдебно-медицинска експертиза и събраните гласни доказателства за характера на претърпяните увреждания и понесените от ищеца болки, страдания и неудобства, въззивният съд е формирал извод, че претендираната от ищеца сума в размер на 50 000 лв. представлява справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД паричен еквивалент на причинените му неимуществени вреди.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение мотиви настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси. Първият от тези въпроси, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди възраженията на ответника и да прецени всички правнорелевантни факти от значение за спорното право, по съществото си обективира оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон, което не може да обуслови исканото допускане на касационното обжалване- според задължителните указания на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК отстраняването на нарушенията по чл. 281, т. 3 ГПК, допуснати при постановяване на обжалваното въззивно решение, засяга съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането й по същество, и следователно същите са ирелевантни във фазата по допускане на касацията по чл. 288 ГПК. Освен това, въззивният съд се е произнесъл по релевираното от ответника възражение за съпричиняване, като е изложил надлежни мотиви за неговата неоснователност. Преценката за правилност или неправилност на това произнасяне обаче не може да се извърши в настоящата фаза на касационното производство. Вторият формулиран от касатора въпрос- относно необходимостта решаващият съд да прецени оказаното от денинквента съдействие за ограничаване на вредоносния резултат, се явява ирелевантен, доколкото въззивното решение изобщо не обективира произнасяне по него. Нещо повече- въззивният съд не е бил длъжен да се произнася по такова възражение, доколкото в отговора на исковата молба ответникът не е релевирал такива фактически твърдения, поради което възможността същите да бъдат наведени на последващ етап в процеса е била преклудирана /т.4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/13 г. на ОСГТК/. Видно от съдържанието на отговора, обективираното в него възражение за намаляване на претендираното обезщетение поради съпричиняване се основава единствено на твърдението, че пострадалият е допринесъл за настъпване на увреждането с предприетото пресичане на пътното платно на необозначено място и без да съобрази наличието на движещи се МПС. Аналогично на изложеното по-горе, третият поставен от касатора правен въпрос, свързан с необходимостта при определяне размера на обезщетението съдът да съобрази установената съдебна практика, е неотносим към фазата на допускане на касационното обжалване, доколкото представлява по съществото си оплакване за допуснато нарушение на материалния закон, което би било релевантно при разглеждане на касационната жалба по същество. Последният формулиран от касатора правен въпрос, свързан с необходимостта от комплексна преценка на поведението на участниците в пътно-транспорното произшествие- пешеходец и водач на МПС, също не в състояние да обуслови исканото допускане на касационното обжалване. Произнасянето на въззивния съд по този въпрос изцяло е съобразено със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК /Решение № 71 от 08.08.2016 г. по т. д. № 36/ 15 г. на ІІ т.о./, според която за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на последното и противоправното поведение на водача на увреждащото МПС. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва винаги да има предвид, че съгласно чл. 20, ал. 2 ЗДвП отговорността на водачите на моторните превозни средства за осигуряване безопасност на движението е завишена спрямо тази на пешеходците, вкл. чрез вмененото им от законодателя задължение за избиране на подходяща скорост на движение на управляваното МПС, т.е. такава, която би им позволила безпроблемно спиране при поява на препятствие на пътя, което са могли и са били длъжни да предвидят. Произнасянето на въззивния съд кореспондира и с приетото в Решение № 84 от 15.08.2016 г. по т. д. № 1308/15 г. на ІІ т.о., според което предпоставките за отчитане на съпричиняването и неговия размер са наличието на безспорно установена причинно-следствена връзка между поведението на увредения и вредите, заедно с преценка, кои от тях не биха настъпили или биха били ограничени при липса на личен принос. В конкретния случай изслушаната Тройна автотехническа експертиза е категорична, че увреждането се дължи на поведението на водача на МПС, независимо от обстоятелството, че пострадалият е предприел пресичане на пътното платно на необозначено място, и следователно липсва причинно-следствена връзка между неговото поведение и осъществения пративоправен резултат, която да обуслови извод за съпричиняване като предпоставка за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
С оглед гореизложените съображения, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 72 от 01.03.2016 г. по т. д. № 3/16 г. на Пловдивския апелативен съд, Търговско отделение, ІІІ състав, по касационната жалба на ЗК [фирма], [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: