6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
София, 15.10.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №2405/2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на „Вели Медикус” ООД, [населено място] против решение №123 от 26.04.2018г. по т.д. №9/18г. на Пловдивски апелативен съд, в частите му с които е потвърдено решение №104 от 27.10.2017г. по т.д. №187/16г. на Пазарджишки окръжен съд, с които са отхвърлени предявените от „ Вели Медикус” ООД против „ МБАЛ – Велинград” за заплащане на сумата 292 262лв. – съставляващи наемна цена на медицинска техника по договор от 29.05.2009г.сключен между страните, в частта, с която е отменено същото решение, за отхвърляне на евентуалния иск на „ Вели Медикус ” ООД, [населено място] против МБАЛ – Велинград, ООД по чл.59 ЗЗД и в тази част е изменено решението, като е призната претенцията за погасена чрез прихващане и в частта, с която е отхвърлен иска за мораторна лихва, както и в частта за разноските.
Ответникът по касация – МБАЛ- Велинград, ЕООД, чрез адв. Д. С. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
С решението, в частта предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №104 от 27.10.2017г. по т.д. №187/16г. на Пазарджишки окръжен съд, в частите му, с които са отхвърлени предявените от „ Вели Медикус” ООД против „ МБАЛ – Велинград” искове за заплащане на сумата 292 262лв. – съставляваща наемна цена на медицинска техника, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, в частта, с която е отменено същото решение, за отхвърляне на евентуалния иск на „Вели Медикус” против МБАЛ – Велинград ООД и в тази част е изменено решението, като е призната претенцията по чл.59 ЗЗД за погасена чрез прихващане, както и в частта, с която е отхвърлен иска за мораторна лихва. За да постанови този резултат съдът е приел, че сключения между страните договор, съставлява по своята правна природа договор за наем по смисъла на чл. 228 ЗЗД, с оглед насрещно поетите задължения от страните – ищеца да предостави медицинска апаратура, срещу поето задължение за заплащане на наемна цена от противната страна.Съдът подробно е изложил мотиви за това, че този договор няма характеристика на договор за дружество по смисъла на чл.357 ЗЗД, независимо от наименованието му – „договор за съвместна дейност”. Решаващият състав е приел още, че съгласно действащия към момента на сключване на този договор Закон за обществените поръчки /в сила 01.10.2004г./доставката на стоки, чрез наемане е обект на обществена поръчка – чл.3,ал.1, т.1 ЗОП / отм./ ако възложителят е субект по чл.7 от същият закон. Съдът е съобразил дефинитивната определеност на понятието публичноправна организация, като е мотивирал и попадането на ответното лечебно заведение в тази категория правни субекти- поради установеност, че приходите на болницата в основната си част са за сметка на НЗК е приета за осъществена хипотезата на пар.1, т.21 изр. посл. От ЗДОП / отм./ и е изведен статута на МБАЛ Велинград на публичноправна организация към момента на сключване на процесния договор. Направен е извод, че договорът не е могъл да бъде сключен извън регламентните на ЗОП /отм./, поради което същият е нищожен като сключен в противоречие със закона. По евентуалният иск, с правно основание чл.59 ЗЗД е прието че с оглед реално извършените услуги е налице основание да се иска обезщетение, при съобразяване на експертизата, определяща средностатистическия наем за медицинската апаратура. Прието е в тази насока, че следва да бъде извършено прихващане с насрещни вземания на противната страна, които не са погасени по давност, тъй като в случая не е налице хипотезата на чл.103, ал.2 ЗЗД. Съдът е мотивирал, че вземането на ответника е в по-голям размер от това на ищеца, от което е изведена и правилност на решението на първостепенния съд като краен резултат- отхвърляне на този иск като погасен чрез прихващане.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Н. П. е поддържал основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК по въпросите – „ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да го обоснове и мотивира” 2 / „Въззивната инстанция като съд по същество длъжна ли е да обоснове всички относими доказателства, възражения и доводи на страните, наведени в производството пред първата инстанция и въззивната жалба”. 3 /”Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискванията на чл.236,ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания и възражения” и 4/ ”Изпълнено ли е задължението на възивният съд да мотивира решението си при условие, че препраща към мотиви в решението на първоинстанционния съд, които съдът не е излагал в своето решение и посочва доказателства, които не съществуват по делото, като въз основа на тях е формирана решаващата воля на съда.” Страната е изброила съдебни актове на ВКС- казуална и тълкувателна практика, като не е обосновавала конкретно противоречие с разрешаването на въпросите, по които е формирана тази практика. В тази насока, още са развити оплаквания озаглавени „ по процесуалните нарушения” и е поддържано, че не било доказано качеството на ответника на възложител на обществени поръчки, а решението било немотивирано, не било установено наличие на насрещно валидно вземане, поради което и неправилно съдът е направил прихващане, което освен това, според касатора, насрещната претенция била недоказана по основание и размер. Така лаконично е обобщено, че били налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК Същите основание по чл.280, ал.1 т.1 и 3 и ал.2 ГПК са поддържани и с оглед твърдяни от касатора „ материалноправни нарушения”, по които са поставени въпросите – 1/” Ако договорът за съвместна дейност представлява договор за дружество по чл.357 и сл. от ЗЗД страните обединяват усилията си за постигане на общи стопански цели, внесените от отделните съдружници пари, потребими и заместими вещи стават обща собственост на всички съдружници и всеки от тях участва в печалбата и загубите от съвместната дейност съобразно дела си и ли според уговореното, този договор има ли характеристиките на договор за наем и попада ли в обхвата на ЗОП / отм./”, „Може ли договор за дружество по чл.357 и следв. от ЗЗД да бъде едновременно и договор за наем”. 2/”Ако при сключен договор с характеристиките на договор за наем не е било налице едно от условията по ЗОП / отм./ за задължително сключване на договор по реда на обществените поръчки, а всички останали условия изпълнени, съществува ли основание за обявяване на договора за нищожен поради противоречие със закона – 26, ал.1 ЗЗД „ и 3/ „Законосъобразно ли е уважено заявеното възражение за съдебно прихващане / компенсация/ срещу ищеца, при липса на доказателства относно начина на погасяване на задължението на ответника- чрез плащане, прихващане и чрез друг способ между двете дружества”. Изложени са общи оплаквания за неправилност на изводите на съда.
С изложението по подадената в същият ден втора касационна жалба, касаторът е заявил, че решението било очевидно неправилно, като е формулирал като въпроси оплаквания относно това дали се различават договорът за гражданско дружество и договорът за съвместна дейност, допустимо ли е вещо лице да дава становище относно правен въпрос, трябва ли да бъде установено, че когато се прилага ЗОП единният от съконтрахентите следва да има качество възложител, трябвало ли да се докаже плащане при направено възражение за прихващане. Тези доводи са придружени с кратко развито разбиране на касатора по така поставените въпроси и в заключение е заявено, че при „необходимост настоящата инстанция следвало да ги уточни и конкретизира”.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираните и свързани от него с „процесуални нарушения” въпроси са общи и съдържателно се отнасят към оплакванията му за неправилност на акта, като в този смисъл са и развитите доводи, които ги поясняват. Същевременно липсва обосноваване на тези въпроси в контекста на конкретен решаващ правен извод и съобразяването с него, с оглед поддържаното основание по чл.280, ал.1 ГПК. По допълнителният критерий съответно общо изброените съдебни актове не са разграничени, нито е обосновано конкретно противоречие по така поставените въпроси. Поради това се налага извод, че не е налице общо основание тъй като въпросите не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а липсата на общо основание е достатъчна за да не бъде допуснато касационно обжалване. Както вече бе посочено, касаторът не е развил и доводи по поддържаните касационни основания, съставляващи допълнителен критерий. Липсват правни доводи относно противоречие в разрешаването на така поставените общи въпроси, както и обобщаващи изводи, които да бъдат пряко относими към конкретен правен извод на съда, обусловил постановения и обжалван правен резултат. Същото е относимо и към поддържаното озаглавено от касатора „ материалноправни нарушения.” Така първият поставен въпрос е вътрешно противоречив и неотносим към решаващите изводи на съда, вторият въпрос също така е несвързан с тези изводи а е и поставен при съдържателно обосноваване на пороците по чл.26, ал.1 ГПК единствено в количествено отношение, което е правно необосновано, тъй като и един единствен порок по смисъла на чл.26,ал.1 ЗЗД на договора да е налице, същият би бил нищожен. Третият поставен въпрос е фактически, а не правен. Извън липсата на валидно въведено общо основание, страната не е сочила каквито и да било доводи по поддържаните като допълнителен критерий чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК , както и ал. 2 , предл 3-то на текста., тъй като такива доводи не съставляват изложените общи оплаквания за неправилност на акта, които по принцип не са относими към тази фаза на касационното производство.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага, касаторът да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба.
С второто депозирано изложение, страната е поддържала единствено основание по чл.280, ал.1 предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. По това основание и с оглед горното касаторът е обосновал с нарушение на материалния закон, поставяйки множество въпроси, съдържащи оплакване за неправилност на акта, а не за очевидна неправилност, като в случая формулирането на правен въпрос е без значение за това основание по отношение, на което липсват изложени каквито и да било доводи, съобразно изложеното.
Следователно, с оглед така въведените с изложенията доводи по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Пловдивски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Въпреки въведеното искане за присъждане на разноски от ответника по касация, такива не се следват, тъй като съобразно приложения договор за правна помощ/ стр. 108/ е договорено възнагражденията за представителство пред ВКС да се заплащат по банков път, а липсва доказване за заплащането им, чрез представяне на съответните банкови документи. В този смисъл т.1 ТР ОСГТК № 6/12г. на ВКС на РБ.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №123 от 26.04.2018г. по т.д. №9/18г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: