2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
София, 16.10. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1612/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция след измененията съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 464/26.01.2018 г. по в. гр. д. № 845/2017 г. Благоевградският окръжен съд обезсилил решение № 2781/20.07.2017 г. по гр. д. № 995/2015 г. на Районния съд [населено място] в частта досежно признатата недействителност на решение № 7034/26.10.2010 г. на поземлената комисия [населено място], а в останалата част първоинстанционното решение е отменено и вместо него е признато за установено по отношение на [фирма] [населено място], че ищците Б. Ю. К. и А. Е. К. са собственици по покупко-продажба с н. а. № 26/2010 г. на недвижим имот в [населено място] с идентификатор 53326.500.81 с площ от 1 654 кв. м., а оспорването на истинността на съдържанието на скица № 19180/18.10.2010 г. на С. Б. и скица № 724/01.11.2010 г. на [община] е отхвърлено като неоснователно.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ответника по иска, който е изложил оплаквания за неговата недопустимост и неправилност – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
От ответниците по касация – ищци по делото, е постъпил писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Въззивният съд приел, че с решение № 7034/26.10.2010 г. на Общинската служба по земеделие и гори, придружено с удостоверение и скица по чл. 13 ППЗСПЗЗ, и решение № 407/13.11.2009 г. по адм. д. № 708/2008 г. на Районния съд [населено място] по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, на наследниците на Е. У. С. е възстановено правото на собственост върху нива с площ от 1.678 дка в землището на [населено място]. Впоследствие собствениците се разпоредили с възстановения имот, като с н. а. № 26/10.11.2010 г. го продали на ищеца Б. К., по време на брака му с ищцата А. К..
Не е спорно, че процесният имот е част от поземлен имот с идентификатор 53326.500.62, който ответното дружество закупило с н. а. № 38/2013 г. от [фирма]. Последното придобило имота чрез покупко-продажба с н. а. № 132/2013 г. от „Стопански търговски комплекс /С./” Е. /л/, а то се легитимира за собственик с н. а. № 183/2009 г., издаден въз основа на писмени доказателства: заповед № РД-16-807/04.11.1998 г. на министъра на промишлеността за безвъзмездно прехвърляне от [фирма] [населено място] на правото на собственост върху профилакториум в [населено място], включващ земя и сгради, и решение № 1174/24.10.2007 г. по гр. д. № 1031/2006 г. на ВКС на РБ, ІІІ-то г. о., с което е отхвърлен иск на дружество-правоприемник на [фирма] срещу [фирма] /л/ по чл. 108 ЗС за ревандикация на профилакториум в [населено място].
Въззивният съд приел, като се позовал на вещо лице, че не е установено извършването на отчуждителни процедури за процесния имот и че последният не попада в земите по акт за държавна собственост № 1265/27.02.1992 г.
След преценка на събраните по делото гласни доказателства въвзивният съд приел, че фактическа власт върху процесния имот се осъществява единствено от ищците чрез действия по заграждане, отдаване на друго лице и др. Своевременното деклариране на имота и данните за заплащани данъци и такси допълнително обосновават владелческия характер и намерението за своене.
Въззивният съд приел, че с възстановяването по реда на ЗСПЗЗ имотът е станал годен обект на гражданския оборот, а в резултат транслативното действие на сделката по н. а. № 26/2010 г. ищците се легитимират за негови изключителни собственици. Искането на ответника за косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване е прието за допустимо, но неоснователно. Имотът попада в строителните граници на курорт „О. минерални бани”, като е установено изпълнение на мероприятие по на чл. 10б ЗСПЗЗ само върху 321,45 кв. м., съставляващи улица. За останалата част от имота пречки по смисъла на посочената разпоредба, респ. наличието на други препятствия за реституиране на имота в стари реални граници, не са установени, включително липсва каквото и да е застрояване върху спорната площ. Прието е, че непровеждането на процедурата по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ не води до нищожност на реституционното решение. Реституционният ефект е настъпил с влизането в сила на съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, без да са необходими последващи процедури по нанасяне на имота в кадастъра и въвод във владение. Дори да не се възприеме това разбиране за правните последици от решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, то е налице последващо произнасяне от компетентния административен орган, който е установил актуалното състояние на имота и регулационния му статут, отсъствието на ограничения за реституирането по описания начин, едва след което го е възстановил в стари реални граници на правоимащите. Макар да не се ползват със сила на пресъдено нещо, решението по административното дело /при неоснователност на довода за неговата недопустимост/ заедно с акта на административния орган, имат, по аргумент от чл. 302 ГПК, обвързваща доказателствена сила относно принадлежността на правото на възстановяване на спорния имот. Невръчването на реституционното решение и неотбелязването, че е влязло в сила, не се отразяват на правните му последици. По тези съображения съдът приел, че отразеното в оспорените скици съответства на действителното правно положение, поради което същите са с истинско съдържание.
Предвид установения земеделски статут на имота и правната същност на реституционното решение на Общинската служба по земеделие и гори, въззивният съд приел, че н. а. № 183/2009 г. не е в състояние за легитимира [фирма] /л/ за собственик по правоприемство, заповед на министъра на промишлеността и решение на ВКС, ІІІ-то г. о. – документите, послужили за издаването на констативния нотариален акт от 2009 г., не обосновават извода на нотариуса за собственост в полза на [фирма] /л/, липсват и данни за принадлежността на имота към патримониума на предприятието, чийто правоприемник се явява [фирма] /л/. Експертизата изключва имота от обхвата на акта за държавна собственост, не се установява и провеждането на отчуждителни процедури. Прехвърлителните сделки от страна на [фирма] /л/ на [фирма], а от него – на ответното дружество, нямат прехвърлителен ефект, тъй като никой не може да прехвърли права, които няма.
Въззивният съд приел за основателно и поддържаното в условията на евентуалност второ придобивно основание – придобивна давност. След анализ на събраните гласни доказателства и като посочил кои от тях поставя в основата на този извод, и съпоставка с писмените доказателства, съдът приел, че са налице всички предпоставки на общите признаци на владението и елементите на добросъвестното владение, които дават възможност на ищците чрез осъществяване на фактическа власт през краткия 5-годишен период по чл. 79, ал. 2 ЗС да придобият собствеността върху спорния имот.
На последно място въззивният съд приел, че е недопустимо установяването в диспозитива на съдебен акт на нищожността на реституционния акт на общинската служба по земеделие и гори. Изложил съображения, че гражданският съд, по реда на косвения съдебен контрол, изразява становището си единствено в мотивите на решението и в зависимост от възприетото разрешение признава или отрича черпените от реституцията права. Ето защо обезсилил първоинстанционното решение в тази част.
В касационната жалба се поддържа наличие на касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Счита също така, че е налице вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, поради което поддържа и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.
Поставен е процесуалноправният въпрос: длъжен ли е съдът да приложи императивна материалноправна норма дори и когато страните не се позовават на нея и да разпредели доказателствената тежест и да събере доказателствата, които не се събират служебно от съда, когато това е необходимо за прилагане на тази императивна материалноправна норма;
Поставени са и материалноправни въпроси:
1. При извършване на преценка от съда дали са налице пречки за възстановяване на собствеността в реални граници по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, от решаващо значение ли е имотът да е бил застроен или е достатъчно да е проведено мероприятието по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ като цяло; съответно необходимо ли е наличие на строителни книжа, респективно има ли изискване за законност на строителството, за да се приеме, че мероприятието е реализирано;
2. Необходимо ли е имотът да е бил отчужден, за да може да се приложи разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ;
3. Заповедта на кмета по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ представлява ли задължителен елемент от фактическия състав на реституционното производство; какви са правните последици от липсата на такава заповед: нищожност на решението по чл. 14 ЗСПЗЗ на общинската служба по земеделие за възстановяване на собствеността в реални граници или незавършеност на реституционното производство, съответно установителният иск за собственост недопустим ли е като преждевременно заведен;
4. За прилагане на института на кратката петгодишна придобивна давност следва ли съдът служебно да определи началния момент, от който започва да тече придобивната давност;
5. Достатъчно ли е владеещият несобственик да е декларирал имота и да е заплащал данъци за него, за да се приеме, че всички елементи от фактическия състав на придобиването на право на собственост по давност са налице, съответно длъжен ли е съдът да изследва в съвкупност наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 79 ЗС;
6. Какво е правното значение на предприетите от собственика действия по изработване на подробен устройствен план за имота, провеждането на процедури по ЗУТ за разделяне на имота и нанасянето му в кадастралната карта и кадастралните регистри на името на собственика, по отношение на необезпокояваното владение от страна на претендиращия придобиване на имота по давност несобственик;
7. Допустимо ли е съдът да признае придобиването право на собственост върху имот по давност, когато в същото съдебно решение вече е приел, че лицето е придобило правото на собственост на друго правно основание.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице по следните съображения:
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК /в редакция съгласно изменението в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./:
Решение № 187/04.10.2013 г. по гр. д. № 1332/2013 г. на ВКС, І-во г. о., разглежда хипотеза на имот, попадащ в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, какъвто спорният по настоящото дело не е. Имотът, предмет на спора по решение № 191/24.04.2012 г. по гр. д. № 157/2011 г. на ВКС, І-во г. о., попада в границите на урбанизирана територия, но поставеният въпрос е за идентифицирането на имотите. С решение № 142/05.08.2011 г. по гр. д. № 151/2010 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че при обжалване на отказ на общинската служба по земеделие преди изготвянето на скица по чл. 13 ППЗСПЗЗ съдът в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ няма правомощия да възстанови собствеността в реални граници, като установи с помощта на вещо лице свободните, подлежащи на възстановяване части от имоти, а следва да върне преписката на административния орган за произнасяне след възникване на предпоставките на чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Прието е, че в случая ищецът не се е легитимирал като собственик на спорните имоти, защото не е изпълнен фактическият състав на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ – не са били налице предпоставките за възстановяване на собствеността поради липса на издадена скица по чл. 11, ал. 4 и удостоверение по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Хипотезата, пред която страните са изправени, е различна – решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ от 30.11.2009 г. е последвано от решение № 7034 от 26.10.2010 г. на общинската служба по земеделие, което е придружено с удостоверение № 08-14-1076 от 20.09.2010 г. по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ и скица № 615 от 20.05.2010 г. на общинската техническа служба при общинската администрация [населено място], приложени по делото. Следователно, не може да се приеме същото разрешение, което е дадено с цитираната съдебна практика, а именно, че предявеният иск е процесуално недопустим като преждевременно предявен. Поради това и не се разкрива основание за вероятна недопустимост на предявения от К. иск, което да наложи допускането на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК /в редакция след изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./. Изложеното съставлява отговор и на третия материалноправен въпрос, по който не може да се допусне касационно обжалване, тъй като не се установява поддържаното противоречие с практиката на ВКС, което от своя страна поглъща заявеното като несамостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
За да постави процесуалноправния въпрос, касаторът се позовава на пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ и пар. 11, ал. 1 от ДР на ЗПСК, които, в противоречие с т.т. 1-3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не били приложени от въззивния съд, въпреки тяхната очевидна приложимост предвид представените по делото заповед № РД-16-807/04.11.1998 г. на министъра на промишлеността и решение № 1174/24.10.2007 г. по гр. д. № 1031/2006 г. на ВКС на РБ, ІІІ-то г. о. От тях се установявало, че процесният имот е включен в активите на еднолично търговско дружество с държавно имущество преди издаване през 2010 г. на решението на общинската служба по земеделие, а това съставлява пречка за възстановяване на собствеността. Поради това касаторът счита, че обжалваното решение е и очевидно неправилно. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /в редакция след изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ не може да се разглежда самостоятелно, тъй като се поглъща от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и именно това основание за допускане на касационно обжалване следва да бъде разгледано. То не е налице, защото не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС – решение № 97/29.03.2011 г. по гр. д. № 431/2010 г. на ІІ-ро г. о. Това е така, защото въззивният съд е обсъдил посочените от касатора писмени доказателства, послужили като основание за издаване на констативен нотариален акт № 183/05.06.2009 г., но е приел, че нито един от тях не обосновава положителната констатация на нотариуса за собственост в полза на [фирма] /л/ досежно имота. Липсват и данни за принадлежността на последния към патримониума на предприятието, чийто правоприемник се явява посоченото търговско дружество – обратно, експертизата го изключва от обхвата на акта за държавна собственост, липсват и отчуждителни процедури. Следователно, макар изрично да не се е позовал на посочените императивни материалноправни норми, въззивният съд се е произнесъл по тях и е счел, че доказателствата по делото не обосновават извод за тяхното приложение в конкретния случай, а правилността на изводите по преценката на доказателствата не е предмет на производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Ето защо не се установява противоречие с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставените първи и втори материалноправни въпроси касаят приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ като разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Тук касаторът отново се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /в редакция съгласно изменението в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, което обаче се поглъща от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид твърдяното противоречие с посочените от него решения: № 226/19.11.2013 г. по гр. д. № 3136/2013 г. на ІІ-ро г. о., № 486/05.12.2011 г. по гр. д. № 902/2011 г. на І-во г. о., № 183/01.11.2016 г. по гр. д. № 702/2016 г. на І-во г. о., № 201/30.06.2010 г. по гр. д. № 79/2009 г. на ІІ-ро г. о. и № 147/09.07.2010 г. по гр. д. № 7/2009 г. на І-во г. о. Изследвайки наличието на пречки за възстановяване на собствеността, въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика, защото е изложил съображения по наличието и на двете хипотези на чл. 10б, ал. 1 ЗСППЗ – застрояване и провеждане на мероприятие, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която не може да се проверява в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Следващите въпроси – четвърти, пети и шести, са свързани с института на придобивната давност, като разрешен в противоречие с ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 8/23.01.2012 г. по гр. д. № 138/2011 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 3/06.03.2015 г. по гр. д. № 4048/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Същият е приложен от въззивния съд според точния смисъл на закона – чл. 79, ал. 2 ЗС, и съдебната практика. Поддържаното като евентуално основание за придобиване на спорния имот на основание изтекла в полза на ищците петгодишна придобивна давност е прието за основателно след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, без да е придадено решаващо значение на някое от тях, в т. ч. и на декларирането на имота и заплащането на данъци за него. Действително, въззивният съд не е записал изрично в мотивите си кой е началният момент, от който започва да тече придобивната давност. Посочил е обаче, че от момента на реституирането в патримониума на правоимащите, имотът става годен обект за гражданския оборот и може да бъде обект на прехвърлителна сделка, което становище е в унисон с трайната и непротиворечива съдебна практика. Следва да се приеме, че от този момент той може да бъде обект и на придобиване по давност. Друг е въпросът от кой момент в конкретния случай започва да тече придобивна давност в полза на ищците, а този момент не може да предхожда придобиването на имота чрез покупко-продажбата от 10.11.2010 г., съставляваща основание за упражняваното добросъвестно владение. Извършените от страна на касатора действия по изработване на подробен устройствен план, провеждането на процедури по ЗУТ за разделяне на имота и нанасянето му в кадастралната карта и кадастралните регистри на името на същия не обезпокояват, нито прекъсват владението от страна на претендиращия придобиване на имота по давност, защото не са довели до отнемане на владението. Ето защо и по тези три въпроса не може да се допусне касационно обжалване.
Искането за допускане на касационно обжалване по последния седми въпрос е обосновано с противоречие между въззивното решение и решение № 172/12.10.2016 г. по гр. д. № 1424/2016 г. на ВКС, І-во г. о. според което правото на собственост върху дадена вещ може да бъде придобито по давност, само когато същото право не е придобито вече по друг начин /право на собственост може да се придобива само от несобственик/. Твърдяното противоречие не е налице, защото, видно от диспозитива на съдебното решение, въззивният съд е признал за установено, че ищците са собственици единствено на основание покупко-продажба, сключена с н. а. № 26/2010 г. По отношение на давностното владение като основание за придобиване на собствеността съображения са изложени единствено в мотивите към съдебния акт като изпълнение на задължението на съда да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Не се установява недопустимо придобиване на имота на друго основание, след като ищците вече веднъж са го придобили.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд по договор за правна защита и съдействие от 19.03.2018 г. в размер на 1 200 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 464/26.01.2018 г. по в. гр. д. № 845/2017 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на Б. Ю. К. и А. Е. К. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 /хиляда и двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: