О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
[населено място], 19.06.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 2246 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма], представлявано от Изпълнителния директор С. К., чрез адв. Е. М. АК – [населено място], срещу решение № 670 от 4.04.2014г., постановено по т.д. № 1929/2013г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено решение от 26.02.2013г., по гр.дело № 1458/2012г. на СГС, VІ-14 състав.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] [населено място], чрез адв. М. Д., ВАК поддържа становище за недопускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Поддържа, че така формулирания от касатора правен въпрос касае правилността на решението , която не може да се проверява в производството по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Направено е искане за присъждане на направените за касационната инстанция разноски в размер на 2100 лв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, по отношение на което не е приложима разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК..
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
СГС е отхвърлил установителния иск на ищеца [фирма] срещу ответника [фирма] по чл.422 ГПК за сумата от 30 889.37 евро произтичаща от запис на заповед от 16.04.2008г. и договор за финансов лизинг № 1860/16.04.2008г. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че паричното задължение на ответника се основава на неустойка по договора за лизинг и се получава като се умножи броя на оставащите вноски по погасителен план по техния константен размер 26 х 988.95 евро = 25 712.7 евро, към която сума се прибавя неплатената част от тридесет и четвъртата вноска 34.13 евро, сумите за застраховка и местен данък, които са уговорени в тежест на лизингополучателя [фирма], както и глобите по ЗДвП при което общото задължение възлиза на 30 889.37 евро. Вземането е обезпечено със издаден от лизингополучателя запис на заповед, послужил като основание по чл.417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение.
Решението е потвърдено от САС.
Въззивният съд е приел, че е предявен иск за вземане, основано на запис на заповед, като с оглед изложените от ищеца твърдения за наличие на задължения по конкретно каузално правоотношение договор за лизинг от 16.04.2008г, за обезпечаване изпълнението на които задължения е издаден записът на заповед, не е достатъчно да се докаже само редовността на записа на заповед от външна страна, но ищецът следва да докаже фактите, от които произтича вземането, респективно пораждането на задълженията на ответника по твърдяното каузално правоотношение, техния размер и обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на тези задължения. Записът на заповед е бил издаден във връзка с вземанията на ищеца за 60 бр. месечни лизингови вноски /включващи лизингова цена, лихви и ДДС/ по сключения между страните договор за финансов лизинг, поради което каузалният дълг, за който е бил издаден записът на заповед е само дългът за лизингови вноски, обстоятелство установено по категоричен начин от съдържанието на чл. 8.5 от ОУ. В подкрепа на този извод, според САС, е обстоятелството, че записът на заповед е издаден в деня на сключване на договора за лизинг, към който момент е съществувала неяснота относно вида и размера на други вземания, които биха могли да възникнат при неизпълнение на договора /в т.ч. неустойка, имуществени санкции по ЗДвП, застраховки и местен данък /. Дали съществуват претендираните от ищеца други вземания по договора за лизинг, различни от лизингова цена, лихви и ДДС, е ирелевантно, тъй като тези други вземания не се явяват каузален дълг, по повод на който е издаден записа на заповед. Тъй като съдът не може да присъжда на ищеца вземания, различни от вземането по записа на заповед, послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен само на това основание, без да се обсъждат останалите наведени от страните доводи.
САС е изложил и допълнително съображение за неоснователност на иска. Според съда ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното вземане за неустойка по чл.11 от договора.
Смисълът, вложен от страните в цитираната разпоредба е лизингополучателят да дължи заплащане на неустойка, само ако се откаже от договора, тъй като не желае да придобие собствеността върху автомобила или да заплати лизинговите вноски. Възникването на задължението за неустойка предполага безвиновно прекратяване на договора предприето от ответника. Това следва от разпоредбата на т.9.6 от ОУ, която преповтаря разпоредбата на чл.11, в която допълнително е посочено, че отказът от договора следва да е предприет от лизингополучателя преди изтичане на срока му. Тъй като в случая липсват каквито и да било доказателства ответникът да е прекратил предсрочно договора, както и че се е отказал от изпълнението на основните си задължения, то и вземане в полза на ищеца за неустойка по чл.11 от договора не е възникнало.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Касаторът формулира като значим за делото материалноправен въпрос: В случаите на издаден запис на заповед, служещ като обезпечение за изпълнението на договор за лизинг, сключен между издателя / лизингополучател/ и поемателя / лизингодател/, следва ли да се приеме, че записа на заповед обезпечава изпълнението на задължението на лизингополучателя за заплащане на неустойка, уговорена в договора за лизинг? Като допълнителен критерий се сочат влезли в сила съдебни решения : решение от 15.08.2012г. по т.д. № 1760/2011г. на СГС, решение от 2.7.2012г. по т.д. № 2363/2011г. на СГС, втори състав и решение от 25.03.2013г. по т.дело № 5969/2012г. на СГС.
Формулираният въпрос има връзка с изложените от въззивният съд изводи за неоснователност на предявения от ищеца установителен иск, но тъй като е изцяло обусловен от установените по делото факти, не изпълнява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Съдът е приел, че в т. т.8.5 от ОУ лизингополучателят се е съгласил да предостави на лизингодателя запис на заповед за сума, включваща лизинговата цена, ведно с дължимите лихви и дължимия ДДС, платим на предявяване без разноски и без протест. В т.9.6 от ОУ е предвидено, че лизингополучателят дължи на лизингодателя обезщетение в размер, определен в договора, в случай, че прекрати договора преди изтичане на срока му и откаже да придобие собствеността върху имуществото или да заплати дължимите лизингови вноски. В чл.11 от договора страните са постигнали съгласие, че в случай на предсрочното му прекратяване и отказ на лизингодателя да придобие собствеността върху автомобила или да плати дължимите лизингови вноски, то ответникът ще дължи неустойка в размер 100% от непогасената част от лизинговата цена. Тъй като изводите на съда, че записът на заповед не обезпечава вземане за неустойка и др. вземания, предмет на предявения установителен иск, са изведени от тълкуване на клаузи на договора за лизинг и ОУ към договора, а материалноправен въпрос за критериите при тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД не е поставен, настоящият състав на ВКС, ТК намира, че поставеният от касатора въпрос не изпълнява основната предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касаторът не обосновава и допълнителния критерий с представените решения на СГС, поради отсъствие на обективен идентитет. В решенията е прието, че издадения от лизингополучателя запис на заповед обезпечава всички вземания на лизингодателя по договора за лизинг спрямо издателя на ценната книга, страна по договора за лизинг, какъвто не е случая по настоящото дело.
Според мотивите на въззивното решение, изходът на делото е предпоставен на самостоятелно основание от разрешаването на правен въпрос, по който не е посочен от жалбоподателя въпрос. Искът е отхвърлен и по съображения, че по делото не са събрани доказателства ответникът да е прекратил предсрочно договора, както и че се е отказал от изпълнението на основните си задължения, поради което вземане в полза на ищеца за неустойка по чл.11 от договора не е възникнало. С оглед на изложените допълнителни съображения за отхвърляне на установителния иск, то отговорът на формулирания в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не би обусловил различен резултат по спора между страните.
В заключение касаторът не обосновава предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК да допускане на въззивното решение до касация.
С оглед на изхода от касационното обжалване на ответника ще следва да се присъдят доказаните за тази инстанция разноски от 2100лв., документирани в договор за правна защита и съдействие от 5.06.2014г.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 670/ 4.04.2014г., постановено по в.т.дело № 1929/2013 г. Софийския апелативен съд, търговско отделение , трети състав.
ОСЪЖДА [фирма]- София да заплати на [фирма] разноски – адвокатско възнаграждение 2100 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: