О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
гр. София, 26.09.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 473 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 33907 от 01.12.2017 г., подадена от Н. Я. Д. и П. С. Д. чрез адвокат З. С. от АК-В. против въззивно решение № 1566 от 26.10.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1446/2017 г. на Окръжен съд – Варна. С него е отменено решение № 1507 от 12.04.2017 г. по гр.д.№ 6199/2016г. на Районен съд – Варна, Х състав, с което на основание чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на Н. Я. Д. и П. С. Д., че [община], представлявана от кмета И. П., не е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. В., обл. В., [улица] /подробно описан в диспозитива/, като вместо това е постановено друго, с което иска е отхвърлен.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и делото да бъде решено по същество, а при условията на евентуалност – да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Ответната [община] е подала отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че ищците Н. и П. Д. действително са упражнявали без прекъсване недобросъвестно владение с намерение за своене по отношение на процесния поземлен имот, считано от 1984 г., в рамките на 10-годишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС, на което първично придобивно основание се позовават. Още с исковата молба са уточнили, че към момента на завладяването имотът не е представлявал собственост на частно лице. С Указ № 50 от 30.08.1924 г. на цар Борис III /обнародван, ДВ, бр. 131 от 11.09.1924 г./, по предложение на Министъра на земеделието и държавните имоти в доклад от 27.08.1924 г. и на основание забележката на чл. 66 от Закона за рибарството е одобрено предложението да се отстъпи безплатно на жителите от К. м. при [населено място], В. о., държавното място, находящо се източно от същата махала при съседи: от север нивите на К., Ив.Н., Н. Н., Ж. Р. и ж.п. линия, на изток: Р. Г. кафене, на юг блатото и на запад самата К. м., с площ от около 348 дка, разпределено между тях с протокол по 9,940 дка на семейство, а от тревните произведения /камъш и пр./ по протяжението на брега на езерото на така отстъпената земя, на жителите от К. м. да се ползват общо, като същото място продължава да се изключва от поемните условия по отдаване под наем. Посочено е в доклада № 5822, че съгласно чл. 66 от закона за рибарството, риболовците от [населено място] махала имат право да получат до 10 дка работна земя на семейство, върху която съгласно чл. 66 от същия закон ще добият право на собственост след изтичането на 20 години /колкото е бил давностния срок за придобиване на собственост по отношение на недвижим имот според чл. 34 от тогава действалия Законъ за давностьта от 1898 г./. До тогава те нямат право да я продават, но могат да я залагат пред кредитни институции и земеделската банка. Със заключението на СТЕ е установено, че процесният ПИ 35211.501.226 по КККР на [населено място] е идентичен с описания в царския указ имот, като първият попада изцяло в обхвата на втория. За пръв път е включен в регулационните граници на [населено място] съгласно КРП от 1992 г., откогато има статут на урбанизирана територия и начин на трайно ползване – за ниско застрояване. До 30.04.1992 г. е имал статут на земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ. Към 05.11.1999 г., когато е обнародван § 42 от ПЗР на ЗОС, имотът е попадал в територия със статут „урбанизирана”. С РП от 1992 г. първоначално са били отредени три общински парцела. След изменение на РП/1992 г. е обособен само един парцел ХХVIII-общ., идентичен с границите на ПИ по КККР. В КРП/1992 г. липсва надпис с конкретно отреждане за някакво специфично застрояване, поради което е прието, че имотът е предвиден за жилищно строителство. Понастоящем не е застроен, ограден е от всички страни с телена мрежа, закрепена върху метални и бетонни колове с входна врата за хора и входна врата за автомобил. Засадени са множество овощни насаждения на възраст около 20-25 г. в добро физическо състояние и по-млади. От южната страна имотът граничи с непроходима заблатена територия. Към 1950 г. е посочен като фонд на ТКЗС. Няма издаден АДС преди и след 01.06.1996 г. Съгласно удостоверение от 29.10.2015 г. на [община] за имота е съставен АОС /частна/ № 8639 от 08.10.2015 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС във връзка с § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС. Няма извършено отчуждаване и възстановяване по ЗВСВНОИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др.
От правна страна е прието, че в ДВ, бр. 7 от 15.04.1934 г. е обнародван Закона за бюджета, отчетността и предприятията, като в чл. 222 е предвидено, че държавните имоти не могат да се придобиват по давност. Правилото е възпроизведено последователно с чл. 15 от Закона за държавните имоти /обн., ДВ, бр. 66 от 25.03.1941 г., отм. ДВ бр. 300 от 22.12.1948 г./, Закона за държавните имоти, утвърден с Указ № 1772 от 07.12.1948 г. /обн., ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г., отм. ДВ, бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г./, чл. 86 от ЗС /обн., ДВ, бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г./ до редакцията с ДВ, бр. 31 от 1990 г., според която не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Считано от 01.06.1996 г. не може да се придобива по давност само вещ, която е публична държавна или общинска собственост, като няма данни спорният имот да е публична собственост /още повече, че за него е издаден АЧОС/. Давност започва да тече от този момент, но на основание § 1 от ЗД на ЗС /ДВ, бр. 46 от 2006 г. и сл. Изменения/ е въведен мораториум до 31.12.2017 г. Дори да се приеме, че със Закона за бюджета, отчетността и предприятията от 1934 г. не са отменени правата на жителите на [населено място] по Указ № 50 от 1924 г., то не се твърди и не се установява частноправен субект да е осъществявал фактическа власт по отношение на спорния имот, придобивайки собствеността от държавата с изтичането на 20 години, считано от 11.09.1924 г. Напротив, самите ищци твърдят, че никога преди да го завладеят през 1984 г. имотът не е бил собственост на частноправен субект. Не твърдят и такива права да е имал дядото, съответно бащата на Н. Д., поради което не са кредитирани показанията на свидетелката П., дадени в този смисъл. Д. са твърдели, че до 1984 г. съселяните им са пасели добитък по тези места, имотът е представлявал блатиста местност, наложило се да я отводняват, насипват и покриват с почва, което означава, че действително до 1984 г. никой не се е бил възползвал от правата по царския указ от 1924 г. След като няма данни имотът да е бил придобит от частни лица /семействата на рибарите от К. м. по силата на указа/, то той е останал държавен и след изтичане на 20 години от 11.09.1924 г. и по-късно. След като имотът е бил и е останал държавна собственост до 1999 г., то по силата на § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС е станал общинска собственост, попадаща под забраната за придобиване по давност.
В представеното от касаторите изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3, с позоваване на следните приложени решения: Решение № 391 от 18.10.2012 г. по гр.д.№1139/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 269 от 03.08.2012 г. по гр.д.№ 643/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 310 от 03.01.2012 г. по гр.д.№ 456/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 197 от 28.06.2010 г. по гр.д.№ 875/2009 г. на ВКС, І г.о., както и на Определение № 143 от 27.03.2018 г. по гр.д.№2714/2017 г. на ВКС, І г.о., приложено с молба вх. № 5611 от 05.06.2018 г. /п. кл. от 04.06.2018 г./.:
1. „При наличието на Акт за държавна /общинска/ собственост, следва ли държавата /общината/ да докаже основанието за актуване на имота като държавен /общински/, за да се изключи действието на придобивната давност предвид разпоредбите на чл. 86 ЗС и § 1 ЗД ЗС?“;
2. „Следва ли ищецът, който се позовава на придобивна давност, текла при действието на чл. 86 ЗС преди изменението в ДВ бр.31/1990г., освен предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС, да доказва, че имотът е бил собственост на частно лице и съставянето на АДС, съответно, АОС основание ли е за възникване на право на собственост в патримониума на държавата, респ., на общината?“;
3. „Съществува ли правна възможност за придобиване по давност на недвижим имот-частна общинска или държавна собственост в периода 01.06.1996 г. до 01.06.2006 г., с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС /отм./ и § 1 ЗД ЗС /ДВ бр.46 и бр.105/ 2006 г.?“;
4. „Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражения и твърдения, наведени от страната едва с въззивната жалба, които обаче не са били наведени изобщо в първоинстанционното производство?“.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Първият въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд, но основанието по чл. 280, а. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като ВКС не констатира противоречие между разрешението на въпроса, дадено с въззивното решение, и приложените от касаторите решения по чл. 290 ГПК. Въззивното решение не противоречи на постановеното с Решение № 391 от 18.10.2012 г. по гр.д.№1139/2011 г. на ВКС, І г.о., че актовете за държавна и общинска собственост имат констативно, а не конститутивно действие и при оспорването им в тежест на общината е да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността върху имота, тъй като изходна позиция за изводите на въззивния съд е разбирането, че в тежест на общината В. е да докаже конкретно фактическо основание, по силата на което процесният имот е представлявал собственост на държавата, за да може да стане общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОС вр. § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. Особеното в случая е, че тезата на ответната община се подкрепя от удостовереното в Указ № 50 на цар Борис III, обн. ДВ, бр. 131 от 11.09.1924 г. обстоятелство, че имотът е държавна собственост към 1924 г. Именно това му качество е позволявало както предоставянето му за ползване съгласно царския указ, така и неговото последващо попадане в обсега на императивните правни норми, забраняващи придобиване по давност в периода до 01.06.1996 г., а след това – по силата на мораториума, установен с § 1 ЗД на ЗС, обн. ДВ, бр. 46 от 2006 г. Въпросът за зачитане на материалната доказателствена сила на акта за собственост на публично-правен субект, по който е било допуснато касационното обжалване по Решение № 310 от 03.01.2012 г. по гр.д.№ 456/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., е бил обсъден от въззивния съд, но също в съответствие с цитираното решение на ВКС по изложените съображения. Двете горепосочени решения на ВКС, както и Решение № 197 от 28.06.2010 г. по гр.д.№ 875/2009 г. на ВКС, І г.о. са постановени при фактическа обстановка, съществено различаваща се от тази в обжалваното решение, което е обусловило и разликите в изхода на отделните дела. Тъй като не се касае за правоприлагане при различно тълкуване на Закона, то не е налице противоречие по смисъла на ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК между въззивното решение и актовете на ВКС.
Вторият въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд, който не е възлагал в тежест на ищците да доказват обстоятелства извън тези, обосноваващи правния им интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост в светлината на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 8 от 31.10.2012 г. по тълк.д.№ 8/2012 г., ОСГК на ВКС, а именно – не е приел, че ищците следва да доказват, че частно лице е бил предходен собственик на имота. Изводът, че няма данни имотът да е бил придобит от частни лица /семействата на рибарите от К. м./ по силата на царския указ съставлява част от проследяването на статута на имота в периода 1924 г. – 1984 г., което окръжният съд е осъществил задълбочено и във връзка с противопоставеното от ответната община придобивно основание по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОС вр. § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. В този смисъл липсва и противоречие между въззивното решение и приетото в Решение № 269 от 03.08.2012 г. по гр.д.№ 643/2011 г. на ВКС, І г.о.
Във връзка с поставения трети въпрос не е налице противоречие с Решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., в което е прието, че 31.05.2006 г. е последният ден, с изтичането на който недвижим имот – частна държавна или общинска собственост, е могъл да се придобие по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС с 10-годишно владение, но на тази дата давността е спряна с § 1 ЗД ЗС /ДВ, бр. 46 от 2006 г./. Същото тълкуване е направено и с решение №127 от 25.11.2014 г. по гр.д.№ 3190/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., както и с ТР № 3 от 14.02.2018 г. по тълк.д.№ 3/2017 г. на ВКС, ОСГК. В практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че вещно право върху имот частна държавна или общинска собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно с разпоредбата § 1 ДР ЗС в последния ден от срока – 31.05.2006 г., за определен период от време, понастоящем удължен до 31.12.2022 г.
Четвъртият въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд. С отговора на исковата молба общината изрично се е позовала на § 1 ЗД на ЗС /обн. ДВ, бр. 46 от 2006 г./, с който е спряна давността за придобиване на имоти – частна държавна и общинска собственост. Разпоредбата е императивна и въззивният съд е длъжен да я приложи дори и при отсъствие на оплакване в същия смисъл /т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/, а такова оплакване е било направено във въззивната жалба.
С молба вх. № 5611 от 05.06.2018 г. касаторката Н. Я. Д. чрез адвокат З. С. е направила искане съставът да вземе предвид и Определение № 143 от 27.03.2018г. по гр.д.№ 2714/2017 г. на ВКС, I г.о. Молбата е подадена извън срока за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 283 ГПК и не съставлява изпълнение на указания за отстраняване на нередовности, поради което не следва да бъде съобразяване при настоящото произнасяне. Наред с това приложеното определение на ВКС, I г.о. е постановено по реда на чл. 288 ГПК и не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. посл. ГПК съгласно т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС и т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Същото е и неотносимо към настоящия случай, тъй като касационното обжалване е допуснато по правни въпроси, които не са обсъждани от въззивния съд.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като касаторите не сочат противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, т.е. отсъстват предпоставките на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК не е налице, тъй като законът не е приложен в смисъл, противоположен от вложения от законодателя, делото не е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито обжалваното решение е постановено при нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1566 от 26.10.2017 г., постановено по в.гр.д. № 1446/2017 г. на Окръжен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: