О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
София, 29.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Бойка Стоилова ч.гр.д. № 3581 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.278 във вр. с чл. 274 ал.3 ГПК по частната касационна жалба на адвокат Л.В. като особен представител на А. И. П. от [населено място] срещу определението на състав на Русенския окръжен съд от 20.VІІІ.2019г. по в.ч.гр.д. № 493/2019г.
Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок и е процесуално допустима.
С обжалваното определение Р. е потвърдил определението на Русенския районен съд от 30.VІІ.2019г. по гр.д. № 8173/2017г., с което е прогласено, че Р. не е компетентен да разгледа и реши спора по предявения от А. И.П. срещу М. С. К. – испански гражданин – за изменение на постановените от испански съд мерки относно упражняването на родителските права върху малолетното дете на страните, родено на 22.ІХ.2010г., които да бъдат предоставени на ищцата, с определяне на ответника на подходящ режим на лични контакти и осъждането му да заплаща издръжка, и производството по делото е прекратено като международно неподведомствено на български съд.
Въззивният съд е взел предвид влязлото в сила на 19.VІ.2019г. решение на СГС по гр.д. № 13220/2018г., с което е разпоредено връщането на детето в държавата по обичайното му местопребиваване – Кралство Испания – по молба на баща му М. С. К. на основание чл.3 от Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, както и приетото с решението, че детето М. С. П. незаконно е било прехвърлено в Република България в нарушение на установените в Кралство Испания правила за упражняване на родителските права. Въззивният съд е приел, че обичайното меспопребиваване на детето към момента на завеждане на настоящото дело е в Кралство Испания, тъй като то не е придобило такова в България с оглед предвидените в Регламент /ЕО/2201/2003г. правила. Съобразено е в тази връзка тълкуването от Съда на ЕС на чл.8 от Регламента по дело С-523/07г. и по дело С-497/2010г., според което „обичайно местопребиваване” съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейна среда, вземайки предвид в тази връзка продължителността, редовността, условията и причините за престоя и за преместване на семейството на територията на държава-членка, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, семейните и социалните отношения, поддържани от детето в тази държава. Съобразена е и подсъдността в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, определена в чл.10 от Регламента, а именно: съдилищата в държавата-членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване, запазват компетентността си, докато то придобие обичайно пребиваване в друга държава-членка и а/всяко лице, институция или орган, който има право на упражняване на родителски права, мълчаливо е приело отвеждането или задържането, или б/ детето е отсядало в тази друга държава-членка за срок от поне една година, след като лицето, институцията или другия орган е знаело или е трябвало да знае къде се намира детето и то се е установило в своята нова среда и поне едно от следните условия е изпълнено: в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е знаел или е трябвало да знае къде се намира детето не е депозирал искане за завръщането му пред компетентните органи на държавата-членка, където детето е отведено или задържано; искането за връщане е било оттеглено или ново искане не е било подадено в посочения срок; делото пред съда на държавата-членка, където детето обичайно е живяло непосредствено преди неправомерното отвеждане/задържане, е прекратено по силата на чл.11 пар.7; решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа завръщане на детето, е било издадено от съдилищата на държавата-членка, където детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното му отвеждане/задържане. Прието е предвид постановеното и влязло в сила решение по реда на Х. конвенция, че не е налице изключението по чл.10 от Регламента с оглед предприетите мерки от бащата.
Като неоснователни са оценени оплакванията в частната въззивна жалба за неправилност на приетото, че обичайното местопребиваване на детето е в Кралство Испания. Посочено е, че само по себе си фактическото живеене на детето в Република България при майката не води до такъв извод с оглед регламентацията на това понятие. Останалите оплаквания – че детето живее в РБ от началото на януари 2018г., че бащата не е идвал да го види и не го е търсил, включително и след влизане на решението /по Х. конвенция/ в сила, че той представлява опасност за детето си поради прием на наркотични вещества и алкохол и нанасянето му на психически и физически тормоз и отказ на детето да разговаря с баща си по телефона поради страх от него, че детето наближава да навърши 10 години и следва да бъде изслушано, както и да се вземе становище на социалните работници, въззивният съд е определил като неотносими към обжалваното определение.
В частната касационна жалба се съдържат оплаквания за несъобразяване от въззивния съд, че детето живеело в РБ от началото на месец януари 2018г. и че напълно се интегрирало в средата тук – по искане на ДСП Р. със съдебно решение от 10.VІІІ.2018г. то било настанено в ЦНСТД Р. и до настоящия момент живеело там, владеело български език, посещавало училище, било отличен ученик, майката редовно го посещавала, към нея то било привързано и тя полагала грижи за него; за неразглеждане на искането за служебно събиране на доказателства – сведения за детето от ДСП Р. и изготвянето на социален доклад; за несъобразяване, че детето било и български гражданин, а не само испански, че бащата нито един път не бил идвал в България да го види, че той представлявал опасност за него, тъй като приемал наркотични вещества и алкохол и му нанасял физически тормоз, че детето отказвало да разговаря с баща си по телефона, тъй като се страхувало от него; не било уважено и искането за изслушване на детето. Сочи се, че при тези обстоятелства бил налице отказ от правосъдие.
Така заявените оплаквания /с изключение на относимите към съществото на спора за родителските права, които не са предмет на настоящото производство/ са за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност, а те се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато. Въпреки даденото й указание за мотивирано посочване на основанията за допускане на касационно обжалване, в дадения й срок касаторката не е сторила това. При тези обстоятелства не са налице предвидените в закона /чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК/ предпоставки за допускането на касационно обжалване на атакуваното определение.
За пълнота следва да се отбележи, че заявените в частната жалба обстоятелства са относими към придобиването на обичайно пребиваване на детето в друга държава-членка – Република България, което с оглед посочената по-горе регламентация и фактите по делото /обичайно местопребиваване на детето в Кралство Испания до 09.І.2018г., което касаторката не оспорва, неправомерното му довеждане в България на 09.І.2018г., подаване на молба от другия родител за връщане на детето в Испания по реда на Х. конвенция преди изтичането на предвидения в чл.10 от Регламент /ЕО/2201/2003 срок/ не се е осъществило, респективно компетентността на съдилищата на държавата-членка по обичайното местопребиваване /Кралство Испания/ се е запазила.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното определение не следва да бъде допускано.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението на Русенския окръжен съд, гражданско и търговско отделение, № 878, постановено на 20.VІІІ.2019г. по в.ч.гр.д. № 493/2019г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: