О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
гр.София, 20.07.2010 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на тринадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 445/2009 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Е”ЕА. , гр. С. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 679/20.01.2009 год., постановено по в.гр.дело № 1082/2008 год. в частта му, с която е уважен предявеният от „Л”А. , гр. П. насрещен иск и е осъден касаторът да заплати сумата 52 800 лева, представляваща обезщетение за съхранение в хладилна камера за периода от 01.05.2004 год. до 30.12.2004 год. на неполученото от него количество овче сирене – 53986 кг по договор от 08.12.2003 год., както и сумата 3 600 лева-мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът неправилно е преценил фактите по делото, не е обсъдил в цялост събраните доказателства, което е довело до необосновани и погрешни изводи досежно спорните правоотношения. Навеждат се доводи, че въззивният съд е игнорирал факта, че към 30.04.2004 год., когато е крайния срок за изпълнение, продавачът на процесната стока не е разполагал с необходимия сертификат за качество на сиренето, което е довело до отказа на купувача да я приеме и съответно – нейното престояване в склада на производителя до момента на развалянето на договора през месец декември 2004 год.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Излага становище, че апелативният съд се е произнесъл по съществен процесуален въпрос, свързан с приложението на чл.188, ал.1 ГПК/отм./, който е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Твърди, че решението противоречи и на трайно установената съдебна практика във връзка с приемането на стоката, констатирането на недостатъци и основанията на възложителя да развали договора в случай на неизпълнение. Позовава се на приложените към жалбата съдебни решения на различни състави на ВКС по гр.дело № 358/2003 год. на ІV г.о., гр.дело № 972/1999 год. на V г.о., по гр.дело № 1876/2002 год. по гр.дело № 1026/2006 год. на ТК и по гр.дело № 607/2004 год. на ТК-ІІ т.о.
От своя страна ответникът по главния иск „Л”А. обжалва с касационна жалба въззивното решение в осъдителната му част, с която е уважен иска по чл.55, ал.1 ЗЗД за възстановяване на авансово заплатената от купувача цена на неполучената стока за разликата над сумата 153 603 лева/цената, по която е реализирана продукцията на трети лица след отказа на ищеца да я получи/ до присъдените 291 523,32 лева-главница и 12 133,12 лева-мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, която претенция има акцесорен характер. Обжалвано е решението и в частта му, с която са отхвърлени претенциите на „Л”А. по насрещния иск съответно: за сумата 57 360 лева-разлика над уважения до предявения размер на претенцията за обезщетение за направени разходи за съхранение на неполученото количество сирене в склада на продавача и за сумата 3 600 лева, представляваща мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавено плащане на посочената главница. Прави оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваните му части. Излага съображения, че в нарушение на чл.188, ал.1 ГПК съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до неправилния извод, че купувачът има право да развали договора, въпреки че сам е забавил получаването на процесната стока. Позовавайки се на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване, като поддържа, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос относно правото на разваляне на договора, което може да бъде упражнено само от изправната страна, в който смисъл са и приложените решения на различни състави на ВКС, както следва: р. по гр.дело № 842/2001 год. на V г.о., р. по гр.дело № 553/1999 год. на V г.о., р. № 1168/18.01.2007 год. на ВКС-ТК, ТР № 142-6/11.11.1954 год. на ОСГК на ВС, р. по гр.дело № 1350/1999 год. на V г.о. и ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС.
Подадена е и частна жалба по чл.274, ал.2 ГПК от „Е”ЕА. , гр. С. срещу определението на Пловдивския апелативен съд от 21.03.2008 год., с което на основание чл.65, ал.1 ГПК/отм./ е осъден да заплати допълнителна държавна такса в размер на 1 240 лева, като санкция за несвоевременно посочване и снабдяване с доказателства за установяване на факти и обстоятелства по делото.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба на „Е”ЕА. , гр. С.е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки нейната процесуална редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивният съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
Видно от данните по делото, с въззивното решение в обжалваната му част съдът е направил извод за частична основателност на предявения от ответника „Л”А. насрещен иск като е осъдил касатора /ответник по този иск/ да заплати сумата 52 800 лева, представляваща дължимо обезщетение за направените разходи за съхранението в хладилна камера през периода от 1 май до 30 декември 2004 год. на неполучените в уговорения срок от купувача количества овче сирене съгласно сключения между страните договор от 08.12.2003 год., чийто срок за изпълнение е 30.04.2004 год. По делото е безспорно установено, че на 23.04.2004 год. купувачът е приел от склада на продавача една съвсем малка част от договорените 60 000 кг овче сирене, като страните са се съгласили остатъка от 53 986 кг да остане на съхранение при продавача в обособена хладилна камера. Отказът си да получи цялото количество купувачът обосновава с липсата на ветеринарен сертификат за качеството на произведената продукция. Безспорен е и факта, че готовност за получаване на остатъка от закупената стока купувачът е изразил едва в началото на м.декември 2004 год., когато с писмо от 09.12.2004 год. е заявил, че от 15.12.2004 год. ще изтегли останалите количества от склада на продавача. При тези фактически данни съдът е направил извода, че за периода от 01.05.2004 год. до 29.12.2004 год., когато купувачът е развалил договора, същият дължи на продавача обезщетение за разходите за съхранението и продължителния престой на стоката в склада на „Л”А. , за което вина има „Е”ЕАД.
Изложеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства е релевантен по делото, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Безспорна и трайно установена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводите на страните. В случая, видно от данните по делото, решаващият съд е постановил решението си след обсъждане и анализ на събраните по делото доказателства при съобразяване с разпоредбите на чл.188, ал.1, чл.127, ал.1 и чл.157, ал.1 ГПК/отм./ и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи. С тези си действия съдът е действувал правилно и не е решил изложения процесуален въпрос в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Що се отнася до конкретната преценка на доказателствения материал и направените в тази връзка изводи, същите касаят правилността на постановения съдебен акт и представляват основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Аналогично е положението по отношение на поставения материалноправен въпрос относно качеството на закупената продукция като основание за разваляне на сключения договор. Този въпрос е важен за делото, но не е съществен, тъй като не обуславя крайния изход на спора по предявения от продавача насрещен иск за вреди, настъпили в резултат на продължителното съхранение на неполученото количество стока в склада на производителя. Това е така, защото основната причина за настъпването им е забавата на купувача да изтегли своевременно договореното количество. Ако е имал възражения по отношение качеството на предложената му продукция, купувачът разполага с правата, предвидени в чл.195 във връзка с чл.193, респ. чл.265 ЗЗД, както и възможност да развали договора още при получаването на първата партида от процесното сирене на 23.04.2004 год., а не едва през месец декември 2004 год., с което сам е станал причина за направените от продавача разходи за съхранение на стоката за толкова дълъг период от време. Ето защо, приложените към жалбата съдебни решения относно практиката на ВКС по приложението на чл.87, чл.264, чл.265 ЗЗД в случая са неотносими по отношение крайния изход на спора по предявения от продавача насрещен иск за вреди.
По отношение подадената от „Л”А. касационна жалба настоящият състав на ВКС счита, че същата отговаря на изискванията на чл.283 и 284 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С обжалваното решение апелативният съд е направил извода за основателност на главния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД в пълния му предявен размер, както и искът за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, която претенция има акцесорен характер и е в зависимост от изхода на спора досежно главницата. След извършен цялостен анализ на събрания по делото доказателствен материал, включително многобройните заключения на назначените по делото експертизи, съдът е приел, че е налице неизпълнение от страна на продавача „Л”А. на основни задължения, свързани с договорените изисквания за установяване качеството на процесната продукция, констатирани в съвместния протокол от 10.12.2004 год. Това е дало основание на купувача да упражни правото си по чл.87, ал.1 ЗЗД, като с нот.покана от 23.12.2004 год. е развалил сключения между страните договор от 08.12.2003 год. Като последица от разваления договор на основание чл.55, ал.1 ЗЗД продавачът дължи връщане на авансово заплатената цена поради отпадане на основанието за получаването й. Обратното действие на развалянето означава, че всяка от страните трябва да върне всичко, което е получила на основание чл.55, ал.1 ЗЗД. Постановеното в този смисъл въззивно решение е в съответствие със закона и постоянната съдебна практика. В тази връзка представените от касатора съдебни решения не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният от касатора-ответник по главния иск материалноправен въпрос е свързан с наличието на предпоставките за разваляне на договора и възможността да бъде развален при наличие на забавено изпълнение от страна на самия кредитор.
По отношение на този въпрос, обаче, не е налице изискването на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Безспорна и трайно установена е съдебната практика, че общите предпоставки за развалянето на договора са: наличието на неизпълнение на задължение от насрещната страна по договора по причина, за която длъжникът отговаря. Обикновено като предпоставка за възникване на правото да се развали договора се посочва изправността на страната, която иска развалянето, в който смисъл са и приложените към касационната жалба решения на различни състави на ВКС, на които обжалваното решение не противоречи. Няма пречка, обаче, ако и двете страни са неизправни, всяка от тях да иска разваляне на договора, тъй като двустранното неизпълнение не означава прекратяване на облигационното правоотношение. Правото да се развали договорът отпада когато длъжникът не отговаря на неизпълнението както и при случайно събитие или непреодолима сила. Договорът не може да бъде развален и когато длъжникът не изпълнява, защото упражнява възражение за неизпълнен договор по чл.90, ал.1 ЗЗД. Ограничение на правото на разваляне съществува и когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора, като този въпрос се преценява от съда въз основа на фактите по конкретното дело. В случая, предвид данните по делото, не са налице цитираните хипотези.
Забавата на кредитора, на която касаторът-продавач по сделката се позовава, не прекратява облигационното правоотношение. Длъжникът не може да развали договора по реда на чл.87 ЗЗД на това основание, тъй като не е налице неизпълнение, но забавата на кредитора го освобождава от всички последици на собствената му забава – чл.96, ал.1 ЗЗД. В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради неговата забава, както и евентуалните вреди причинени на длъжника. В тази връзка съдът е уважил насрещния иск на „Л”А. за разходите по съхранение на процесната стока в доказания размер, обхващащ периода от 01.05.2005 год. до развалянето на договора от купувача. Що се отнася до твърдяните щети, изразяващи се в разликата между договорената и по-ниската цена, по която продавачът е реализирал продукцията след развалянето на договора, такъв иск няма предявен в настоящото производство.
Останалите доводи на касатора във връзка с оплакванията за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и незаконосъобразност не следва да бъдат обсъждани, тъй като са основания за касирането му по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение подадената от „Е”ЕА. частна жалба по чл.274, ал.2 ГПК срещу определението на Пловдивския апелативен съд от 21.03.2008 год. съставът на ВКС счита направените оплаквания за неоснователни. Правилно, с оглед данните по делото, въззивният съд е осъдил жалбоподателя-въззивник във второинстанционното производство на основание чл.65, ал.1 ГПК/отм./ да заплати допълнителна държавна такса в размер на сумата 1 240 лева. Посочената санкция е наложена поради несвоевременното снабдяване и представяне на доказателства пред въззивната инстанция. Изложените в частната жалба доводи, свързани със здравословното състояние на адв. М, не сочат на оправдателни причини за отмяна на наложената санкция, тъй като освен посочения а. , страната е разполагала и с други процесуални представители – адвокатите И. и Х. , както и юрисконсулта на дружеството, които е следвало да извършат своевременно необходимите процесуални действия във връзка представянето на необходимите доказателства. Ето защо, обжалваното определение на апелативния съд е правило и следва да бъде потвърдено.
С оглед на всичко изложено дотук и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 679/20.01.2009 год., постановено по в.гр.дело № 1082/2008 год.
ПОТВЪРЖДАВА определението на Пловдивския апелативен съд, постановено на 21.03.2008 год. по в.гр.дело № 94/2008 год., с което е осъден „Е”ЕА. , гр. С. да заплати допълнителна държавна такса в размер на 1 240 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: