3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 468
гр. София, 14.08.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 596 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Л. Г. – Т. срещу определение № 502 от 09.02.2017г. по ч. гр. дело № 352/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено определение № 6480 от 12.12.2016г. по т. дело № 4240/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-8 състав и [фирма] е осъдено да заплати на ответника [фирма], [населено място] направените разноски за въззивното производство в размер 3 600 лв. С потвърденото първоинстанционно определение е прекратено производството по т. дело № 4240/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-8 състав и ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер 85 472,76 лв. – разноски по делото за производството пред СГС.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В инкорпорирано в частната касационна жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно основание на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Обхваща ли императивната забрана за изменение на договора за възлагане на обществена поръчка от страните по чл. 43, ал. 1 ЗОП /отм./, действаща при сключване на процесния договор, процесуалния ред за разглеждане на споровете по договора, включително уговорения от тях арбитраж? Имат ли право страните по договор за възлагане на обществена поръчка свободно да променят определения с обявяването й и приет от страните процесуален ред на разглеждане на споровете във връзка с договора между тях и представлява ли последващата промяна на уговорения между тях арбитраж изменение на договора за възлагане на обществена поръчка?“
Частният жалбоподател поддържа, че по този въпрос не е налице произнасяне в практиката на ВКС. Излага съображения, че възприетото от въззивната инстанция е направено при погрешна преценка на фактите. Поддържа, че арбитражното споразумение е недействително поради нищожност на новационното споразумение от 31.01.2005г., сключено в нарушение на императивната забрана на чл. 43, ал. 1 ЗОП /отм./
2. „Допустимо ли е предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК две местни юридически лица да уговарят като компетентен да разглежда споровете между тях във връзка с договорно правоотношение арбитраж със седалище в чужбина и има ли разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК императивен характер за уговорката за арбитраж между местни лица? Нарушаването на нормата на чл. 19, ал. 2 ГПК с уговарянето на арбитраж със седалище в чужда държава между две местни юридически лица обуславя ли нищожност на арбитражната клауза между тях поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 19, ал. 2 ГПК?“
Частният жалбоподател поддържа, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е обусловило неговите правни изводи в обжалваното определение и неговата неправилност, а необходимостта да се допусне касационно обжалване по него се обуславя от липсата на съдебна практика конкретно в хипотезата на уговорен от две юридически лица арбитраж със седалище в чужбина. Счита, че с отговора на този въпрос ВКС ще допринесе за точното прилагане на чл. 19, ал. 2 ГПК, ЗМТА и ще осигури изясняване на точния смисъл и характера на посочената разпоредба.
Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Д. оспорва частната касационна жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като първият въпрос е решаван трайно и безпротиворечиво от ВКС в смисъл, че чл. 43, ал. 1 ЗОП /отм./ не се прилага към арбитражното споразумение, а вторият въпрос е неотносим към делото поради това, че не кореспондира с фактите и решаващите мотиви на въззивния съд, искането е абстрактно и твърденията на процесуалния представител на частния жалбоподател се опровергават от подадена от Н. ЕАД жалба до СГС с искане за отвод на председателя на арбитражния състав.
Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на определението на САС, евентуално частната касационна жалба да бъде оставена без уважение и претендира присъждане на направените разноски в размер 2 160 лв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да потвърди определението на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е недопустимо поради това, че спорът между страните е неподведомствен, тъй като е налице валидна арбитражна клауза в подписаното между тях споразумение. Съдебният състав е изложил съображения относно правната същност на арбитражното споразумение като самостоятелен процесуален договор, с който страните възлагат на арбитраж да реши техни спорове по повод определена облигационна връзка между тях. Този характер на споразумението предопределя неговата независимост от действителността на договора, в който е обективирано, поради което нищожността на договора не обуславя недействителност на арбитражната клауза, която подлежи на самостоятелна проверка за наличието на изискванията за валидност.
Възражението на ищеца за нищожност на арбитражната клауза поради противоречието й с нормата на чл. 19, ал. 2 ГПК, предвид уговарянето на институционен арбитраж със седалище извън Република България, е прието за неоснователно поради диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК, с която е предвидена възможност, а не задължение в случаите, когато една от страните има обичайно местопребиваване, седалище или местонахождение на действителното си управление в чужбина, да бъде уговорен международен арбитраж.
Въззивната инстанция е изложила и съображения, че постигнатото между страните съгласие за разрешаване на възникналите спорове в съответствие с правилата на М. по своя характер представлява допустимо съглашение за уреждане на процедурата по разглеждането на тези спорове, свързано с начина на формиране на арбитражен състав, а не представлява уговаряне на институционален арбитраж извън България, доколкото мястото на арбитража е определено в [населено място].
Изводът за неоснователност на възражението за неприложимост на арбитражната клауза поради изключване на инициирания от ищеца спор от нейния обхват е аргументиран с предмета на спора – връщане на получени от ответника суми при начална липса на основание поради нищожност на последващите изменения на договор № І-455-05 от 31.01.2005г., включително нищожност на допълнение № 1 от 02.01.2008г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за спора, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос е от значение за спора, когато е включен в неговия предмет и е обусловил решаващата воля на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от частния жалбоподател правни въпроси са от значение за делото, тъй като са включени в неговия предмет и са формирали решаващата воля на въззивния съд.
По отношение на посочените в т. 1 материалноправни въпроси не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочените в т. 1 правни въпроси е създадена безпротиворечива практика на ВКС /решение № 149/03.10.2014г. по т. д. № 1368/2014г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 37/16.06.2015г. по т. д. № 2049/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/ в следния смисъл: арбитражното споразумение има самостоятелен характер, дори когато се съдържа като арбитражна клауза в материалноправен договор; арбитражното споразумение е отделен процесуален договор и не представлява изменение на договора за обществена поръчка по смисъла на чл. 43, ал. 1 ЗОП /отм./; разпоредбата на чл. 43, ал. 1 ЗОП е неприложима поради това, че с приемането на арбитражна клауза не се изменя предметът на договора за обществена поръчка; арбитражното споразумение не попада в обхвата на чл. 3 и чл. 4, т. 5 ЗОП /отм./, които разпоредби изключват арбитражните и помирителните услуги от обектите на обществени поръчки; допълнителното уговаряне на арбитражна клауза не представлява изменение на договора за обществена поръчка в нарушение на установена в закона забрана. Настоящият съдебен състав споделя изложените от различни състави на ВКС съображения и даденото тълкуване на относимите правни норми. При наличие на трайноустановена практика на ВКС и липсата на предпоставки за нейното изменение или осъвременяване, доводът за допускане на касационно обжалване по посочените в т. 1 материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен.
Посочените от частния жалбоподател в т. 2 процесуалноправни въпроси са релевантни за спора, тъй като са от значение за допустимостта на исковото производство и са обусловили правните изводи на въззивния съд. По отношение на тези въпроси не е формирана трайна практика на ВКС и с оглед предотвратяване на възможността за различно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1 ГПК.
Гражданскопроцесуалният кодекс предвижда възможност, когато предмет на делото е имуществено право и спорът не е от изключителната компетентност на българските съдилища, да се дерогира определената от закона подведомственост на българските съдилища по споразумение между страните, при уговорка имущественият спор да бъде решен от арбитражен съд, включително и ако арбитражът има седалище в чужбина. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК арбитражът може да има седалище в чужбина, ако една от страните има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в чужбина. По аргумент от противното, ако двете страни са със седалище в Република България и нямат местонахождение на действителното си управление в чужбина, арбитражът трябва да бъде със седалище в България. Ако една от страните има местонахождение на действителното си управление в чужбина, независимо, че и двете страни имат седалище по устройствения си акт в Република България, е допустимо да уговорят като компетентен да разглежда споровете между тях във връзка с договорно правоотношение арбитраж със седалище в чужбина съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК.
Според местожителството, обичайното местопребиваване /за физическите лица/, седалището или местонахождението на действителното управление /за юридическите лица/ арбитражът може да бъде международен или вътрешен /местен/. Ако местожителството или седалището на поне една от страните не е в Република България, а в друга държава, арбитражът е международен съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ЗМТА. От значение е къде е седалището на страната – юридическо лице или местонахождението на действителното му управление, а не седалището на собственика на капитала и дали търговското дружество е учредено с чуждо участие. Ако двете страни са с местожителство, обичайно местопребиваване или седалище в България, включително ако една от страните или и двете страни са с чуждестранно участие, арбитражът е вътрешен.
Посочените правни норми са създадени в обществен интерес, същите са от публично правен порядък, поради което са императивни и не допускат отклонение от правилото за поведение. Страните имат право да сключат арбитражно споразумение, но при определянето на арбитраж са длъжни да спазват ограниченията, предвидени в разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД регламентира нищожност на договора при противоречие с императивна правна норма. В хипотезата, когато страните са местни юридически лица, т. е. юридически лица със седалище по устройствените си актове в Република България, но на нито една от тях действителното й управление не се осъществява в чужбина, и са уговорили арбитраж със седалище в чужда държава, то това арбитражно споразумение е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД поради противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав дава следните отговори на релевантните правни въпроси:
Разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК е с императивен характер. Допустимо е, предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК, две местни юридически лица със седалище според устройствения си акт в Република България да уговарят като компетентен да разглежда споровете между тях във връзка с договорно правоотношение арбитраж със седалище в чужбина, ако една от страните има местонахождение на действителното си управление в чужбина. Уговарянето на арбитраж със седалище в чужда държава между две местни юридически лица със седалище в Република България в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК обуславя нищожност на арбитражната клауза между тях поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 19, ал. 2 ГПК.
При така дадените отговори на релевантните правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното определение, настоящият съдебен състав приема, че неправилно въззивният съд се е аргументирал с диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК. Правната норма на чл. 19, ал. 2 ГПК е императивна и по аргумент за противното не допуска сключване на арбитражна клауза за разглеждане на споровете от арбитраж със седалище в чужбина между юридически лица със седалище в Република България, които нямат местонахождение на действителното си управление в чужбина.
В конкретния случай в Договор № І-455-05 от 31.01.2005г., сключен между [фирма] и „П. ИендСи Ю. Л.”, Великобритания е предвидена арбитражна клауза в чл. 44 от Условия на споразумението за услуги клиент/консултант, Част ІІ „Условия на конкретно приложение“ – за решаване на всеки спор съгласно Правилата на процедурата на Комисията на О. нации по Международно търговско право /UNCITRAL/, при провеждане на арбитражното производство на английски език, с място на арбитраж в [населено място] при приложимо швейцарско облигационно право. Посочената арбитражна клауза е в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК.
Със сключеното Новационно споразумение от 31.01.2005г. „П. ИендСи Ю. Л.”, Великобритания прехвърля на [фирма] /понастоящем [фирма]/ всички свои права по Договор № І-455-05 от 31.01.2005г. Новационното споразумение е подписано и от представител на [фирма]. Предвид самостоятелността на арбитражната клауза спрямо материалноправния договор и липсата на изрично встъпване в арбитражната клауза се налага извод, че клаузата на чл. 44 от Условия на споразумението за услуги клиент/консултант, Част ІІ към Договор № І-455-05 от 31.01.2005г. не е уговорена в Новационното споразумение.
В чл. 44 от подписаното между [фирма] и [фирма] Допълнение към Договор № І-455-05/31.01.2005г., Условия на споразумението за услуги клиент/консултант, Част ІІ „Условия на конкретно приложение по време на Ф.“ страните са уговорили арбитражна клауза, с която са предвидили, че ако не успеят да постигнат споразумение пред Медиатор по спор или различие, възникнали между тях по въпрос, свързан със споразумението /т. е. допълнението към договора/, да отнесат спора до Арбитър. Уговорено е всеки спор или различия, произтичащи от споразумението, включително тези, считани за такива само от една от страните, окончателно да се разрешава в съответствие с правилата на Арбитража на Международната търговска камара, от трима арбитри, всеки от които говори английски език, като всяка страна избира по един арбитър в определен срок, а третият арбитър се назначава в определен срок от двамата арбитри, като в случай, че третият арбитър не може да бъде определен от двамата арбитри, всяка страна може да поиска от М. да бъде назначен трети арбитър. Страните са постигнали взаимно съгласие арбитражното производство да се провежда на английски или български език с място на арбитража в [населено място], Република България.
Изложените от въззивната инстанция съображения, че постигнатото между страните съгласие за разрешаване на възникналите спорове в съответствие с правилата на М. представлява по своя характер допустимо съглашение за уреждане на процедурата по разглеждането на тези спорове, свързано с начина на формиране на арбитражен състав, а не представлява уговаряне на институционален арбитраж извън България, са правилни и обосновани. С посочената арбитражна клауза не е определен конкретен институционален арбитраж извън Република България, пред който спорът следва да бъде отнесен за разглеждане. Страните са уговорили арбитраж ad hoc, определили са начин на формиране на арбитражния състав, постигнали са съгласие относно мястото на арбитража, езика и процедурата, по която ще се провежда арбитражното производство. Изразеното от страните съгласие всеки спор във връзка със споразумението /т. е. допълнението към договора/ да се разрешава в съответствие с Правилата на Арбитража на Международната търговска камара не може да се тълкува като уговорка за определяне на институционален арбитраж, а представлява уговаряне на процедурата по разглеждане на споровете от определените арбитри, което е допустимо съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗМТА.
Поради обстоятелството, че и двете страни са със седалище и адрес на управление в Република България и не са налице данни, че на някоя от тях местонахождението на действителното й управление е в чужбина, арбитражът е вътрешен /местен/. Постигнатото между страните споразумение относно мястото на арбитража да бъде в [населено място], Република България е съобразено с ограничението на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК, поради което клаузата на чл. 44 от Допълнение към Договор № І-455-05/31.01.2005г., Условия на споразумението за услуги клиент/консултант, Част ІІ „Условия на конкретно приложение по време на Ф.“ не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че поради сключването на Допълнение към Договор № І-455-05/31.01.2005г. между [фирма] и [фирма] и предвидената в него арбитражна клауза в чл. 44 от Условия на споразумението за услуги клиент/консултант, Част ІІ „Условия на конкретно приложение по време на Ф.“ е налице отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на предявения от [фирма] срещу [фирма] пред СГС иск, поради което прекратяването на производството пред СГС е законосъобразно.
Поради това настоящият съдебен състав счита, че определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради наличие на арбитражна клауза, е правилно и следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК частният жалбоподател трябва да заплати на ответника направените разноски за производството по частната касационна жалба в размер 2 160 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 502 от 09.02.2017г. по ч. гр. дело № 352/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав и определение № 6480 от 12.12.2016г. по т. дело № 4240/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-8 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район О., [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район В., [улица]/87 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 160 лв. /две хиляди сто и шестдесет лева/ – направени разноски за производството по частната касационна жалба пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.