6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 468
гр. София, 16.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2075 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Ч. срещу решение № 71 от 20.03.2015г. по в. гр. дело № 453/2014г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 370 от 09.07.2014г. по гр. дело № 1081/2013г. на Русенски окръжен съд в частта, с която на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е обявен за недействителен по отношение на Българската държава сключения между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] със споразумение от 01.07.2011г. договор за особен залог, вписан на 04.07.2011г. в ЦРОЗ.
Касаторът прави оплакване за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. От категорията на абсолютните положителни процесуални предпоставки за надлежно упражняване на правото по иск по чл. 216, ал. 1 ДОПК ли е наличието на влязъл в сила акт за установяване на публично вземане или влязло в сила съдебно решение и към кой момент тази предпоставка следва да е налице – към датата на предявяване на отменителния иск или към датата на постановяване на решението по него? – противоречие с решение № 436/22.12.2011г. по гр. д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 166/30.12.2009г. по т. д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.
2. Достатъчно ли е само наличието на сделка с имуществени права на длъжника след връчване на заповед за възлагане на ревизия, за да се приеме, че е доказано намерение за увреждане на публичния кредитор или този субективен елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК следва да бъде установен от ищеца в условията на главно и пълно доказване като вид вътрешномисловно – емоционално състояние на длъжника, респективно на неговите управителни органи? – противоречие с решение № 436/22.12.2011г. по гр. д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 27/28.02.2013г. по т. д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.
Ответникът Национална агенция по приходите – Териториална дирекция В., представлявана от Главен публичен изпълнител, чрез процесуален представител главен юрисконсулт Р. М. оспорва касационната жалба и релевира възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като решението по първия, посочен от касатора, правен въпрос е напълно съобразено с практиката на ВКС, а посоченото решение на ВКС по втория въпрос дава точен и ясен отговор на въпроса относно доказване намерението за увреждане от страна на длъжника.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че за ищеца е налице правен интерес да предяви исковете с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 1 и чл. 216, ал. 1, т. 4 ГПК за установяване по съдебен ред недействителността на учредения и вписан на 04.07.2011г. в полза на [фирма], [населено място] особен залог, тъй като последица от влязлото в сила решение по такъв иск ще бъде отпадането на качеството на привилегирован кредитор в изпълнителното производство на [фирма], в резултат на което ще могат да бъдат удовлетворени публичните вземания на държавата по силата на влезлия в сила Ревизионен акт №[ЕИК] от 29.12.2011г.
Възражението на ответниците, че искът е преждевременно предявен поради това, че няма изявление на публичния изпълнител, че счита, че първо по ред за удовлетворяване е вземането на [фирма] и последващо е вземането на НАП, е прието за неоснователно по съображения, че такова изявление е направено от публичния изпълнител в представеното разпределение с разпореждане изх. № 5506/2012/000089 от 18.07.2012г., с което цялата сума е разпределена в полза на [фирма].
След като е отхвърлил главния иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК, въззивният съд е разгледал предявеният в евентуално съединение иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. За да обяви за недействителен по отношение на Българската държава сключения между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] със споразумение от 01.07.2011г. договор за особен залог, вписан на 04.07.2011г. в ЦРОЗ, на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, съдебният състав е приел, че са налице необходимите предпоставки: общата предпоставка за всички основания по чл. 216, ал. 1 ДОПК – процесната сделка е сключена след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, в резултат на която са установени с влязъл в сила данъчен ревизионен акт публични вземания на [фирма]; намерение за увреждане на публичния взискател от страна на длъжника [фирма].
Относно първата предпоставка въззивната инстанция е констатирала, че заповедта за възлагане на данъчна ревизия № 1102209 от 9.06.2011г. е връчена на [фирма] на 27.06.2011г. След връчване на заповедта за възлагане на ревизия е сключено на 01.07.2011г. между [фирма] и [фирма] споразумение, с което двете страни по договор за търговска продажба по описаните в споразумението фактури са постигнали взаимно съгласие за разсрочване на плащането на главници по 8 броя фактури в общ размер 326 761,93 лв. до 08.07.2011г. и на дължимата законна лихва по всяко от задълженията за срока на забавата за плащане /чл. 1, ал. 2 от споразумението/, като купувачът [фирма] е поел задължението да гарантира вземането като учреди особен залог по реда на ЗОЗ върху парични средства, депозирани и постъпващи по посочена банкова сметка на [фирма], открита на ТБ „Д [фирма]. На 04.07.2011г. по заявление на [фирма], в което в Група № 5 „обезпечено вземане” е посочен размерът му 326 761.93 лв., без лихва и без лихви за забава, е вписан в полза на [фирма] особения залог по споразумение от 01.07.2011г. В ЦРОЗ е вписано пристъпване към изпълнение на 22.07.2011г. и дата, на която се прекратява действието на вписването 04.07.2016г.
Ревизията е приключила с Ревизионен акт №[ЕИК] от 29.12.2011г., с който са установени данъчни задължения на [фирма] в общ размер 409 805,54 лв. – главници и лихви към датата на издаването по ЗКПО и ЗДДС, влязъл в сила на 06.03.2014г. с решение № 3223/06.03.2014г. по адм. дело № 9543/2013г. на ВАС.
За да направи извод за наличие и на втората необходима предпоставка – намерение за увреждане на публичния взискател от страна на длъжника [фирма], въззивният съд е изложил съображения, че с договора за особен залог длъжникът е целял да намали имуществото си, което служи за обезпечение на публични задължения, и да затрудни кредитора на публични задължения да се удовлетвори от цялото му имущество – включително и обезпечените в полза на заложния кредитор вземания. Решаващият съдебен състав е приел, че постигането на такава цел произтича от създадената с особения залог привилегия в полза на заложния кредитор [фирма], който придобива правото да се удовлетвори предпочтително преди държавата от сумите по залога, както и че тази цел е постигната с разпределянето на сумата 213 512,20 лв. с разпореждане изх. № 5506/2012/000089 от 18.07.2012г. в полза на заложния кредитор [фирма].
Възраженията на ответниците за недопустимост на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК поради това, че към момента на предявяване на исковата молба данъчното задължение не било установено с влязъл в сила акт, са приети за неоснователни по аргумент, че към момента на постановяване на съдебното решение от първоинстанционния съд Р. акт, с който са определени данъчни задължения на длъжника [фирма], е влязъл в сила – на 06.03.2014г., който факт е съобразен на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Възражението на ответниците, че не е налице намерение за увреждане, тъй като с оглед периода на доставките сключването на особения залог трябвало да стане 6 месеца преди това, но длъжникът е изчакал произнасянето по административен ред относно издадения първоначален ревизионен акт за същите данъчни задължения, е прието за неоснователно по съображения, че фактът на отмяна по административен ред на предходен ревизионен акт за същите данъчни задължения не установява липса на намерение за увреждане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора правни въпроси са релевантни за спора, тъй като са от значение за изхода на делото и са обусловили формираните правни изводи на въззивната инстанция. По отношение на тези въпроси не е налице твърдяното от касатора основание за противоречие с постоянната практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В решение № 436/22.12.2011г. по гр. д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, III г. о. съдебният състав на ВКС е приел, че за да бъде изпълнен фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, трябва длъжникът по едно установено публично задължение, след датата на установяването му или след датата на връчване на заповедта за ревизия, да е извършил разпоредителни действия със свое имущество с намерение да увреди публичния взискател. За да се прогласи за действителна по отношение на публичния взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, следва да е установен фактическият състав на посочената правна норма. Сделката трябва да е извършена с намерение да се увреди публичния взискател, като намерението за увреждане трябва да бъде установено, същото не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. В решение № 166/30.12.2009г. по т. д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че предпоставките за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на изброените в чл. 180 Д. /отм./ сделки и действия, видовете разпоредителни действия и кръга на лицата, спрямо които тези действия могат да бъдат обявени за относително недействителни, имат материалноправен характер. Следователно наличието на влязъл в сила акт за установяване на публично вземане, респективно влязло в сила съдебно решение, или връчването на заповедта за ревизия не са процесуални предпоставки за предявяване на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а представляват елементи на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и следва да бъдат установени по делото, за да бъде уважен иска на посоченото правно основание.
Решение № 27/28.02.2013г. по т. д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. е постановено по въпроса „следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви във връзка с намерението за увреждане на длъжника като елемент от фактическия състав, пораждащ правото по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК“. В мотивите на посоченото решение съдебният състав на ВКС е приел следното: „естеството на намерението за увреждане /animus nocendi/ няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор“; „естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане“.
В настоящия случай въззивният съд в съответствие с цитираните съдебни актове е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, преценил е установените конкретни факти въз основа на представените доказателства, материализиращи, както връчването на заповедта за възлагане на ревизия, така и субективното намерение за увреждане, и е направил извод за наличие на необходимите предпоставки за уважаване на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а именно: връчена заповед за възлагане на ревизия, сключен след датата на връчване на посочената заповед договор за особен залог на вземания по банкова сметка, намерение за увреждане на публичния взискател. Изводите, до които е достигнал съдебният състав във връзка с необходимите предпоставки, включително и намерението за увреждане, са резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата. В този смисъл решаващият съдебен състав не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, обективирана в посочените съдебни актове. Развитите оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и незаконосъобразност на решението са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, ВКС, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 71 от 20.03.2015г. по в. гр. дело № 453/2014г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданска колегия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: