5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 468
гр. София, 03 октомври 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева частно гражданско дело № 4440 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, Т. 1 ГПК.
С определение № 653/08.10.2015 г. по гр.д. № 4440/2015 г. съставът на ВКС, IV г.о., е спрял производството по делото до постановяване на тълкувателно решение по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Пречките по движението на делото са отпаднали с приемането на Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, поради което производството следва да се възобнови.
Подадена е частна касационна жалба от [фирма] – [населено място], чрез адв. С. А., срещу въззивно определение № 631/04.03.2015 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 504/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 30.12.2014 г. по гр.д. № 15722/2014 г. на СГС. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото, поради наличие на сила на пресъдено нещо по отношение на претендираното от ищеца право.
Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и моли за неговата отмяна.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК допускането до касационен контрол се търси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните /уточнени от състава на ВКС, съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК/ въпроси: 1) представлява ли постановеното тълкувателно решение нов факт, респ. нововъзникнало обстоятелство, необхванато от силата на пресъдено нещо по приключил с влязло в сила решение спор между същите страни и на същото основание; 2) установяването на наличието или липсата на новонастъпил факт въпрос по основателността на иска ли е, или се отнася до неговата допустимост; 3) длъжен ли е въззивният съд да постанови определението си, след като подложи на обсъждане на всички доводи, изложени в частната жалба. Жалбоподателят счита, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а също така, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна [фирма] – [населено място], представлявана от адв.А. Д., в представения писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Производството по гр.д. № 15722/2014 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по искова молба вх. № 108004/13.10.2014 г. на [фирма] против [фирма], с която е предявен иск за обявяване на окончателен на предварителен договор от 15.02.2008 г. Ищецът се е позовал на наличието на ново обстоятелство, непреклудирано от силата на пресъдено нещо – писмено съгласие на едноличния собственик на капитала на дружеството продавач, който документ страната твърди, че е открила след постановяването на решение № 67/09.07.2012 г. по търг.д. № 341/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., с което е отхвърлен същия иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В исковата молба са изтъкнати и доводи, че след решението на ВКС е прието Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е дадено друго разрешение на въпроса за необходимостта при сключване на разпоредителна сделка с недвижим имот собственост на търговско дружество, да е налице решение на общото събрание или на едноличния собственик на дружеството. С определение от 30.12.2014 г. СГС е приел, че производството по повторно заведения иск следва да бъде прекратено на основание чл.299 ГПК, тъй като правният спор между страните е разрешен с решение № 67/09.07.2012 г. по търг.д. № 341/2011 г., ІІ т.о., формиращо сила на пресъдено нещо по отношение на претендираното право. Посочено е, че за да е допустим, повторно заведеният иск следва да се основава на новонастъпили факти, осъществени след влизане в сила на съдебното решение, а в случая твърденията на ищеца се свеждат до откриването на писмено доказателство, което е съществувало по време на първото завеждане на иска по чл.19 ал.3 ЗЗД, но за което страната не е знаела и поради това не е било представено по делото. В тази връзка е прието, че новото доказателство е от категорията на тези, визирани в нормата на чл.303, ал.1, т.1 ГПК, но не съставлява новонастъпил факт, необхванат от силата на пресъдено нещо.
Въззивният съд е потвърдил определението на първата инстанция, възприемайки решаващите й мотиви, като допълнително е посочил и че тълкувателните актове на ВКС също не представляват нововъзникнали обстоятелства, тъй като тези актове касаят тълкуването и приложението на правните разпоредби.
Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е възможно, ако при постановяване на обжалвания въззивен акт, съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, или решението, по който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение по първия, поставен от страната правен въпрос – представлява ли постановеното тълкувателно решение нов факт, респ. нововъзникнало обстоятелство, необхванато от силата на пресъдено нещо по приключил с влязло в сила решение спор между същите страни и на същото основание. По този правен проблем е налице задължителна съдебна практика, намерила израз в приетото Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в съответствие с която е постановено определението на въззивния съд. Според възприетото разрешение, последващото задължително тълкуване, което противоречи на изложеното в решението на съда тълкуване на правната уредба, не може да породи право за пререшаване на правния спор, респективно не може да предизвика отмяна на влезлия в сила съдебен акт. Тълкувателното решение е акт на колективен орган на ВКС – общо събрание на гражданска и/или търговска колегии на ВКС, с който се тълкува материалноправна или процесуалноправна разпоредба. Извършеното тълкуване не е дейност по създаване на ново правило, тъй като неговата цел е да открие точния смисъл на нормата, да реализира визирания в чл.124 от Конституцията на Република България резултат – осигуряване еднакво приложение на законите от съдилищата, като изясни, как е следвало да се разбира съдържанието на създадения от законодателя нормативен текст. Спецификата на акта се проявява в дейността, която ОСГКТК осъществява и която няма отношение към правоприлагане по конкретен правен спор, засягащо въпроси, ограничени в предмета на определено дело, независимо дали те ще се обхващат от силата на пресъдено нещо или ще засягат само преюдициални отношения, обуславящи спорно право и по тях няма да се разпростре силата на пресъдено нещо. Тази дейност е тълкувателна, насочена към изясняване действителния смисъл на правна разпоредба, като с реализирането й се дава разрешение на поставен правен въпрос, намиращо приложение при разглеждане и решаване на неограничен кръг правни спорове, за които се отнася нормата, предмет на проведеното тълкуване. В съответствие с тази задължителна практика, въззивната инстанция е приела, че ТР№ 3/15.11.2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прието след приключването с влязло в сила решение на правния спор по чл.19 ал.3 ЗЗД между страните, не представлява нововъзникнало обстоятелство, необхванато от формираната сила на пресъдено нещо и повторно заведеният иск между същите страни, за същото право и на същото основание е недопустим за разглеждане .
Вторият формулиран в изложението на жалбоподателя въпрос – установяването на наличието или липсата на новонастъпил факт въпрос по основателността на иска ли е, или се отнася до неговата допустимост – също не обосновава наличието на основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол. В случая решаващите мотиви на въззивната инстанция за недопустимост на повторно предявения от жабоподателя иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД са основани на констатация за липса на твърдения от страна на ищеца за новонастъпили факти, осъществени след влизане в сила на съдебното решение. Съдът е приел, че изложените в исковата молба доводи се отнасят за писмено доказателство, което обаче е съществувало към момента на предявяване на първия иск, но е узнато от страната в по-късен момент – след постановяване на съдебното решение, т.е. касае се за новооткрито доказателство, което е преклудирано от силата на пресъдено нещо на постановения съдебен акт. Счетено е, че за да е допустим, повторно предявеният иск следва да се основава на новонастъпили факти, осъществени след влизане в сила на съдебното решение. Приетото от въззивната инстанция е в съответствие с константната практика на ВКС, че допустимостта на иска е обусловена от твърдените от ищеца факти в исковата му молба, а неговата основателност е свързана с доказването на тези факти /в т.см. – мотивите по т.16 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС и по т. 10 от ТР №7 от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС/.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по последния въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивният съд да постанови определението си, след обсъждане на всички доводи, изложени в частната жалба. С постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 433/28.07.2017 г., постановено по ч.търг.д. № 1333/2017 г., ІІ т.о., е прието, че в случай на обжалване на определението за прекратяване на делото, въззивният съд също е задължен да извърши преценка за допустимостта на иска въз основа на конкретните твърдения на ищеца и в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК да се произнесе по всички доводи в жалбата, с които е аргументирана неправилността на прекратителното определение. В случая, въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти касаещи допустимостта на иска и да се произнесе по доводите в частната жалба за неправилност на първоинстанционното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 631/04.03.2015 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 504/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.