О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 468
София, 06.08.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи август две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1834/2018
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по съвместна частна касационна жалба на Ан-М. Ф. Н. от И., Р. Р. М. Х. от Швейцария, Л. Р. от Великобритания, С. Б. от Б. острови, Р. П. Д. от Великобритания, С. У. Д. от Великобритания, Роб де’Ат от Великобритания, Б. К. от Великобритания, Д. М. от И., М. В. (Вена) М. от И., Ш. Б. от И., Ш. Д. от И., П. Ан Р. от Великобритания, К. Т. от Великобритания, М. А. от Великобритания, П. Р. от Великобритания, С. Л. от И., Ф. К. от И., К. Г. от Великобритания, С. Мо от Великобритания, Е. С. Б. А. от В., Р. Д. В. Г. от Великобритания, Е. Х. от Великобритания, М. Д. Б. от И., Р. М. Б. от И., Ф. Р. Х. от Великобритания, М. Г. И. от Испания, Ф. Д. Б. от Великобритания, Ж. Д. Б. от Б. и Р. П. от САЩ, всичките чрез адв. А. Н., против определение № 630 от 20.02.2018 г. по ч. гр. д. № 700/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 10.11.2017 г. по гр. д. № 10887/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, І-20 състав.
С първоинстанционния акт е оставено без уважение възражението на настоящите частни касатори (ответници в първоинстанционното производство), че българският съд не е международно компетентен по предявените от „АЛЕГРА ИМПУЛС“ ЕООД, [населено място] срещу тях искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предмет на образуваното гр. д. № 10887/2016 г. на Софийски градски съд.
Частните касатори молят за отмяна на въззивното определение като неправилно. Изразяват несъгласие с извода, че компетентността на българския съд да разгледа предявените срещу тях искове произтича от нормата на чл. 7, т. 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. на Европейския парламент и Съвета и от чл. 18, ал. 1 КМЧП, като поддържат застъпваната и пред предходните инстанции теза за приложимост към настоящия спор на общото правило на чл. 4, т. 1 и т.15 от Преамбюла на същия регламент.
Като обосноваващ допускането на касационното обжалване с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284,ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Намира ли приложение Регламент (ЕО) № 1215/2012 г. на ЕП и Съвета и по-конкретно нормата на чл. 7, ал. 2 от него към производството по чл. 631а от ТЗ и следва ли при преценка за наличие на международна компетентност българският съд, разглеждащ спора по исковото производство, да съобрази съответните правила в този регламент и в частност решаващото значение на съдържанието на т. 15 от Преамбюла?“ Освен това, частните касатори считат, че касационният контрол следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с обжалвания акт въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по частната касационна жалба – „АЛЕГРА ИМПУЛС“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 04.06.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, решаващият състав е споделил изяло направения в него извод, че българският съд е компетентен да се произнесе по предявените от „АЛЕГРА ИМПУЛС“ ЕООД срещу всички физически лица искове за присъждане на обезщетение за непозволено увреждане. По отношение на ответниците с местоживеене в други държави-членки на Европейския съюз компетентността на българския съд е аргументирана с нормата на чл. 7, т. 2 от Регламент № 1215/2012, съгласно която по дела относно непозволено увреждане срещу лице с местоживеене в държава – членка може да се предявят искове в съдилищата на друга държава – членка по мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие. Приложението на посочената норма е аргументирано с това, че предметът на исковете произтича от действия на ответниците, предприети на територията на Република България, а претендираните вреди са настъпили или могат да настъпят пак на същата територия, т. к. дружеството – ищец е със седалище в Република България. Като неоснователно в тази връзка решаващият състав е преценил възражението на ответниците за приложимост на т. 15 от Преамбюла на Регламент № 1215/2012, поставящ изискване за висока степен на предвидимост на компетентността, позовавайки се на въведените от самия регламент изключения от общия принцип за компетентност на съда в държавата по местоживеене на ответника, като е счел, че в случая са налице предпоставките за прилагане на изключението по чл. 7, т. 2 предвид предмета на спора – присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Отделно от това, въззивният съд е преценил, че за ответниците по исковете не е налице и непредвидимост за завеждане на делото пред българския съд, тъй като от съдържащите се по делото документи се установява, че същите са упълномощили адвокати за извършването на различни действия и сделки пред държавни органи във връзка с недвижими имоти в България.
Що се отнася до ответниците Р. Р. М. Х., С. Б. и Р. П., чието местоживеене не е в държави-членки на ЕС, компетентността на българския съд е обоснована с разпоредбата на чл. 18 КМЧП, съгласно която българските съдилища са компетентни по искове за вреди от непозволено увреждане, освен в случаите по чл. 4 и когато вредоносното деяние е извършено в Република България или вредите или част от тях са настъпили в Република България.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуланоправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, поставеният от частните касатори въпрос е относим изцяло към правилността на обжалваното определение. В действителност, въпросът съдържа твърдението на частните касатори, че при преценката относно компетентността за разглеждане на спора въззивният съд не е съобразил правилата на Регламент /ЕО/ 1215/2012г. на ЕП и Съвета и в частност т. 15 от Преамбюла на този акт. Освен, че проверката на това твърдение предполага вече допуснат касационен контрол, т. е. разглеждане на частната касационна жалба по същество, същото не кореспондира и с мотивите на въззивното определение, тъй като в него съдебният състав обстойно е аргументирал приложимостта на предвиденото в чл. 7, т. 2 от Регламента изключение, включително съобразявайки въведения в т.15 от Преамбюла принцип за предвидимост на компетентността на съда, като изрично е обосновал извода си, че образуването на делото пред българския съд не е непредвидимо за ответниците.
С оглед липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се преценява налице ли е заявеното от частните касатори основание за допускане на касационно обжалване – значение на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Що се отнася до второто заявено основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не е отнесено към конкретно поставен въпрос, същото не подлежи на обсъждане.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 630 от 20.02.2018 г. по ч. гр. д. № 700/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: