5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
София, 17 май 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети май, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Ерик Василев гр.дело № 1909 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Т. В., чрез адвокат Г. М. от САК срещу въззивно решение № 7220 от 26.10.2015 г. по в. гр.д. № 9565/2015 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 02.06.2015 г. по гр.д. № 10470/2015 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените искове по чл.222, ал.3 КТ за сумата от 7380 лева, ведно с лихвите за забава до изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК
В изложението към касационната жалба и в допълнителна молба на касатора се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос, уточнен от настоящия състав на ВКС при условията на т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: дължи ли се обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, когато лицето е придобило и упражнило правото си на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Изложени са съображения, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и разглеждането му ще допринесе до промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебната практика.
От [фирма], [населено място] не е постъпил писмен отговор.
При проверка на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Въззивният съд е установил, че ищецът е упражнил правото си на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 02.02.1998 г. Страните по делото са сключили трудов договор на 01.11.2000 г., който е бил прекратен от работодателя със заповед № 238/23.05.2014 г. на основание чл.328, ал.1, т.10а КТ и съдът е приел, че на ищеца не се дължи обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, тъй като трудовото правоотношение е възникнало, след като той е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. След като е придобито и упражнено правото на пенсия преди възникване на трудовото правоотношение с ответника по делото, не са налице предпоставките за изплащане на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, поради което предявеният иск е неоснователен.
При тези мотиви на въззивния съд, поставеният правен въпрос за дължимостта на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, когато лицето е придобило и упражнило правото си на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изводите на съда, че придобилите и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при прекратяване на последващи трудови правоотношения нямат право на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ са съобразени със задължителната практика на ВКС, формирана с решение № 720/25.10.2010 г. по гр.д. № 191/2010 г. на ВКС, ІV г.о. решение № 235/03.07.2014 г. по гр.д. № 969/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 270/24.03.2014 г. по гр.д. № 1296/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по чл.290 ГПК. Според тази задължителна практика на ВКС, обезщетението по чл.222, ал.3 КТ може да се изплаща само веднъж при придобиването право на пенсия. Правото на пенсия трябва да бъде придобито към момента на прекратяването на трудовото правоотношение и се дължи еднократно при първоначалното прекратяване на трудовото правоотношение, независимо дали то е придобито поради наличието на определена възраст или без оглед на това. Придобилите и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, и придобилите и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж, без оглед на възрастта, при прекратяване на последващи трудови правоотношения нямат право на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ (решение № 235/03.07.2014 г. по гр.д. № 969/2014 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по чл.290 ГПК).
Настоящият състав на ВКС споделя това становище и счита, че обезщетение по чл.222, ал.3 КТ се дължи при прекратяване на трудовото правоотношение само след първоначалното придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, тъй като на това основание обезщетението се дължи еднократно и е без значение дали е било получено обезщетение на друго основание. В този смисъл, когато работникът или служителят е придобил правото на пенсия при прекратяване на трудовото му правоотношение, той има право на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, но когато впоследствие отново постъпи на работа по трудов договор, правото на обезщетение вече е възникнало за работника или служителя и може да бъде реализирано от тях само по отношение на работодателя, при когото първоначално са придобили правото на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.
В изложението към касационната жалба се твърди противоречие с други съдебни решения, които обаче са постановени във връзка с правото на обезщетение по специалния закон и предпоставките за получаването му при съпоставяне с правото на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, поради което също не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. С решение № 417/19.12.2013 г. по гр.д. № 61/2013 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по чл.290 ГПК се приема, че когато лицето, получило обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба по реда на чл.237, ал.1 ЗОВСРБ (отм.), не е упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо, че са били налице условията на чл.6 ЗП (отм.), и след това е работило при един и същи работодател през последните десет години от трудовия му стаж, работодателят дължи заплащане на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, тъй като двете обезщетения се дължат на различно основание и при различни законови предпоставки.
Следователно, по отношение на поставения въпрос за дължимостта на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ е от значение единствено, дали към момента на прекратяването на трудовото правоотношение, работникът или служителят е придобил и упражнил правото си на пенсия, тъй като разпоредбата на чл.222, ал.3 КТ свързва правото на обезщетение с придобиването право на пенсия за осигурителен стаж и възраст – решение № 720/25.10.2010 г. по гр.д. № 191/2010 г. на ВКС, ІV г.о. В случая, въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция и е отхвърлил исковете поради липса на предпоставките да се присъди обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, защото правото на пенсия на ищеца е било упражнено още преди сключване на трудовия договор с ответника и е прекратен в хипотезата на чл.328, ал.1, т.10а КТ, което е в съответствие със задължителна практика на ВКС – решение № 270/24.03.2014 г. по гр.д. № 1296/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., според което принципът на еднократност на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ произтича от това, че работникът или служителят придобива право на пенсия веднъж и то към определен момент, и може да се реализира спрямо този работодател и по това правоотношение, при действието, на което е възникнало правото.
Предвид изложените съображения, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като поставеният за разглеждане въпрос обуславя изхода на делото, но е разрешен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд и по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
След като съдебната практика е уеднаквена и липсват аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че е необходимо да се създаде нова съдебна практика по определен въпрос също следва да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, а разпоредбата на чл.222, ал.3 КТ е ясна и не се нуждае от тълкуване, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7220 от 26.10.2015 г. по в. гр. д. № 9565/2015 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.