6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
София, 21.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1726 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 331 от 29.10.2018 г. по гр. д. № 223/2018 г. на Софийски окръжен съд, ГО, I с-в, е потвърдено решение № 191 от 15.12.2017 г. по гр. № 92/2013 г. на Районен съд Самоков, в частта, с която във втора фаза по извършване на съдебна делба М. С. Т. и К. М. Т. са осъдени да заплатят на В. Р. А. на основание чл.30, ал.3 ЗС сумата 4 969,92 лв. за всеки от тях, представляваща извършени от ищцата В. А. в периода 2010 год. – 2013 год. разноски за преустройство на разположените в западната част на УПИ …. в кв. …. по плана на [населено място] стопански постройки и навес в жилищна сграда, за прокарване на водопровод и канализация до тази сграда и за разрушаване на съществуваща в имота паянтова жилищна сграда.
Въззивният съд е приел, че съделителката В. А. е извършила посочените подобрения в делбения имот. Според заключението на вещото лице стойността на закупените за това преустройство строителни материали по представените платежни документи възлиза общо на 14 909,75 лв. Не са доказани разходите за заплащане на възнаграждения на работниците във връзка с извършването на строителни работи в имота. С оглед тези изводи, въззивният съд е намерил, че претенцията на ищцата по сметки е основателна за сумата от 14 909,75 лв., представляваща разноски за закупуване на материали за извършените в имота дейности.
Прието е, че към момента на извършване на претендираните подобрения страните по делото са упражнявали фактическа власт върху съсобствен имот; че са имали качеството владелци за своята идеална част и държатели за идеалните части на останалите съсобственици; че подобренията са извършени от В. А. със съгласието на останалите съсобственици.
Прието е за неоснователно оплакването във въззивната жалба на М. С. Т. и К. М. Т., че претенцията за подобрения е недоказана поради липса на финансови документи, съдържащи необходимите реквизити за платежни документи съобразно ЗСчет. Прието е също, че е правно ирелевантно дали построената сграда е незаконна, предвид обстоятелството, че същата не подлежи на премахване, както и че извършеното преустройство представлява „текущ ремонт“ по смисъла на чл. 151, ал. 1, т. 1 от ЗУТ.
Касационна жалба и допълнителна касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от съделителите М. С. Т. и К. М. Т..
Жалбоподателите считат, че решението на въззивния съд е неправилно, тъй като не е доказана претенцията на В. А.. Считат за необосновани изводите на съда, че са упражнявали фактическа власт върху имота и че А. е била държател на техните идеални части. Според тях тя е извършвала владение за себе си върху целия имот. Неправилно са кредитирани свидетелските показания по делото, както и представените от ищцата по иска за сметки документи, доказващи направените плащания.
В изложението към жалбата и допълнението към него се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. Владеели ли са процесния имот останалите съсобственици безпрепятствено при извършване на строителни работи само от един съсобственик и дали тяхното владение е било възможно, с оглед изложените обстоятелства в хода на процеса? Каква е целта на съсобственика, поръчал строителните работи?;
2. Получено ли е съгласието на останалите съсобственици за извършване на строителни работи от един от тях? Ако е получено, по какъв законосъобразен начин е станало това? Установено ли е безспорно, че всички съсобственици са били известени относно строежа, предназначението и целта му?
3. Липсата на обсъждане и преценка в мотивите на второинстанционното производство на посочени от въззивника аргументи, касаещи важни въпроси по същество, поставени в жалбата.
Сочи се още основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението на въззивния съд.
По първите два въпроса въззивното решение влизало в противоречие с решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д. № 5109/2013 г. на ВКС, II г.о. и решение № 161 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 2272/2015 г. на ВКС, II г.о., както и с посочените в допълнението към касационната жалба решение № 612 от 25.Х.1995 г. по гр. д. № 375/95 г., I г. о. и Тълкувателно решение № 85 от 2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г., ОСГК. По отношение на третия въпрос не се сочи съдебна практика, с която въззивното решение влиза в противоречие.
Ответницата в производството В. Р. А. е депозирала отговор, с който е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за сметки, предявен във втората фаза на производството по делба, чиято цена е над ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По първите два въпроса:
Посочените въпроси са от значение за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и отговорите им са предпоставени от обсъждане на събраните по делото доказателства. Така поставени, те имат отношение към наличието на касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Следователно не може да се приеме, че те съставляват обща предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място, посочената от жалбоподателите практика на ВС и ВКС не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което може да обуслови допускане на касационно обжалване. Тълкувателно решение № 85 от 2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г., ОСГК, касае ликвидацията на отношенията по повод извършени подобрения, включително и в хипотеза на подобрения в съсобствен имот. Решение № 161 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 2272/15 г. на ВКС, II г.о. доразвива постановките на ТР № 85/1968 г., като разглежда различните възможности за уреждане на отношенията в зависимост от това какви са характеристиките на осъществяваната от съсобственика-подобрител фактическата власт върху имота и дали има съгласие на останалите съсобственици или не. Правните изводи в обжалваното в настоящото производство въззивно решение изцяло съответстват на приетото в посочената практика на ВС и ВКС, че при извършени подобрения в съсобствен имот със съгласие на останалите съсобственици отношенията се уреждат по правилото на чл.30, ал.3 ЗС. Следва да се има предвид и това, че според практиката на ВКС съгласието по чл.30, ал.3 ЗС може да бъде дадено както изрично, така и мълчаливо, т.е. без противопоставяне, както е в настоящия случай / виж например решение № 242 от 21.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3664/2015 г., I г. о./. Другите посочени от жалбоподателите решения № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д. № 5109/2013 г. на ВКС, II г.о. и № 161 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 2272/2015 г. на ВКС, II г.о. са изцяло неотносими към спора по настоящото дело, тъй като разглеждат съвсем различни правни проблеми, които не са свързани с извършване на подобрения в съсобствен имот. В първото от тях ВКС се произнася по въпрос, касаещ придобиването на правото на собственост по давност чрез владение (чл. 79, ал. 1 ЗС), а във второто – по претенция с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН.
С оглед пълнота на изложението следва да се отбележи, че така формулираните въпроси касаят възражения на ответниците по иска за сметки, които са направени за първи път във въззивната жалба срещу решението на първоинстанционния съд по втора фаза на делбата. Те не са били заявени от ответниците, настоящи касационни жалбоподатели, нито в отговор на предявения своевременно от В. А. иск, нито до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. В хода на устните състезания процесуалният представител на ответвиците по иска за сметки е направил възражение, че извършените подобрения представляват незаконно строителство, по което въззивният съд е изложил съображенията си съгласно установената по делото фактическа обстановка и в съответствие с практиката на ВКС, посочена и във въззивното решение. Въпросите дали ищцата по иска за сметки се е явявала владелец на целия имот или само на собствената си идеална част, дали е възпрепятствала ползването на имота от останалите съсобственици, дали те са били съгласни с извършените подобрения, са поставени за първи път във въззивната жалба, и с оглед факта, че по същество тези твърдения представляват възражения срещу иска, се явяват преклудирани.
И на последно място – въззивното решение е в съответствие с практиката на ВКС, според която съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху имота, владее своята идеална част и е държател на идеалните части на останалите съсобственици, които владеят чрез него. Само при промяна в намерението за своене, той може да завладее частите на останалите съсобственици, като обективира спрямо тях тази промяна. В този смисъл са постановявани многобройни решения на ВС и ВКС и тази практика е обобщена в мотивите на ТР № 1 от 06.08.12 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Изложените от въззивния съд мотиви за характеристиката на фактическата власт, осъществявана от подобрителката В. А., са обусловили прилагането на чл.30, ал.3 ЗС като способ за ликвидация на отношенията по повод извършените подобрения в общия имот. Но дори съдът да бе достигнал до извод, към който насочват жалбоподателите – че подобрителка е владеела целия съсобствен имот само за себе си, тя пак би имала право да търси от тях припадащата им се част от стойността на подобренията в имота на основание чл.74, ал.2 ЗС, при данните по делото, че останалите съсобственици са знаели за извършване на подобренията, но не са се противопоставили. В този случай съдът би имал основание да присъди сумата, с която се е увеличила стойността на имота и тя би могла да бъде по-голяма от реално присъдената стойност на материалите за подобренията. Следва да се има предвид и това, че след като делбеният имот е изнесен на публична продан, жалбоподателите ще получат като част от припадащата им се цена и съответната част от цената на подобренията в имота /въпросната жилищна сграда/, за които те не са заплащали. Тъй като законът не допуска неоснователно обогатяване, при направена претенция от съделителя, извършил подобренията, жалбоподателите следва да бъдат осъдени да му заплатят припадащата им се част от стойността на тези подобрения.
По третия въпрос:
Въпросът е свързан с оплакването на жалбоподателите, че съдът не е обсъдил възражението им за неотносимост на представените по делото многобройни финансови документи, от които не можело да се направи извод за извършени разходи за строителство в процесния имот, тъй като не съдържали необходимите реквизити за платежни документи по Закона за счетоводството.
В контекста, в който е зададен, въпросът се свежда до това дали въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните. Не е обосновано наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като касаторите не сочат практика на ВКС, на която решението на въззивния съд противоречи (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), нито са изложили аргументи защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Липсата на обосновани от страната допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК е сама по себе си основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване – така Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед пълнота на изложението следва да се отбележи, че на настоящия състав е служебно известна практиката на ВКС по поставения въпрос, която е константна и непротиворечива (например решение № 228 от 1.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., ГК и решение № 156 от 30.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5111/2016 г., I г. о., ГК), и в която се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните, стига да са своевременно направени.
Въззивният съд е действал изцяло в съответствие с тази практика, тъй като изрично е обсъдил направеното възражение срещу валидността и относимостта на представените финансови документи за закупени строителни материали. Приел е, че то е неоснователно, тъй като според трайната съдебна практика стойността на подобренията може да се установява с помощта на вещо лице, независимо от това дали има запазени документи за закупените материали и заплащането на положения труд. Този извод съответства на практиката на ВКС – нещо повече – приема се, че дори при липса на ангажирана от страните експертиза за стойността на подобренията, съдът е длъжен да назначи служебно такава на основание чл.162 ГПК – решение № 192 от 13.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2189/2015 г., I г. о. По настоящото дело е имало експертиза и съдът е основал решението си на нея.
Касаторите не обосновават твърдението си за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност. От прочита на съдебния акт е видно, че той не е постановен в нарушение на императивни правни норми или на задължителна съдебна практика, поради което това основание в случая не е налице.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 331 от 29.10.2018 г. по гр. д. № 223/2018 г. на Софийски окръжен съд, ГО, I състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: