О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
гр.София, 26 април 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети април, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4937 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Е. М. С. от [населено място] и на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 1402 от 04.07.2016 г. по гр.д. № 1794/2016 г. на Апелативен съд София с което се потвърждава решение № 102/18.02.2016 г. по гр.д. № 564/2015 г. на Окръжен съд София за уважаване, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, на предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7000 лева, както и за отхвърляне на претенцията до пълния предявен размер от 100 000 лева.
Касационна жалба против решението в частта, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди над 7000 лева е постъпила от Е. М. С., чрез адвокат А. Г. от САК с твърдения, че въззивното решение е необосновано и неправилно – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложение към тази касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото въпроси, във връзка с това, кои са обстоятелствата, имащи значение за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД и дали при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, трябва ли да се взема предвид периода на воденото следствено дело /досъдебното производство/ или се взема предвид само периода, в който лицето е имало качеството обвиняем и подсъдим. Изложени са съображения, че първият повдигнати въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК, а вторият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Касационна жалба против въззивното решение в осъдителната му част е постъпила и от Прокуратурата на Република България с твърдения, за необоснованост – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпросите свързани с прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди. Твърди се, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т.3 и т.11 на ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. и т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.11.2001 г. на ОСГК на ВКС и се решават противоречиво в приложените решения на ВКС по чл.290 ГПК.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата тъй като на ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение за извършено от него престъпление от общ характер, по което е постановена оправдателна присъда. Съдът е установил, че ищецът е привлечен като обвиняем на 06.08.2007 г., за престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. с чл.201, вр. чл.26, ал.1 НК, но без да е определена мярка за неотклонение. През периода от 08.10.2008 г. до 22.10.2010 г. на ищеца е наложено ограничение да напуска страната, а с влязла в сила на 07.01.2011 г. присъда по НОХД № 422/2009 г. на РС Самоков, той е оправдан по повдигнатото обвинение. При тези релевантни за правния спор обстоятелства за периода на наказателното преследване – от повдигането на обвинение до влизането в сила на оправдателната присъда, съобразявайки вида и тежестта на обвинението, степента на въздействие върху емоционално му състояние от преживения стрес и притеснения, довели до психически срив и унизително отношение на колегите му, както и забраната да напуска страната, заради която не е реализирал дейност извън страната, съдът е приел, че справедливото обезщетение на пострадалия е в размер на 7000 лева.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените в изложенията към касационните жалби на ищеца и на ответника материалноправни въпроси, относно предпоставките при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществените вреди, тъй като крайните изводи на въззивната инстанция са в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд. При постановяване на решението, въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди на ищеца, което е в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК, т.19, в което се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди и въз основа на тях е приел, че степента на въздействие на ищеца от наказателното преследване върху неговия личен живот не е с по-голям интензитет от обичайния за подобни случаи, поради което е определил размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
Поставените в изложението към касационните жалби въпроси за обстоятелствата, които имат значение при определянето на справедлив размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД не обуславят допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, в което се приема, че държавата се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които се установи съпричиняване на вредоносния резултат. В случаите на частично оправдаване по обвиненията, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, също се дължи обезщетение за неимуществени вреди, което се определя глобално по справедливост според чл.52 ЗЗД. В обжалваното решение се приема, че ищецът е оправдан изцяло, поради което няма противоречие с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Отделно от това, поставените въпроси за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, не може да се приеме, че са решени в противоречие с представените съдебни решения на ВКС по чл.290 ГПК, когато в тях е определено обезщетение въз основа на различни обстоятелства – вид и тежест на обвинението, продължителност на наказателното преследване, както и установените по конкретното дело негативни проявления в личния и професионален живот на пострадалия. Въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението се обуславя от приобщения доказателствен материал за неблагоприятните проявления в психичното здраве на ищеца, като резултат от преживяните тревоги и притеснения от злепоставянето му пред близки и познати, тъй като е безспорно, че е бил привлечен като обвиняем през 2007 г., а не както се твърди в исковата молба – от 2002 г. Тези мотиви на съда изцяло съответстват на установената безпротиворечива практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК, включително и приложените решения № 95/29.04.2015 г. по гр.д. № 5462/2014 г., ІІІ г.о., решение № 186/20.06.2013 г. по гр.д. № 30/2013 г., ІІІ г.о. и решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г., ІІІ г.о., в които се приема, че размерът на обезщетението се съизмерява с конкретно настъпилите вреди от незаконното повдигане и поддържане на обвинение от прокуратурата поради неоправдано дълго продължило наказателното преследване, което може да бъде с различен интензитет на процесуална принуда – реализирано полицейско задържане, задържане под стража, ограничаване на конституционно признати права, като се отчита всяка причинена вреда в причинно-следствена връзка с обвинението, която е настъпила в личната и/или професионална сфера на пострадалия, в това число и разгласяването на тези обстоятелства и свързаните с това неблагоприятни последици за него и неговите близки.
Предвид изложените съображения, вторият материалноправен въпрос, дали при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, трябва да се вземе предвид периода на воденото следствено дело /досъдебното производство/ или се взема предвид само периода, в който лицето е имало качеството обвиняем и подсъдим, независимо че обуславя изхода на делото, в обжалваното решение е разрешен в съответствие с формираната практика в Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. по тълк.дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, според което само при наличие на причинна връзка между актовете и действията на прокуратурата и настъпилите вреди се дължи обезщетение от държавата, защото без повдигане на неоснователно обвинение не би се стигнало до неправилна осъдителна присъда. Прокуратурата упражнява надзор върху разследващите органи и е компетентният орган, който повдига и поддържа обвинение за извършването на престъпление от общ характер, поради което тя е правозащитният орган, който представлява държавата, т.е. обезщетение ще се дължи само за периода след повдигането на обвинение срещу конкретно лице, а не за действията по разследването на престъплението, в което производство същото лице може да е взело участие, но в различно качество. В случая, въззивната инстанция е съобразила задължителната практика на ВКС, според която конкретното проявление на вредата следва да се преценява конкретно във всеки отделен случай, а размерът на обезщетението се определя въз основа на общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия на живот. Съдът е уважил претенцията за обезщетение, но е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата над 7000 лева и в този смисъл, решението на въззивната инстанция е в съответствие с формираната задължителна практика в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като съдебната практика на поставения въпрос е уеднаквена, което изключва основанието за противоречиво решаване при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона от съдилищата, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а при липсата на доводи да бъде изменена установената съдебна практика по прилагането на конкретните норми във връзка с отговорността на държавата, не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изхода на делото и неоснователността на двете касационни жалби, съдът не присъжда разноски в настоящата инстанция.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1402 от 04.07.2016 г. по в.гр.д. № 1794/2016 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.