О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
София, 21.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.11.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3570/14 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1749 от 18. 08.2014 год., по в.т.д.№ 867/2014 год., с което е потвърдено решение № 2043 от 20.12.2013 год., по т.д.№ 6100/2012 год. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от ЗД [фирма], гр.София срещу касатора, като ответник, обективно съединени искове по чл.213, ал.1 КЗ за сумата 31 273.68 лева – заплатено от ищеца застрахователно обезщетение по щета № 0852200012970/2008 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 17.09.2012 год. до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски за двете инстанции в общ размер от 6 269.16 лв. .
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното поддържано в касационната жалба възражение, обосновано с приложеното по делото прекратително постановление на СОП от 23. 12.2008 год., е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за наличие на основание за ангажиране гражданската отговорност на водача на моторното превозно средство –марка „Скания Р 124”, с рег.№ СА 0169 МА за настъпилото на 29.02.2008 год. пътно- транспортно произшествие в района на [населено място], обуславящо отговорността и на ответното дружество, като застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента, въпреки отсъствие на влязла в сила присъда на наказателен съд. Развити са и оплаквания за липса на мотиви в обжалвания съдебен акт, относно приетия за осъществен от водача на процесното моторно превозно средство, конституиран като трето – лице помагач в процеса, фактически състав на непозволено увреждане – чл.45 ЗЗД, или чл.49 ЗЗД. Незаконосъобразност на постановеното въззивно решение се твърди и поради отсъствие на извършено от решаващия състав на въззивната инстанция разграничение между функционалната отговорност на възложителя по чл.49 ЗЗД от тази на собственика на вещта по чл.50 ЗЗД, когато вредите произтичат от самите свойства на последната, а не от неправилното и използване.
Позовавайки се на законовото правило на чл.267, ал.1 КЗ/ отм./ във вр. с чл. 257 КЗ /отм./, което според изложеното в касационната жалба влиза в противоречие с чл.14, ал.1 от Наредба № 24/ 2006 год. на КФН /отм./, касаторът изразява несъгласие и със законосъобразността на възприетото от Софийски апелативен съд разрешение, според което щом вредите са нанесени от ремарке, функционално зависимо от управляваното моторно – превозно средство, в случаите, когато последното се е откачило по време на движение, то вредите от същото следва да се покрият от застрахователя на влекача, независимо от отсъствие на установена по надлежния ред вина на неговия водач, а не от собственика на последното по реда на чл.50 ЗЗД, респ. по чл.49 ЗЗД.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване ЗД [фирма], чрез процесуалния си представител, се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право: 1. „За ангажиране отговорността на застрахователя по чл.267, ал.1 КЗ/ отм./, без да са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахования при него водач, или собственик на моторно превозно средство, съобразявайки подзаконов нормативен акт, а именно чл.14, ал.1 от Наредба № 24 за задължителното застраховане от 08.03.2006 год. на КФН /отм./; 2. „ За ангажиране отговорността на застрахователя на осн. чл.49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД, във вр. с чл.267 КЗ/ отм./, в производството, в което ищецът твърди отговорност на осн. чл.45 ЗЗД, във вр. с чл.267, ал.1 КЗ/ отм./”.
Като израз на поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на втория формулиран в изложеното по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос са посочени решение № 99/ 10.03.2009 год., по гр.д.№ 4659/2007 год. на ІІІ г.о. на ВКС и постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 77/ 19. 07. 2013 год., по гр.д.№ 968/2012 год. на ІІІ г.о..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Третите лица помагачи – [фирма], [населено място], [фирма], гр.София и И. Б. В. не са заявили становище по касационната жалба.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след преценка на ангажираните по делото доказателства, вкл. заключението на изслушаната авто – техническа експертиза за механизма на процесното пътно- транспортно произшествие, е приел за осъществени елементите от фактическия състав на чл.213, ал.1 КЗ/ отм./. Счел е, че с извършеното от ищцовото търговско дружество, в качеството му на застраховател по имуществена застраховка „автокаско”, обективирана в комбинирана застрахователна полица № 0725104052019794, заплащане на застрахователно обезщетение на собственика на увреденото при пътния инцидент от 29.02.2008 год., моторно- превозно средство -л.а. „Тойота Корола”, с ДК № СА 58-53 КН за нанесените му имуществени вреди в размер на исковата сума, се е суброгирало в правата на застрахования срещу делинквента – третото лице помагач И. В., респ. срещу застрахователя на гражданската отговорност на последния, каквото е качеството на ответника – ЗД [фирма], гр. София, до размера на така платената сума. Позовавайки се на установената в чл.110 ЗЗД обща петгодишна давност, важима за регресния иск по чл.213, ал.1 КЗ/ отм./ и на датата на изплащане на застрахователното обезщетение по застраховка ”автокаско” от ищцовото застрахователно дружество на собственика на увредения от процесното пътно- транспортно произшествие л.а.- 08.10. 2008 год., която е и моментът на встъпване на последното в правата на застрахованото лице, въззивният съд е преценил като неоснователно въведеното от ответника правопогасяващо възражение за давност, към датата на исковата молба – 17.09.2012 год.. За неоснователни, при така ангажираните доказателства, съобразно възложената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, са възприети и останалите правоизключващи и правопогасяващи възражения на дружеството ответник: че процесното пътно – транспортно произшествие не представлява покрит риск по условията на застрахователния договор „автокаско”, сключен при ищеца, че е налице съпричиняване на щетата от собственика на увредения л.а.,че не е налице противоправно поведение на водача на увреждащото моторно превозно средство – композиция от влекач и ремарке, като в тази връзка изцяло са възприети съжденията изложени от СГС в мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че първият от така поставените от касатора въпроси, освен, че е правно непрецизно формулиран, няма и обуславящ характер за крайния изход на дело.
Извода си за наличие на елементите от фактическия състав на чл.213, ал.1 КЗ/ отм./, въззивният съд е обосновал, именно приемайки за доказано, с оглед възражението на ответника, неправомерното поведение на водача на моторно –превозно средство марка „Скания Р 124”, с рег.№ СА 0169 МА, довело и до настъпване на процесното пътно – транспортно произшествие. Дали този извод на Софийски апелативен съд за наличие на основание за ангажиране деликтната отговорност на водача на горепосоченото мпс – влекач с прикачено към него ремарке марка „К. И., с рег.№ С 32-81 ЕР, е обоснован и процесуално законосъобразен е въпрос относим единствено към правилността на обжалваното решение, която всъщност касаторът оспорва, но не и към предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Вторият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос няма правната характеристика на правен по см. на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото е твърде общ и не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд – арг. от т.1 на ТР № 1/19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Следователно в случая общата главна предпоставка за достъп до касация отсъства и за състава на касационната инстанция, съгласно цитираната по- горе задължителна практика на ВКС, не е налице и задължение да обсъжда въведените селективни критерии.
Затова единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че при наличие на задължителна практика на касационната инстанция, каквато е формирана по приложението на чл.14, ал.1 от Наредба № 24/ 08.03.2006 год. на КФН/ отм./ и е цитирана в обжалваното въззивно решение- съобразено с изцяло с нея, селективното основние по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК, съгласно т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС е неприложимо, щом не е доказана обществена и правна необходимост от промяната и.
Отделен в тази вр. е въпросът, че и цитираната от касатора във вр. с втория поставен въпрос, практика на ВКС, която в едната си част няма характер на задължителна и е ирелевантна за визираното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е неотносима. С нея е прието, че на обезщетяване подлежат и имуществените вреди, причинени от самата вещ, т.е. от нейното състояние и характер, а не такъв е разглежданият случай. Процесното пътно- транспортно произшествие, в резултат на което са настъпили обезщетените, по силата на застраховка „автокаско”, от ищцовото застрахователно дружество имуществени вреди, според приетото от въззивната инстанция, въз основа на заключението на авто-техническата експертиза, е причинено от неправомерно бездействие на водача, управлявал увреждащата композиция – влекач и ремарке, а не от самата вещ.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 2000 лева – заплатено авансово и в брой , неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение по приложен договор за правна защита и съдействие № 0364973/ 21.11.2014 год.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1749 от 18.08.2014 год., по в.т.д.№ 867/ 2014 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ЗД [фирма], гр.София да заплати на ЗД [фирма], гр.София сумата 2 000 лева/ две хиляди лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: