О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
С., 23.01.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2341/2017 г. по описа на ІV г.о.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя Р. Б. В., чрез адвокат С. И., срещу въззивно решение №507 от 24.01.2017 г. по в. гр. дело № 2355/2016 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение от 13.03.2014 г. по гр. дело № 45709/2012 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение по предявен иск от касатора по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 211 КТ, е признато за установено, че на основание чл. 211 КТ Г. В. М. дължи на ищеца сумата 10 268.54 лв. – невърнати и неотчетени парични средства, дадени му от работодателя във връзка с възложената му отчетническа дейност, ведно със законните лихви върху главницата, считано от 23.03.2012 г. (подаване на заявлението), за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.04.2012 г. по ч. гр. дело № 14633/2012 г. по описа на СРС, 24 с-в, както и в частта по разноските. Вместо това е постановено ново решение, с което е отхвърлен искът на [фирма], предявен по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 211 КТ, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ – за признаване за установено, че на основание чл. 211 КТ Г. В. М. дължи на [фирма] сумата 10 268.54 лв. – невърнати и неотчетени парични средства, които са му дадени от работодателя във връзка с възложената му отчетническа дейност, ведно със законните лихви върху главницата, считано от 23.03.2012 г. (подаване на заявлението), за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.04.2012 г. по ч. гр. дело № 14633/2012 г. по описа на СРС, 24 с-в. С въззивното решение е осъдено [фирма], чрез адвокат С. И., да заплати на Г. В. М., чрез адвокат П. Т., разноски по делото, както следва: за СРС – 900 лв. адвокатско възнаграждение и 150 лв. – депозит за вещо лице, за първото разглеждане на делото пред СГС: 205.27 лв. за държавна такса и 840 лв. за адвокат, за второ разглеждане на делото пред СГС – 960 лв. за адвокат, както и 960 лв. за адвокат пред ВКС, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 5 ГПК, вр. с чл. 294, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 7, ал. 2 НМРАВ.
Ответникът по касационната жалба Г. В. М., чрез адвокат П. Т., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване.
В. съд е приел за установено по делото, че спорното вземане, чието установяване се иска, е за сумата 10 268.54 лв., която се претендира на основание чл. 211 КТ, вр. чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ – за реализиране на пълната имуществена отговорност от дейността на ответника за причинена вреда – липси вследствие неотчитане и невръщане на дадени на ответника, във връзка с възложената му работа и отчетническа дейност, парични средства през периода 01.01.2011 г. до 15.03.2012 г. Вредата е установена след извършена от работодателя вътрешна проверка и инвентаризация, за което е съставен протокол на 19.03.2012 г. Съгласно уредената в КТ специална отговорност за вреди, работникът и служителят отговарят имуществено пред работодателя за вредите, причинени по непредпазливост при и по повод изпълнение на трудовите задължения. Размерът на отговорността е уреден в чл. 206, ал. 1 и 2 КТ – тя е ограничена до размера на месечното трудово възнаграждение, а по отношение на ръководителите – до трикратния размер на месечното трудово възнаграждение, като по-строга е отговорността на отчетниците – те отговарят ограничено до размера на три месечни трудови възнаграждения в хипотезата на чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ, а при вреди, състоящи се в липси – в пълен размер – чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Ограничената имуществена отговорност се осъществява по правилата на чл. 210 КТ, а пълната имуществена отговорност се осъществява само по съдебен ред – чл. 211 КТ. Правилото е, че в случаите, в които се твърди вреда от липса, отговорността е винаги в пълен размер. Съгласно установената съдебна практика по приложението на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, работникът, комуто е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности отговаря спрямо работодателя за липса, когато е получил такива, но не е представил документи за изразходването им. Предпоставките за успешното провеждане на този иск са: наличие на трудово правоотношение между страните, по силата на което ответникът – работник/служител трябва да е изпълнявал отчетнически функции – т.е. съгласно характеристиката на трудовото му правоотношение да е имал задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности в това си качество; настъпили вреди в резултат на осъществяваната от ответника трудова дейност, като вредите да са с неустановен произход – липси. По този иск в тежест на работодателя е да докаже получаването на ценностите от работника (служителя) в качеството на отчетник, а в доказателствена тежест на работника (отчетник) е да установи разходването на предоставените му средства и материални ценности по предназначение, което може да бъде извършено с всички доказателствени средства.
Безспорно установено е по делото, че между страните в процесния период е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ответникът е заемал длъжността „Техник системи с изключение на компютри“ при ищеца. Ответникът не е оспорил фактическите твърдения, че като служител на ищцовото дружество е получавал суми от работодателя, които е следвало да се отчитат. Според него сумите, които е получавал, са за дължими допълнителни възнаграждения, бонуси и командировъчни пари.В тежест на работодателя е установяването на качеството „отчетник” на ответника по иска. Пълната имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за липса е приложима само за отчетници. Този състав на увреждане се отнася само за отчетническите трудови функции и е недопустимо прилагането му за работници или служители с други трудови функции. Това следва както от императивния характер на разпоредбата, така и от самата същност на липсата като състояние на неотчетност и недостиг на парични или материални ценности с неустановен произход. Служителите, които нямат задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, независимо че реално имат достъп до тях, не носят отговорност за липси. Отговорността за ценностите е на лицата, които трябва пряко да боравят с тях и това е сърцевината на длъжностното им качество. Липсващите ценности не могат да бъдат търсени от някой, на който те не са връчени за управление и пазене, макар че е имал досег до тях. Придобиването на качеството отчетник не зависи от вписването му в длъжностна характеристика за изпълняваната длъжност. Такава може и да не е издадена, тъй като законодателството не изисква за валидността на трудовото правоотношение като задължение за работодателя да състави и да връчи на работника длъжностна характеристика. Достатъчно условие, за да се ангажира отговорността по този ред, е от същността на длъжността, която работникът заема по трудов договор, да изхожда, че в нея се съдържат като присъщи задължения действия, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя. В. съд е приел, че от вида на заеманата от ответника длъжност – работник поддръжка системи, без компютърни, не може да се заключи, че трудовата функция за тази длъжност е свързана с отчетническа дейност, по смисъла на чл. 1 от Наредба № 63 за прилагане на Указ № 1074/ДВ бр. 19/1975 г., в който текст са посочени примерно отчетническите длъжности. Макар изброяването да не е изчерпателно, то насочва към смисъла, който се има предвид в законодателството при определяне на длъжността като отчетническа. Нито от писмените, нито от гласните доказателства следва фактически и правен извод, че в кръга на трудовата функция на ответника се съдържа задължение да събира, съхранява, опазва и отчита повереното му имущество или пари. Ищецът не е изпълнил задължението си да ангажира доказателства, че ответникът е бил в процесния период МОЛ в посочения по-горе смисъл, въпреки изрично дадените указания на СРС. Липсват и твърдения ответникът да е извършил умишлени действия, увреждащи или подпомагащи увреждането на работодателя, като не е предявен иск за обезщетение за вреди от такива действия. Ето защо не са налице условията за ангажиране на пълната имуществена отговорност на ответника за причинени вреди по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ от липси.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1/ Налице ли е „отчетническа дейност“ по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, ако длъжността, която работникът е изпълнявал, трайно е включвала функции да съхранява, разходва и/или отчита предоставени му от работодателя парични средства и материални ценности за изпълнение на фирмени услуги от името на работодателя за фирмени клиенти, а не единствено и само за негови лични нужди при командировки, макар подобни функции да не са му били вменени изрично с длъжностната характеристика, но той не е възразявал да ги упражнява и ги е упражнявал фактически; 2/ Налице ли е „отчетническа дейност“ по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, ако длъжността, която работникът е изпълнявал, трайно е включвала функции да съхранява, разходва и/или отчита предоставени му от работодателя парични средства за командировки и на други служители, а не само за неговите собствени командировки, макар подобни функции да не са му били вменени изрично с длъжностна характеристика, но той не е възразявал да ги упражнява и ги е упражнявал фактически; 3/ Следва ли въззивният съд служебно да преквалифицира и разгледа иска, обсъди предложената от ищеца правна квалификация на исковата претенция, вкл. като алтернативна, ако кредитира изцяло установените факти по делото, довели до увреждане на ищеца, но счита, че искът не се субсумира под правната квалификация, дадена му от първоинстанционния съд. Към изложението е приложено решение № 493 от 23.11.2011 г. по гр. дело № 586/2011 г. на ВКС, ІV г.о.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №507 от 24.01.2017 г. по в. гр. дело № 2355/2016 г. на Софийския градски съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. Повдигнатите въпроси са неотносими, защото въззивният съд е приел, че ответникът по иска не е имал отчетнически функции, нито фактически са му били възложени такива. Освен това липсват и твърдения на ищеца ответникът да е извършил умишлени действия, увреждащи или подпомагащи увреждането на работодателя, като не е предявен иск за обезщетение за вреди от такива действия.
С определение №352 от 11.07.2017 г. по ч. гр. дело №2340/2017 г. е присъединено частното производство за съвместно разглеждане с настоящото. То е образувано по частна касационна жалба на Г. В. М., [населено място], приподписана от пълномощника му адвокат П. Т., срещу определение от 31.03.2017 г. по гр.д. №2355/2016 г. на Софийския градски съд, с което е изменено на основание чл.248 ГПК решение №507 от 24.01.2017 г. по гр.д. №2355/2016 г. на Софийския градски съд в частта за разноските. Жалбоподателят твърди, че няма правно основание плащанията на адвокатски възнаграждения от страните в гражданския процес да бъдат третирани при различен режим в зависимост от критерия дали плащането е осъществено „в брой“ или е „по банков път“, както е прието в т. 1 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид обстоятелството, че предявеният от ищеца иск е бил изцяло отхвърлен, разноските са били възложени в негова тежест, включително и разноските за адвокатско възнаграждение, съобразно нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК. В. съд е приел, че ответникът е представил само договори за правна помощ и съдействие, като и в двата документа е посочен размерът на договореното възнаграждение, както и че тази сума е заплатена „по сметка“. Според т. 1 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС в случаите, при които е договорено заплащане на възнаграждението да се извърши по банков път, то следва да бъде установено със съответните банкови документи. В случая такива не са били представени. Договорът за правна помощ е доказателство за заплатено възнаграждение, само когато е уговорено заплащането да се извърши в брой. В настоящия случай разноските за представителство са само договорени, но няма данни да се приеме, че са реално направени, поради което не следва да бъдат присъждани.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], чрез адвокат С. И., е подал отговор на същата, в който застъпва становище за недопустимост на жалбата, а по същество – за нейната неоснователност.
Подадената частна жалба е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съобразно т.1 на ТР № 6/2013 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС само при доказано извършване на разноски в производството, те могат да се присъдят. В договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В. съд е съобразил тази задължителна практика, поради което обжалваното определение трябва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №507 от 24.01.2017 г. по в. гр. дело № 2355/2016 г. на Софийския градски съд.
ОСТАВЯ В СИЛА определение от 31.03.2017 г. по гр.д. №2355/2016 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.