1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
[населено място] , 23.01. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и седмнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело №2630 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Р. Л. П. и В. К. П., чрез процесуалния им представител адв.А., срещу решение от 21.12.2016г., постановено по в.гр.д.№ 365/2016г. на Апелативен съд – Б., в частта, с която е потвърдено решение от 19.05.2016г. по гр.д.№801/2016г. на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която са уважени предявените от С. И. И. искове с правно основание чл.189 ЗЗД.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК не е постъпил отговор от ответника по касационната жалба С. И. И.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от С. И. И. срещу Р. Л. П. и В. К. П. искове за разваляне на
обективирания в н. а. № 169/2006г. договор за покупко-продажба, по силата на който Р. Л. П. и В. К. П. са продали на С. И. И. поземлен имот с идентификатор 66528.501.189 по КК на [населено място], [община], с адрес на имота: [населено място], област Б., [улица], с площ 918 кв.м., трайно предназначение: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар идентификатор – кв.25, п.ІХ, № 128, при съседи на поземления имот: имоти с идентификатори 66528.501.203, 66528.501.535, 66528.501.504, 66528.501.190 и са осъдени Р. Л. П. и В. К. П. да заплатят на С. И. И. сумите 72 000лв. – заплатената цена по разваления договор и 462лв. – заплатените нотариални такси и такси за вписване по разваления договор и общо 10 043лв. – други вреди по повод разваления договор, като в останалата част до претеднирания размер 12 350 лв. искът е отхвърлен като недоказан.
Въззивният съд е приел, че е налице основание за реализиране на отговорността на продавачите, съобразно правата им по чл. 191, ал.2 ЗЗД. Правилото на цитираната разпоредба предвижда, че ако продавачите не бъдат привлечени в процеса срещу купувача, в който се иска неговото отстраняване от имота, те няма да отговарят за съдебното отстранение, ако докажат, че купувачът е имал достатъчно основание за отхвърляне на иска. Съдът е приел за неоснователни наведените от въззивниците доводи за зле водено дело, а именно, че въззиваемата не е направила възражение за придобиване на имота по давност и в това възражение не е обосновала присъединяване на владението от праводателите си, като не е представила и доказателства. Отбелязано е в решението, че от съдържанието на представените по делото съдебни решения се установява, че и двете възражения са били включени в предмета на делото и съдилищата при последващия инстанционен контрол са изложили съображения като са приели, че възраженията са неоснователни. Установено е, че през 2006г. ищцата е закупила от ответниците процесния недвижим имот, като е заплатила цената. С решение по гр.д. № 120/2011г. по описа на Ц. тя е осъдена да предаде имота на трети лица, поради това, че по делото е прието за установено, че правото на собственост върху него им принадлежи на основание, което изключва основанието на ищцата. Посочено е от въззивния съд по настоящия спор, че в хода на спора за собственост и пред двете инстанции по фактите ищцата е поддържала своевременно направено от нея възражение за придобиване на имота чрез давностно владение, като се е позовала и на присъединяване на владението на своите праводатели. Изложени са съображения, че съдилищата са възприели представените от нея доказателства в тази насока, но са стигнали до извода, че въпреки доказаното от нея владение и въпреки присъединяване на владението на нейните праводатели, от датата на тяхното завладяване на имота през 2004г. не са изминали изискуемите 10 години, необходими да възникне на оригинерно основание, противопоставимо на действителния собственик нейно самостоятелно право. При тези данни е прието от съда за неоснователно оплакването, че ищцата зле е водила процеса. От съдържанието на съдебното решение на Ц. е установено, че като свидетел по делото, посочен от ищцата се е явила ответницата Р. П., което съдът е приел, че преценено с оглед хипотезата на чл. 191, ал.2 ЗЗД може да обясни обстоятелството за неучастието на продавачите по договора като трети лица-помагачи на ответницата по иска за ревандикация на имота с правно основание чл. 108 ЗС. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването, че ищцата не е представила писмени доказателства, които е могла да представи без затруднение, които да убедят съда в правотата на нейната теза /посочените като такива са справки за липса на вещни тежести върху спорния имот/. Въззивният съд е приел, че знанието за наличие на заведени дела има отношение към добросъвестността на купувача по договора, срещу когото е предявен иска по чл. 108 ЗС; че те имат значение и за противопоставимостта на придобивното основание по отношение на действителния собственик; че тези доказателства обаче са неотносими към продължителността на давностното владение и поради това не биха могли да повлияят в обратен смисъл на извода за неоснователност на възражението за придобиване на право на собственост по давностно владение, направено от С. И. в процеса по иска по чл. 108 ЗС. Изложени са съображенията на съда, че след като съдилищата са приели, че с вписването с дата 06.06.1995г. на искова молба ищците по ревандикационния иск успешно са се защитили от противопоставяне на последващи придобивни основания върху имота, без правно значение за изхода на процеса, в който купувачът е отстранен от имота е, че на разположение на страните по атакуваната сделка са били удостоверения за липса на вещни тежести.
Касаторите поставят въпроси:1“задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства и да обсъди доводите на страните по предмета на спора; следва ли съдът при осъществяване на тази своя решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите констатации и правни изводи, следва ли да са обосновани“;
2“може ли да се приеме, че купувачът е добросъвестен владелец, ако е придобил имота на правно основание от несобственик, без да знае, че праводателят му не е собственик на имота и става ли собственик ако упражнява фактическа власт върху него в продължените на давностния срок, предвиден в разпоредбата на чл.79, ал.2 ЗС при хипотезата на чл.82 ЗС, ако е налице юридическо основание – нот.акт“; 3“прекъсва ли се придобивната давност съгласно чл.116, ал.1“б“ ЗЗД, вр. чл.84 ЗС, когато не е предявен искът за защита правото на собственост спрямо владелеца, а спрямо трето лице и може ли да бъде смутена фактическа власт на владелеца като последващ приобретател и неговия праводател; има ли правно значение ако владелецът знае кой е собственика на имота и дали този собственик е предприел действия спрямо трети лица за защита на вещното право“; 4“вписана искова молба, в която не е индивидуализиран спорния имот – по площ, съседи, номерация, засяга ли права на трети лица /владелци/, придобили добросъвестно имота, преди вписването на исковата молба по иск за ревандикация срещу трето лице /невладеещ имота/ и смущава ли се тяхното владение, дори и при конституирането им като трето лице-помагач в тази ревандикация“.
Касаторите сочат, че поставените от тях въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с: Определение по т.д.№1689/2015г. на ВКС, ІІт.о., Определение по гр.д. 907/2009г. на ВКС, ІІг.о., определение по гр.д. №238/ 2016г. на ВКС, Іг.о., решение по гр.д. №961/2011 на ВКС, решение по гр.д. №155/2013Г. на АС – Варна, Решение по гр.д. 198 /1968г. на Първо г.о. , решение по гр.д. 1872/2010г. на ВКС, ІVг.о., решение по гр.д. №2911/1996г. на ВКС, ІVг.о., решение по гр.д. №144 /2003 на ВКС, Іг.о, решение по гр.д. №477/1992 на ВКС І Г.О., решение по гр.д.№ 850/2011г.на ВКС и решение по гр.д. №1255/2009г. на ВКС, решение по гр.д. №2309/2016г. на ВКС, Іг.о.
Първият от поставените от касатора въпроси кореспондира с оплакванията на касаторите в касационната жалба, че въззивното решение „няма съставени мотиви, приема ли БАС, че ищцата е добросъвестен владелец с оглед на твърдението им и могла ли е да дащити собствеността си и да отблъсне съдебното отстранение при хипотезата на чл.79, ал.2 и чл.82 ЗС“. Оплакванията за липса на мотиви не кореспондират със съдържанието на въззивното решение, в което въззивният съд е изложил мотиви относно твърденията на ответниците по иска относно обстоятелствата, на които са основали възражението си. Въззивният съд е приел, че наличието на вписана искова молба се отразява на субективната добросъвестност; изложил е съображения и че „ след като съдилищата са приели, че с вписването с дата 06.06.1995г. на искова молба ищците по ревандикационния иск успешно са се защитили от противопоставяне на последващи придобивни основания върху имота, без правно значение за изхода на процеса, в който купувачът е отстранен от имота е, че на разположение на страните по атакуваната сделка са били удостоверения за липса на вещни тежести“. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не е налице и соченото от касаторите противоречие на въззивното решение с представените от тях решение по гр.д.№ 850/2011г.на ВКС и решение по гр.д. №1255/2009г. на ВКС.
Вторият от поставените от касаторите въпроси предпоставя в себе си купувачът да е придобил имота на правно основание от несобственик, без да знае, че праводателят му не е собственик на имота и предпоставя неправилност на извода на въззивния съд за знание за наличие на заведени дела, както и че това знание има отношение към добросъвестността на купувача по договора. Поставеният от касаторите въпрос предпоставя неправилност на изводите на съда, която неправилност не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, поради което поставеният въпрос не формира общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Третият от поставените от касаторите въпроси не е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това неоснователно се сочи и противоречие на въззивното решение с приложеното решение по гр.д.№961//2011г. на ВКС. Не е относимо към настоящото дело представеното от касаторите решение по гр.д. №2911/1996 на ВКС, ІVг.о. постановено по молба за преглед по реда на надзора, тъй като въззивният съд не е разрешил въпрос за основанията за прекъсване на давността /поставеният въпрос е относим към допълнителните, нерешаващи мотиви на въззивното решение по ревандикационния иск срещу С.И./ и такъв въпрос не е стоял за решаване по настоящото дело, предвид релевираните от ответниците по иска обстоятелства, на които са основали възражението си по чл.191, ал.2 ЗЗД и въззивният съд не е отрекъл приетото в приложеното решение, че давността се прекъсва само в указаните в закона причини.
Четвъртият от поставените от касаторите въпроси предпоставя в себе си нередовност на вписаната искова молба относно индивидуализацията на спорния имот, каквато констатация нито е направена от въззивния съд по настоящия спор, нито такова твърдение е релевирано в отговора на исковата молба в срока по чл.131 ГПК. Видно от съдържанието на отговора на исковата молба, възражението по чл.191, ал.2 ЗЗД е основано на обстоятелствата, че: ищцата без да ги е привлякла като трето лице-помагач, зле е водила процеса срещу нея за евикция като не е представила писмени доказателства , че към момента на продажбата с нот.акт №169/2006г. не е представила удостоверението, което те са й представили, че върху имота няма вписани тежести – възбрани, искови молби – претенции или др.такива /отговор вх.№9991/02.06.2015г./, не е представила удостоверение №1846/18.06.2004г. на Информационно обслужване – клон Б., удостоверение №559/10.06.2004г. на Ц., удостоверение №2306/21.11.2006г./сочат, че последното е приложено по нот.дело по покупко-продажбата, обективирана в нот.акт № 169/2006г. и се съхранява от ищцата и те не могат да го представят, т.к. нот.дело е унищожено /допълнение с отговор вх.№9992/02.06.2015г./, с доводи, че ако ищцата беше представила тези удостоверения, с тях и със свидетелските показания по делото, по делото е могло да се приеме за установено, че както те, така и С.И. са владели имота повече от пет години като добросъвестни владелци при условията на присъединяване на владението и затова считат, че по гр.д.№120/2011г. на Ц. е имало достатъчно основания за отхвърляне на иска. Т.е. възражението е основано на обстоятелството, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска при доказване на възражението на С.И. така както е направено, ако беше подкрепено с посочените в отговора им и допълнението към него удостоверения, които заедно с показанията на свидетелите считат, че възражението на С.И. би било прието от съда за основателно и за неоснователен ревандикационния иск срещу нея. Поради изложеното поставеният въпрос не формира общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Сочените от касатора определения по т.д.№1689/2015г. на ВКС, ІІт.о. , по гр.д. 907/2009г. на ВКС, ІІг.о., и по гр.д. 238/2016 Іг.о., постановени по реда на чл.288 ГПК, с които е допуснато, респ. не е касационно обжалване на въззивни решения, не съставляват доказателство за наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, нито съставляват задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК / в тази насока т.2 и т.3 от ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Поради липса на данни, че е влязло в законна сила, посоченото от касаторите решение по гр.д. 155/2013г. на АС – Варна не представлява доказателство за наличие на противоречива съдебна практика / в тази насока т.3 от ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Представеното от касаторите решение по гр.д. 198 /1968г. на Първо г.о. не съставлява доказателство за противоречива съдебна практика, тъй като не е отречено в обжалваното въззивно решение приетото в приложеното решение възможност за съединяване на владението и при частно правоприемство. Така е прието и по приложеното дело по предявения срещу И. иск с правно основание чл.108 ЗС. Производството по ревандикационния иск е приключило на две инстанции с постановяване на въззивното решение, което не подлежи на касационно обжалване предвид цената на иска, в какъвто смисъл е постановено определение на ВКС по подадената от И. касационна жалба.
Представеното от касаторите решение по гр.д. 1872/2010г. на ВКС, ІVг.о. не е относимо към настоящото дело, по което не е имало спор относно добросъвестността на ищеца по предявения иск с правно основание чл.189, ал.1 ЗЗД.
Във въззивното решение не е прието нещо различно и от приетото в приложените от касаторите решение по гр.д. №144 /2003г. на ВКС, Іг.о., с което е прието, че трябва да бъде доказано пълно и главно възражението за придобивна давност, а също и от решение по гр.д. №477/1992 на ВКС І Г.О., с което е прието кога е добросъведстно владението. Неоснователно се сочи и противоречие с решение по гр.д. №2309/2016г. на ВКС, Іг.о. /с което е прието, че последващото узнаване от владелеца на пороците на придобивното му основание не вревръща добросъвестното владение в обикновено/. Във въззивното решение не е разрешен и не е бил поставен за разрешаване въпрос дали е правно релевантно за преценка на добросъвестността последващо узнаване от владелеца на пороците на придобивното му основание.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.12.2016г., постановено по в.гр.д.№ 365/2016г. на Апелативен съд – Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.