6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№47
София, 30.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 450 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 944/22.І.2016 г. на Н М. Г. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 2358 на Софийския апелативен съд, ГК, VІІІ-и с-в, от 30.ХІ.2015 г., постановено по гр. дело № 3560/2015 г., с което е било изцяло потвърденото първоинстанционното решение на СГС от 3.ХІ.2014 г. по гр. д. № 5894/2013 г. в обжалваната му част: досежно отхвърляне на прекия иск на настоящата касаторка срещу ответното застрахователно д-во [фирма]-София за разликата над присъденото й застрахователно обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП на 5.ІV.2011 г. от 12 000 лв. и до пълния предявен размер на претенцията й за присъждането на сума в размер на 30 000 лв.
Оплакванията на касаторката Г. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което тя претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявения пряк осъдителен иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) да се уважи до пълния предявен размер от 30 000 лв., т.е. „за още 18 000 лв., ведно със законната лихва от 5.ІV.2011 г.”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Г. обосновава приложното поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си САС се е произнесъл по следните четиринадесет процесуално- и материалноправни въпроса:
1./ „Несъответствието на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила и длъжен ли съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства?”;
2./ „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?”;
3./ „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочена изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.?”;
4./ „Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката, като отчита неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?”
5./ „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение?”;
6./ „Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост и кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?”;
7./ „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?”;
8./ „Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за периода 2005-2008 г./, но при лимит 3-5 пръти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?”;
9./ „Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимита, без реално да се обсъди размера и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?”;
10./ „Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определяне размер на обезщетението, като съпостави аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формалното соченото „съобразяване с лимита”, достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит?”
11./ „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?”;
12./ „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се съобрази с нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?”;
13./ „В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?”;
14./ „Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация застрахователна компания [фирма]-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата касационна жалба на Надежда-М. Г. от гр. варна ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да приеме, че по отношение претърпените от настоящата касаторка неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 5.ІV.2011 г., справедливо се явява такова застрахователно обезщетение, което е в размер 2.5 пъти по-нисък от претендирания от нея в исковата й молба по делото, Софийският апелативен съд е съобразил изчерпателно всички нейни увреждания, вкл. черепно-мозъчната травма, квалифицирайки ги общо като „леки телесни повреди”, като в тази връзка е отчел, че най-съществената от тях е отшумяла и не се налага допълнително специфично лечение или интервенция. Ето защо, при отчитане и на процесуалната възможност по чл. 272 ГПК /за препращане към мотивите на първостепенния съд/, в процесния случай се налага констатацията, че множеството формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на Г. правни въпроси всъщност не са били предмет на произнасянето на САС с атакуваната отхвърлителна част от решението му по прекия иск срещу ответното застрахователно дружество.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка от ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е релевантен за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тази плоскост по необходимост се налага извод, че формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба въпроси с поредни номера 1-6 се отнасят изцяло до правилността на постановеното от САС решение в атакуваната негова отхвърлителна част. Погрешното отъждествяване от касаторката Г. на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Що се отнася до останалите, формулирани в изложението към жалбата й /от 7 до 14-вкл./ въпроси, отнасящи се до определени в текста на § 27 от ПЗР на КЗ /отм./ „минимални застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите”, чиято цел е постигане на съответствие с Европейския индекс на потребителските цени, те /въпросите/ са с изцяло хипотетичен характер, тъй като не са били надлежно включени в предмета на спора по делото и затова не са от естество да обусловят правните изводи на САС за частично отхвърляне на прекия иск на настоящата касаторка срещу ответното застрахователно дружество [фирма]. В заключение, справедливостта е единствен критерий за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и несъблюдаването му винаги означава, че решението по спор, произтичащ от деликт, респ. въведен с пряк иск срещу застраховател по повод на деликт, се явява постановено в нарушение на материалния закон – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК, но не и основание за допустимост на касационния контрол. При установената в процесния случай липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за приложимост този инстанционен контрол, осъществяван от ВКС, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от трите допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 на същия законов текст.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2358 на Софийския апелативен съд, ГК, VІІІ-и с-в, от 30.ХІ.2015 г., постановено по гр. дело № 3560/2015 г. В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 450 по описа за 2016 г.