4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
София, 31.01.2018година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2032/2017 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. Е. Ставиский против решение №662 от 23.03.2017г. по т.д. 5927/2016г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си -адв. К.И. е формулирал следните въпроси : „ Относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи и възражения на страните по предмета на спор.” 2” Относно това по кои въпроси се разпростира задължителната сила на мотивите между подпомаганата и подпомагащата страна по см. на чл. 223, ал.2 ГПК” и 3.„Относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада н делото, когато първоинстанционния съд се е произнесъл по същество на спора в отклонение от доклада си по чл.146 ГПК.”. И по трите поставени въпроси страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е развила конкретни съображения за противоречие с обсъдени и приложени решения на ВКС.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Съобразно разрешенията дадени с т.1 ТР ОСГТК № 1 /09г., първият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан с оплакването на страната за неправилност на акта, а не с решаващите изводи на въззивния съд или с неговото процедиране. Действително, задължение на съда е да обсъди всички доводи, които са релевантни за спора. В случая, съдът в своите решаващи мотиви е обсъдил всички доказателства, от които е извел правният резултат, обсъдил е и доводите и релевантните възражения относими към този резултат, обосноваващ основателност на предявения от застрахователя регресен иск. В тази връзка съставът е приел, че по образуваното от пострадалата срещу застрахователя дело за репариране на имуществени вреди, свързани с осъществено лечение на уврежданията от ПТП, причинено от настоящият ответник е било постановено решение, чиито мотиви са обвързали Ставиский в качеството му на трето лице- помагач на страната на застрахователя по същото дело, като в това производство, съдът е признал за доказан предявеният иск в пълният му размер, но е съобразил заявеното от ответника – застраховател и третото лице възражение за извършено частично извънсъдебно плащане, с което е намалил обезщетението. Приемайки, след като е обсъдил обстоятелствата относими към възникване и упражняване правото на регрес на застрахователя, че това решение обвързва страните по настоящето производство, чийто предмет е именно платената от застрахователя и приспадната от определеното обезщетение сума, то съдът, с оглед тези решаващи мотиви е съобразил оплакванията в жалбата, като е извел доказаност на регресното право, съобразно така изложеното. Спрямо този направен решаващ извод, изброените от страната доказателства, представени и взети предвид при разглеждане на предходното дело / в това число и ликвидационен акт №162403/09г., на който съставът на САС изрично се е позовал за да индивидуализира сумата/, приключило със сила на пресъдено нещо, в чиито мотиви изрично е прието, че процесната / по настоящия процес/ сума е била заплатена от застрахователя доброволно „ и то за лечение на пострадалото лице” и съответно поради това е приспадната от иначе приетата като размер за установена имуществена вреда, са ирелевантни. Следователно, така формулиран въпросът не установява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият поставен въпрос е релевантен, тъй като е свързан пряко с решаващите мотиви на състава. Или налице е общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Страната по този въпрос е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая обаче, касаторът е извел отклонението от задължителна за въззивния състав практика не от решаващите изводи на съда, а от оплакването си / така квалифицирано и в изложението/ за това, че съдът „неоснователно приел, че приспадането на спорната сума по предходно дело автоматично води до регресно право на застрахователя”. Този довод е подкрепен с изразеното защитно разбиране, че плащането на процесната сума, въпреки приетото от съда по отношение на нея, не е била предмет на производството по влязлото в сила решение. Приложените и цитирани две решения на ВКС, които обосновават според касатора извод за налчие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК нямат връзка с разрешаване на така поставения релевантен въпрос. По първото цитирано решение – № 83/12г. на ВКС, са дадени задължителни за съдилищата разрешения на въпросите –„ инцидентно произнасяне на съда в процеса воден от застрахователя срещу прекия причинител на вреди, произтекли от ПТП при възражение на третото лице помагач за нищожност на застрахователната полица по застраховка „ гражданска отговорност” и явява ли се мотив за намаляване обезщетението прието наличие на съпричиняване.” Не обосновава наличие на поддържаното основание и възпроизведената част от решението на ВКС, ІІІ г.о. относима към признаване от касационния състав на липсата на връзка между доказване на валидност на сключения застрахователен договор и предмета на разглежданото дело – ангажиране отговорността на деликвента за причинените от него вреди. Разглежданият случай е съвсем различен, тъй като изводите на въззивния съд са пряко свързани с отчитане на относимостта на обвързващите страните по спора мотиви към предявеното спорно право. По приключилия със сила на пресъдено нещо спор предметът му е очертан като установяване на конкретна настъпила вреда, в резултат на ПТП, част от обезщетението, за която, е признато чрез обвързващата сила на мотивите между ответника и помагача му, че е била заплатената предварително сума, предмет на регресната претенция в настоящето производство, която е била неприсъдена с решението по предходното дело само поради забрана за двойно възмездяване на една и съща вреда. Следователно, разгледаните от касационния състав въпроси в сравнявания с обжалваното решение съдебен акт нямат връзка с така поставения правен въпрос, който и не третират. Второто цитирано решение № 416/15г. дава отговор на въпросите – „за обективните предели на силата на присъдено нещо на решението по владелчески иск/ относно противоправността на момента на отнемане на владението/ и по иск за разваляне на договор поради неизпълнение, както и по възможността въззивният съд да събира нови доказателства и по въпроси за правната квалификация на иска”. Т.е. с това решение не се дава отново отговор на поставения от касатора въпрос. Следователно, страната не обосновава извод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК
Третият поставен въпрос също не е релевантен, тъй като изцяло се основава на оплакванията на страната за неправилност на изводите на състава, а не на конкретно процедиране на съда, обосноваващо съществено нарушение на съдопроизводствените правила пряко рефлектиращо върху мотивирането на постановения и обжалван правен резултат. Този извод произтича от това, че в случая, както първоинстанционният съд, така и възизивният съд, в съответствие с дадените с доклада по чл.146 ГПК указания са приели, че застрахователя е доказал всички заявени от него факти, относими към установеност на спорното право и валидното му упражняване, като са направили правен извод, свързан с приложението на чл. 223,ал.2 ГПК и в тази връзка са извели пълна установеност на фактите, за които доказателствената тежест е била възложена на застрахователя- реалното постъпване на сумата в патримониума на пострадалата, основанието за извършеното плащане и усвояването на сумата за съответното лечение. Т.е. тяхното процедиране не е в разрез с определянето на доказателствената тежест по реда на чл.146 ГПК. Фактически необосновано е и твърдението на страната, че във въззивната си жалба е заявила оплакване за допуснато нарушение във връзка с доклада по чл.146 ГПК, което съдът не бил обсъдил. Заявеното във въззивната жалба, всъщност не обосновава нарушение на състава на процесуалните правила по разпределение на доказателствената тежест, а се изчерпва с доводи за неправилност на приетото от първата инстанция, за това, че е съдът е обвързан от мотивите на решението на САС. Или касаторът, с така формулирания въпрос не установява наличие на общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №662 от 23.03.2017г. по т.д. 5927/2016г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: