1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
С., 09.01. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5996 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от Прокуратура на РБ чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място] и от И. А. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. В. от АК-С., против въззивно решение № 1237 от 20.06.2013 г., постановено по в.гр.д. № 834/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, VІІ с-в.
Жалбоподателят ответник Прокуратура на РБ, чрез прокурор Б. С. при Софийска апелативна прокуратура, обжалва въззивното решение в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. А. И. сумата от 18 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., ведно със законната лихва, считано от 18.12.2006 г. до окончателното й изплащане. Твърди неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния и процесуалния закони и необоснованост и иска неговата отмяна. Релевира като основания за допускането му до касационен контрол чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по правния въпрос от материално естество относно точното прилагане на принципа за справедливо обезщетяване по чл. 52 ЗЗД на причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, както и процесуалноправния въпрос за задължението на съда по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка и сочи като противоречива съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., както и решение № 95 от 08.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 849/2010 г., ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 153 от 27.04.2011 г. по гр.д. № 1728/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено в производство по чл. 303, ал. 1 ГПК и решение № 41 от 14.01.2010 г. по в.гр.д. № 419/2009 г. на Софийски апелативен съд, за което липсват данни, че е влязло в сила.
Жалбоподателят ищец И. А. И. обжалва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск срещу Прокуратурата на Република България за сумата над 18 000 лв. до 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. Релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата на Прокуратурата на РБ.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът И. твърди, че постановеното решение в обжалваната му от него част, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените правни въпроси са – относно приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, свързано със задължението на съда да основе решението си на цялостен и обективен анализ на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и относно приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при наличието на хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика – три определения на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК, които съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС не съставляват задължителна съдебна практика.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца – нотариус е било повдигнато обвинение и той е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 311, ал. 1, предл. 1 и 2, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, като наказателното производство е водено в периода 04.10.2004 г. до 18.12.2006 г. и е приключило с постановяването на оправдателна присъда от Софийски районен съд, НК, 8 с-в, по НОХД № 12745/2005 г., влязла в сила на 18.12.2006 г. Считано от 04.10.2004 г. спрямо него е прилагана мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 1 000 лв. и му е постановена забрана да напуска пределите на България по чл. 153а НК/отм./, която е отменена с определение на СРС от 04.04.2006 г. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З./в редакцията до изменението с публикацията в ДВ, бр. 38/2012 г./ и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 18 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ, като за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. е отхвърлил иска като неоснователен.
Поставеният от страните материалноправен въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при наличието на хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на издадения незаконен акт на досъдебното производство, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора ответник съдебни решения на състави на Върховния касационен съд, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Поставените в изложенията от страните процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З./в редакцията до изменението с публикацията в ДВ, бр. 38/2012 г./, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 18 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ, като за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. е отхвърлил иска като неоснователен.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, направените от страните разноски остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1237 от 20.06.2013 г., постановено по в.гр.д. № 834/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, VІІ с-в, по касационна жалба с вх. № 8636 от 26.07.2013 г. на И. А. И. от [населено място] и касационна жалба с вх. № 8012 от 12.07.2013 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: