О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
София, 14.01.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 09 декември две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията)Жанета Найденова
гр.дело № 1447/2009 година и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
А. Т. Д. чрез своя процесуален представител адвокат В е обжалвал решението на Софийския апелативен съд от 18 май 2009г по гр.д. № 229/2009г с което е оставено в сила решението на Софийския градски съд от 23.09.2008г по гр.д. № 90/2006г. С това решение първоинстанционният съд отхвърлил искът,предявен от А. Т. Д. срещу Национална служба „П”-МВР гр. С. за присъждане на сумата 12 615 лева,представляваща претендирано обезщетение при повторно освобождаване от служба заедно със законната лихва считано от датата на исковата молба-11.01.2006г.
В изложението по допустимост касационният жалбоподател твърди,че при разрешаване на матариално правния въпрос за това дали следва при изчисляване обезщетението и при повторно освобождаване от служба да се вземе предвид броя на получените общо трудови възнаграждения-за първото и второто освобождаване независимо от брой на заплатите ,който можел да надвишава 20 и това да са осъвременени при второто освобождаване от служба, заплати при изчисляването – бил разрешен в противоречие с практиката на съдилищата ,а така също и неточно бил приложен материалния закон. За това били налице основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т. 2 и т.3 ГПК.
Върховният касационен съд след проверка на посочените основания за допустимост на касационното обжалване прие следното:
Искането не е основателно.
Спорът между страните-ищец А. Т. Д. и Дирекция на национална служба „П”-МВР гр. С. е бил спор за присъждане на обезщетение при освобождаване от служба по чл.261 ал.2 във вр. с чл.261 ал.1 от Закона за Министерство на вътрешните работи обн. В Д. В.бр.122/97г /отм/. Било е установено,че след 28 прослужени години на офицерска длъжност в МВР А. Т. Д. е бил освободен от длъжност поради пенсиониране и за това му били изплатени 20 брутни трудови възнаграждения,умножени с коефициент 1.45,общо 15 604 464 неденоминирани лева.
След това със същата заповед № 223 от 19.01.1999г с която бил освободен от служба бил отново назначен на офицерска длъжност в Дирекция национална служба „П”-МВР и освободен на 25.11.2003г поради придобиване право на пенсия при условията на чл.69 от Кодекса за социално осигуряване. Ищецът е твърдял че и при повторното освобождаване от длъжност му се дължали 20 брутни заплати които следвало да се изчислят към момента на освобождаването-т.е. към м. 10.2003г. Изчислил че това представлявало разликата между следващата се сума-сбор от 20 брутни заплати,умножена с коефициент 1.45 и полученото преди това обезщетение. Въззивният съд изчислил тази разлика в размер на 11 132.52 лева / 28 217- 17 084.48 лева/. Приел,че тя,обаче,не се дължи,тъй като разпоредбата на чл.261 ал.1 ЗМВР /отм/ предвиждала при освобождаване от длъжност на служителите да се изплаща „еднократно обезщетение в размер на толкова брутни трудови възнаграждения,колкото прослужени години имат,но не повече от 20”. Софийският градски съд изложил становище за недопустимо разширяване тълкуването на чл.261 ал.2 ЗМВР /отм/ и по този начин разрешил и материално правния въпрос за приложението на чл.261 ал.2 във вр. с чл.262 ал.1 ЗМВР /отм/.-в смисъл че не се дължи,защото второто правоотношение нямало нищо общо с първото.
Към изложението по допустимост,касационният жалбоподател е представил две решения- решение от 26.07.2007г по гр.д. № 20055/2006г на Софийския районен съд с което същото обезщетение по чл.261 ал.2 ЗМВР /отм/ е било присъдено и решение от 07.10.2008г по гр.д. № 3803/2007г на Софийския градски съд с което първоинстанционното решение е било оставено в сила.
Тези решения не формират практиката на съдилищата,още повече че няма данни решението да е влязло в сила. Практиката на ВКС е обратна и това е изразено в приложените три решения на отделните състави на ВКС- Р № 1* от 18.02.2009г по гр.д. № 5014/2007г 2 Г. Од, Р № 74 от 06.02.2009г по гр.д. № 2547/2008г 4 Г. О. и Р № 294 от 11.05.2009г по гр.д. № 2016/2006г 2 Г. О..
Приема се” че юридическият факт,с който законът свързва правото и съответно задължението за заплащане на обезщетение по чл.261 ал.2 ЗМВР /отм/,е освобождаването от длъжност” и че „в закона не е предвидена индексация на полученото предходно обезщетение”. Както при първоначалното,така и при последващото освобождаване от длъжност обезщетението се определя съобразно последното трудово възнаграждение за брой прослужени години,като по чл.261 ал.2 ЗМВР /отм/ се приспада не получената сума при първоначалното освобождаване,а получения съобразно прослужени години брой заплати. Редът за определяне на размера на обезщетението съобразно последното трудово възнаграждение осигурява възможност за съобразяване на получената сума със стандарта на живот в страната към момента на изплащане на обезщетението,но не и за неправомерно облагодетелстване,каквото би се явило при преизчисляване на размера на полученото обезщетение съобразно възнаграждението,получено от служещия в последващ период”
Следователно , материалното правният въпрос за това дали се следва изчисляване обезщетението и при повторно освобождаване от служба като се вземе предвид броя на получените общо трудови възнаграждения-за първото и второто освобождаване , които не може и да надвишават 20 броя и това да са осъвременени заплатите при изчисляването – не е разрешен в противоречие с практиката на съдилищата и в частност тази на ВКС. Съобразно с нея е прието,че при освобождаване от служба по реда на чл.261 ал.2 ЗМВР /отм/ може да се получи като обезщетение само разликата в трудовите възнаграждения,което означава брой заплати, а не размер на обезщетенията-при първото и при второто освобождаване от службата-т.е. ако не е било присъдено обезщетение за пълен брой трудови възнаграждения съобразно броя на прослужените години, но не повече от 20,тогава при повторното освобождаване се присъжда разликата до 20 бр.
При това положение Върховният касационен съд приема, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване въззивното решение на Софийския градски съд нито по чл.280 ал.1 т.2 ГПК,нито по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не е налице неясна и непълна нормативна уредба, не е налице и липсата на практика по повдигнатите въпроси. В случая законът е приложен точно-изяснено е установеното в закона правило и не следва с решение по конкретния случай да се уеднаквява практиката с точното приложение на закона.
Ето защо и на основание гореизложеното,Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд от 18.05.2009г по гр.д. № 229/2009г.
ОСЪЖДА А. Т. Д. да заплати на Министерството на вътрешните работи направените по делото разноски пред ВКС-юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 /двеста / лева.
Настоящето определение е окончателно и не подлежи на по- нататъшно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: