6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
гр. София, 12.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2967 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по иска, „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място], срещу решение № 2056 от 31.07.2018г. по в.т.д. № 6277/2017г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1666/23.08.2017г. по т.д. № 2139/2015г. на Софийски градски съд, с което е уважен искът на „Дианат” ООД с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД срещу енергийното дружество за сумата от 26 893,44 лева, представляваща подлежаща на връщане цена за достъп до електроразпределителната мрежа, платена съгласно фактури, издадени в периода 30.02.2012г. – 31.08.2013г. и определена съгласно решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, ведно със законната лихва от 01.04.2015г. до погасяването, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 2770,26 лева, представляваща лихва за забава за периода 27.03.2014г. – 31.03.2015г., както и разноските по делото.
В жалбата се твърди, че предявяването на иск с правно основание чл.55 ЗЗД, при наличие на валидно облигационно правоотношение, е недопустимо, от където се извежда искането за обезсилване на атакуваното решение като недопустимо. Жалбоподателят поддържа, че между страните по делото е налице договор за използване на разпределителната мрежа № [ЕГН] / 09.06.2011г., сключен на основание чл.104 от ЗЕ, съгласно който ползвателите на съответната мрежа уреждат чрез сделка взаимоотношенията с разпределителното предприятие за преноса и достъпа до мрежите му. Същевременно, при условията на евентуалност се иска отмяна на въззивното решение като неправилно,. Твърди се, че решението е постановено при съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и е необосновано. Касаторът излага становище, че приемането и плащането на фактурите е безспорно доказателство за признание на съществуващо изискуемо и ликвидно задължение на „Дианат” ООД, като е налице предоставяне на достъп до електроразпределителната мрежа през процесния период. Намира за неустановено по безспорен начин, че отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР в частта му по Раздел ІІ, т.2 с влязлото в сила съдебно решение № 12582/1.10.2013г. на 5-членен състав на ВАС по адм. дело № 7228/2013г., с което е оставено в сила решение № 4753/04.04.2013г. на ВАС, постановено по адм.дело № 12424/2012г., касае ищеца по делото. Липсват доказателства, че размерът на инсталираната мощност на ФЕЦ и периодът й на въвеждане в експлоатация я определя като адресат на с решенията на ВАС раздел на решението на ДКЕВР. Също така счита, че в нарушение на правилата на доказателствената тежест, ищецът не е доказал себестойност на kWh от произведената през съответния месец електрическа енергия, която да е различна от платената. Касаторът твърди, че апелативният съд неправилно е тълкувал и прилагал и материалния закон при преценката на нормативното предвиждане за възмездност при предоставяне на услугата и характера на договорните отношения между страните. Намира за неправилен изводът на съда, че основанието за възникване на задължението за плащане на временната цена за достъп възниква от смесен фактически състав – сключен договор за достъп и пренос, и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне на временна или окончателна цена за достъп. Счита за незаконосъобразен и изводът на съда относно обратното действие на съдебното решение на ВАС за отмяна на решение № Ц-33 от 14.09.2014г. на ДКЕВР и правните последици от тази отмяна. Претендира присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец делото, „Дианат” ООД, [населено място], в писмен отговор изразява становище, че липсват на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационния контрол, съответно сочи доводи за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените за настоящото производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Първоинстанционният съд е приел за установени, при липсата на спор между страните, обстоятелствата, че ищецът е производител на електроенергия от фотоволтаична централа, присъединена към електроразпределителната мрежа на ответника, както и че ищецът е заплатил на ответника цена за достъпа за процесния период в размер на 26 893,44 лева, съответно на количеството електроенергия за периода и съобразно временните цени за достъп, определени с решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012г. на ДКЕВР, впоследствие отменено в съответната част с влезли в сила решения на ВАС. Приел е от правна страна, тълкувайки разпоредбите на чл.84, ал.2 и чл.30, ал.1 ЗЕ, че решението на ДКЕВР за определяне на цени за достъп е елемент на фактическия състав, пораждащ задължението на производителя на електроенергия за заплащане на такива цени. По този начин е обосновал извода, че задължението на ищеца за заплащане на цена за достъп е възникнало на основание решението на ДКЕВР, след чиято отмяна, в частта с приложение спрямо процесния случай, възникналите задължения на ищеца са отпаднали с обратна сила, поради което платеното от ищеца подлежи на връщане като дадено на отпаднало основание.
За да потвърди първоинстанционното решение, апелативният състав е приел за неоснователно оплакването за недопустимост на производството, поради отсъствие на право на иск. Съдът се е обосновал, че наличието или липсата но неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД е въпрос от значение за съществуването на спорното материално право, т.е. за основателността на иска, а не за неговата допустимост, за която са достатъчни изложените от ищеца фактически твърдения и изведеното от тях вземане, предмет на иска, съчетани с искането за осъждане на ответника да изпълни претендираното в негова тежест задължение.
Решаващият състав е приел за неоснователно възражението за наличие на основание за получаване и задържане на получената сума, предвид облигационните отношения между страните. Съдът е достигнал до извода, че задължението на производителя на електрическа енергия, притежаващ енергиен обект, присъединен към електропреносната мрежа, да заплаща цена за ползването на мрежата възниква на основание договора между него и оператора на мрежата, а при липса на такъв договор – на основание заместващото решение на ДКЕВР. Аргументирал се е и с ал.2 на чл.84 ЗЕ, в сила от 17.07.2012г., съгласно която производителят на електрическа енергия е длъжен да сключи с оператора на съответната мрежа договор за достъп, като за заварените случаи е предвидено задължение за сключване на такъв договор съгласно §197 ЗИДЗЕ в двумесечен срок до 17.09.2012 г., като при несключване на договор в този срок операторът има право да поиска от ДКЕВР да определи условията за достъп до сключването на договор. Също така е обсъдил чл.30, ал.1, т.13 ЗЕ (ред. ДВ, бр. 54 от 2012 г., действала за релевантния за настоящото дело период), съгласно която цените за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи подлежат на регулиране от ДКЕВР. С оглед на изложеното, съдът е заключил, че когато такъв договор е сключен, но в него не е определена конкретна цена като негов съществен елемент, решението на ДКЕВР за определяне на цената се явява задължителен елемент от смесения фактически състав ( договор и административен акт ), въз основа на който възниква задължението на производителя да заплаща цена за достъп. До издаване на административния акт фактическият състав е недовършен и за производителя не съществува задължение за заплащане на цена за достъп. В тези случаи, ако производителят е ползвал достъп за период, в който не дължи цена, отношенията между него и собственика на мрежата подлежат на уреждане по правилата на неоснователното обогатяване. Въззивният състав е съобразил, че в разглеждания случай между страните не е уговорена конкретна цена, а такава цена е била утвърдена с процесното решение № Ц-ЗЗ на ДКЕВР, поради което и с оглед незабавното действие на същото по чл.13, ал.9 ЗЕ, смесеният фактически състав, посочен по-горе, е бил завършен и съответно в тежест на ищеца е възникнало задължението да заплаща определената цена за достъп, което задължение ищецът е изпълнявал за процесния период, заплащайки посочените в исковата молба суми, съгласно издадените от ответника фактури. С отмяната обаче по съдебен ред на решението на ДКЕВР, последиците от него са отпаднали с обратно действие, вкл. и възникналото задължение на ищеца за заплащане на цена за достъп за времето след 18.09.2012г. С оглед на това, решаващият състав е приел, че погасяването с обратна сила на това задължение, представлява отпадане на основанието на извършените плащания по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД, което обуславя основателността на предявения главен иск.
В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на спора, като включени в предмета на делото и обусловили правните изводи на съда: „1/ Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за неоснователно обогатяване в тази хипотеза? Твърди се противоречие с: решение № 451/15.07.2010г. по гр.д. № 844/2009г. на ВКС и решение № 246/27.05.2011г. по т.д. № 1265/2010г. на ВКС.; 2/ Може ли задължение за заплащане за достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг, недоговорен източник (смесен фактически състав от договор и административен акт), и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с извъндоговорен характер?; Налице е позоваване на основанието по чл.280, ал.1 , т.3 ГПК.; 3/ Може ли да се счита за отпаднало основанието по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни (доброволно пращане и оказване на услугата)?; Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?; Твърди се противоречие на даденото разрешение с: решение № 1015/25.05.2015г. по в.гр.д. № 363/2015г. на ОС-Варна, решение № 1483/27.07.2015г. по в.гр.д. № 1483/2015г. на ОС-Варна, решение № 1026/26.05.2015г. по в.гр.д. № 850/2014г. на ОС-Варна и решение № 469/16.03.2015г. по в.гр.д. № 3001/2014г. на ОС-Варна.; 4/ Представлява ли предварително изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази връзка иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание?; Въпросът се свързва с наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.; 5/ Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената на услугата достъп до разпределителната мрежа на производители, различна от определени от ДКЕВР?; Императивни ли са нормите на чл.30, ал.1 и ал.2, чл.31,т.2, т.8, чл.32, ал.1, ал.2 ЗЕ?; Пределни или фиксирани са цените за достъп споредчл.36а ЗЕ? Твърди се противоречие с решение № 151/13.07.2011г. по гр.д. № 409/2010г. на ВКС.; 6/ Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него?; Има ли значение факта на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните?; Твърди се противоречие с решение № 1015/25.05.2015г. по в.гр.д. № 363/2015г. на ОС-Варна, решение № 1026/26.05.2015г. по в.гр.д. № 850/2014г. на ОС-Варна и други; 7/ След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай че ищецът иска връщане на платеното?; Въпросът се свързва с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.; 8/ Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?; Налице е позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.“.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените основания за допускане на решението до касационно обжалване, предвид следното:
С тълкувателно решение № 7/2017г. от 04.10.2018г. на ОСГТК на ВКС е отклонено предложението на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на тълкувателен акт по редица въпроси, които са заявени и от касатора, като въпроси обуславящи достъпа до касационния контрол. В мотивната част на посоченото тълкувателно решение е цитирана многобройна практика на ВКС, в която не е установено противоречие на изводите, същата разкрива точния смисъл на приложимите за споровете правни разпоредби, като с нея е преодоляна съществуващата противоречива практика на съдилищата. Съгласно посочената практика на ВКС е дадено разрешение на поставените от касатора правни въпроси, а именно, че постановеното от ВАС и влязло в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт (какъвто е характерът на решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ) има обратно действие. Съответно при отмяна на административен акт, определящ временни цени за услугата „достъп”, отпада с обратна сила и основанието за дължимост на паричните престации, което води до отпадане на всички целени от неговия издател правни последици от момента на издаването му, въпреки че е допуснато предварителното му изпълнение. Независимо от порока, актът е породил правно действие, а доколкото последиците му са осъществени назад във времето при допуснато предварително изпълнение, тe следва да бъдат заличени с възстановяване на първоначалното положение. Отсъствието на определена по административен ред цена за услугата води до липса на основание за начисляването й в определения с временните цени размер, а това предпоставя възникване на задължение за съответния оператор за връщане на заплатените въз основа на решението временни цени за достъп като платени на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
В мотивната част на същото тълкувателно решение се сдържа и отговорът на въпросите за недопустимост на въззивното решение, поради наличие на договорна обвързаност между страните, което според касатора изключва приложението на института на неоснователното обогатяване и разглеждането на спор по действителен и неразвален договор като такъв по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. От цитираната многобройна практика на ВКС става ясно, че независимо от възприетото в решенията на ВКС становище относно вида на правоотношението, възникнало на основание §197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ и в посочената хипотеза, и при наличие на сключен договор за достъп /по чл. 104, ал. 2 ЗЕ отм. или по чл. 84, ал. 2 ЗЕ/, съставите на ВКС са възприели правна квалификация на претенцията за връщане на платената цена – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД /както и допустимост, вкл. надлежна процесуална легитимация на ищците и основателност на исковете/. В решенията, с които не се споделя договорен произход на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ, е направена аналогия с хипотеза в ППВС № 1/1979г., което не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД случаи, но допуска и „основание”, по смисъла на чл. 55, ал. 1 ,пр. 3 ЗЗД, различно от сделка, по отношение която е установена унищожаемост или която е развалена, с оглед настъпването на последващ сключването й юридически факт и е прието, че отмяната на порочен административен акт /аналогично на отмяна на съдебен акт, послужил като основание за имуществено разместване/, уреждащ правоотношението между гражданскоправни субекти по силата на законова разпоредба за издаването му, като такъв с привременно регулативно действие /решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, обременено от порок, при това различен от нищожност/, обуславя връщане на даденото, въз основа на постановеното предварително изпълнение на същия, на отпаднало основание, по смисъл на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, цитирана в мотивната част на гореописаното тълкувателно решение, в която се дава разрешение и на доводът за недопустимост на въззивното решение. Доколкото атакуваният акт е в съответствие с практиката на ВКС, не са налице наведените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. По последния въпрос, не е налице предпоставката по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се основава на невярно твърдение, доколкото съдът е посочил нормата на чл. 55, ал.1 пр.3-то ЗЗД като правно основание на иска
С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него разноски за касационното производство в размер на 851,94 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1733 от 06.07.2018г. по в.т.д. № 5584/2017г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Дианат” ООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 851,94 лева с ДДС- направени разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.