О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
София, 03.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдията Костова ч.т.д. № 1502 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производство е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. М. от [населено място] срещу определение №1891 от 3.06.2016г. по ч.гр.дело № 2465/2016г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, с молба да бъде отменено като неправилно и делото върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по исковата молба. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
Настоящият състав намира обаче, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал. 3 ГПК по отношение и на частните жалби срещу определения, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото /какъвто характер има и настоящото определение/, касационното обжалване е допустимо при наличието на точно определени условия. Абсолютно задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по материалноправен и/или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 изисквания, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С определение от 26.04.2016., постановено по гр.дело № 512/2016г. на СГС е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска, по аргумент на чл.299 ГПК. За да потвърди определението, Софийският апелативен съд също е приел, че предвид изложените в исковата молба обстоятелства, повдигнатия пред СГС спор е бил разрешен с влязло в сила решение, което изключва пререшаемост на спора поради забраната на чл.299, ал.1 ГПК. С определението е отказано на ищцата да бъде спряно производството по изп.дело №20158490400711 по описа на ЧСИ А. П., мотивирано с недопустимост на иска.
В исковата молба ищцата е поддържала, че с предявените искове се иска да бъде установено по отношение на И. Ж., че не съществува задължение за сумата от 130 100 лв. по заемно правоотношение по запис на заповед от 27.02.2007г., да се установи нередовност на записа на заповед като се обяви за нищожен, че Ж. не притежава надлежно изпълняемо право по изпълнителен лист от 22.12.2014г. по гр.дело № 4012/2011г. на САС. Посочените от нея основания за недължимост на сумата са пороци на записа на заповед като ценна книга – чл.535, т.3 ТЗ, непредявяването му за плащане и несъществуването на заемно правоотношение. Изложила е твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения при воденето на исковия процес по предявен от Ж. иск по чл.79 ЗЗД, във връзка с чл. 538 ТЗ, приключило с осъдително решение. Изложено е също така, че молбата й по чл.303 ГПК за отмяна на осъдителното решение е оставена без уважение. Претендира заплащане на направените по делото разноски.
По Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК:
В т.1 на изложението няма формулиран конкретен правен въпрос, който да е обусловил решаващия извод на съда за прекратяване на производството по делото, поради което не обосновава общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване.
В т.2 е поставен въпрос: „Погасено заличеното, т.е. несъществуващо изпълняемо право, което не предполага принудително изпълнение, който безспорен факт налага и следващия процесуалноправен въпрос – допустимо ли е при наличието на „юридическа нула” / правно нищо/ да се изпълнява принудително изпълнение, а отрицателния иск не представлява ли процесуалния ред за установяване на недопустимост на принудителното изпълнение, който касатора е избрал за да се защити и да унищожи едно порочно съдебно изпълнително основания?” По въпроса дали е порочно „изпълнителното основание”, предполага се, че ищцата има предвид съдебното решение, е осъществен инстанционен контрол, приключил с определение на ВКС по чл.288 ГПК, както и по реда на извънредния инстанционен контрол за отмяна на неправилно съдебно решение по реда на чл.303 ГПК, обстоятелства включени от ищцата в обстоятелствената част на исковата молба. При съдебното изпълнително основание длъжникът може да оспори изпълняемото право с отрицателен установителен иск, основан само на факти, непреклудирани от силата на пресъдено нещо, т.е. настъпили след нейното възникване / чл.439, ал.2 ГПК/. Правната последица на осъдителното съдебно решение по отношение на страните е силата на пресъдено нещо. Тя изключва възможността да се оспорва изпълняемото право въз основа на факти, преклудирани от нея. В конкретният случай, ищцата се е позовала на факти, които са съществували към момента на влизане в сила на съдебното решение, т.е към момента на възникване на силата на пресъдено нещо, обосновали извод за съда за недопустимост на иска. Така формулиран въпросът има връзка с постановеното от съда определение, но по отношение на него не е осъществен допълнителен селективен критерий, като кумулативна предпоставка за селектиране на касационната жалба. Представеното с частната касационна жалба определение №113/26.01.2011г. по ч.т.дело № 577/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е постановено при друга факти. Ищецът по отрицателния установителен иск се е позовал на факти, настъпили след влизане в сила на съдебното решение, а именно на влязла в сила присъда по н.о.х.д., с която е установена неистинност на свидетелски показания, дадени пред съда постановил съдебното решение, послужило като изпълнително основание, какъвто не е случай по настоящото дело.
В т.3 на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката излага твърдения за неправилност на постановените срещу нея съдебни актове, т.е. няма поставен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, основание за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване.
4. „За успешното провеждане на отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1, т.4 и т.5 ГПК следва ли ищецът да посочи нови обстоятелства, въз основа на които се твърди, че присъдената сума не се дължи или са достатъчни обстоятелства, че записа на заповед е нередовен и нищожен по смисъла на чл.26 ЗЗД във връзка с чл. 491 ТЗ, каквото е реалното волеизявление на ищеца , който атакува невалидността и неистинността на частния документ, който реално представлява негоден изпълнителен титул”. Изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист е влязлото в сила осъдителното решение, с което ищцата е осъдена да заплати на ответницата по иска сумата от 130 100 евро на основание издадения от нея запис на заповед от 27.02.2007г., а не самия запис на заповед. Разпоредбата на чл. 491 ТЗ се отнася до сроковете за предявяване за плащане на менителницата, а ищцата е предявила иск за недействителност на записа на заповед, като се е позовала на разпоредбата на чл.535, т.3 ТЗ, т.е. така формулиран въпросът няма отношение към мотивите на съда, че основанията, на които е предявен отрицателния установителен иск са съществували към момента на възникване на силата на присъдено нещо и не могат да бъдат пререшавани, по аргумент на чл.299 ГПК. Изводът е, че поставения от касатора въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и дадените в т.1 на ТР №1/2010г. разяснения.
Петият въпрос е във връзка със спора доколкото, въпросът за действителността на записа на заповед като съдържание по чл.535 ТЗ е разрешен с влязлото в сила съдебно решение. Именно защото по този въпрос съдът се е произнесъл при постановяване на осъдителното решение, въззивният съд е приел, че той не може да бъде предмет на нов иск и да бъде пререшаван. По този въпрос, както и по останалите въпроси частната касаторка не обосновава допълнителен критерий по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения допълнителните основания представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода на делото, т.е. за да се допусне до касационно обжалване въззивното определение частната жалбоподателка освен посочване на правен въпрос, трябва да обоснове някоя от допълнителните критерий.
По изложените съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване, затова Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1891 от 3.06.2016г. по ч.гр.дело № 2465/2016г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: