5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
София, 05.10.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2328 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. П. Г. и З. П. Г. срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, постановено на 18.12.2015г. по в.гр.д.№1922/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е прието за установено по предявените от Д. В. Б. и В. В. Б. по реда на чл.124, ал.1 ГПК искове, че Т. П. Г. и З. П. Г. не са собственици на ПИ с идентификатор 10135.2175.463 по КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК в к.к.“Чайка“ с площ от 566кв.м.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1.Налице ли е правен интерес за ищците от предявяване на отрицателен установителен иск срещу ответниците при положение, че по делото липсват данни в тяхна полза да е била проведена валидно процедура по възстановяване на собствеността по реда на относимия за случая реституционен закон, както и при липса на категорични доказателства за това имотът да е бил притежание на ищците преди неговото отчуждаване по реда на З.;
2.В кои случаи се счита, че собствеността на реституирания недвижим имот към момента на отчуждаването е установена при надлежно оспорване на тези права от страна на ответниците, с какви доказателствени средства следва да бъдат установявани тези права, както и по въпроса за правомощията на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото, както и всички наведени от страните възражения в тяхната съвкупност;
3. Кой е приложимият срок при придобиване по давност на имот, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ – десетгодишен или петгодишен при добросъвестно владение, както и от кой момент започва да тече придобивният давностен срок в случай че решението на административния орган за възстановяване на собствеността е в сила след приемане на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ.
Навеждат довод и за недопустимост на въззивното решение поради липса на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Д. В. Б. и В. В. Б. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Д. В. Б. и В. В. Б. са предявили иск за признаване за установено, че Т. П. Г. и З. П. Г. не са собственици на процесния недвижим имот.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е допустим и основателен.
С оглед обстоятелството, че и двете спорещи страни се позовават на завършени в тяхна полза реституционни процедури – едната /предявилите иска лица/ по реда на ЗВСНОИ /има се предвид ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др./, а другата /ответниците по иска/ по реда на ЗСПЗЗ въззивният съд е приел, че се налага изследването и съпоставянето на всяка една от тях. Този извод следва и от естеството на заявения за разглеждане правен спор и съответства на задължителната практика на ВКС по въпроса за предмета и тежестта на доказване при предявен отрицателен установителен иск за принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот /т.1 на ТР №8/2012г. от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, според която в производството по предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му/.
Прието е, че по отношение на процесния имот са налице предпоставки за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСНОИ /по З., ЗПИНМ и др./, т.е. установено е заявеното от предявилите иска лица реституционно основание – в имота не са налични сгради, които да възпрепятстват процедурата по възстановяване на собствеността; имотът не е засегнат от съпътстващи разширението на почивната база на Б. благоустройствени мероприятия, нито такива са проведени върху него, т.е. мероприятието, за което имотът е отчужден, не е засегнало процесния имот; доказано е, че имотът е отчужден от предявилите иска лица, както и че отчужденият имот е идентичен с имота, който предявилите иска лица са придобили по договор за дарение, сключен на 27.09.1969г. /н.а.№191/; имотът съществува реално и представлява самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията /чл.2, ал.3 ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др./, независимо от факта, че е с намален размер. Този извод на въззивния съд съответства на задължителната практика на ВКС – ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС.
Прието е, че правата на ответниците по иска, основани на постановено позитивно за тях решение №607/19.04.1999г. на ПК-В., предхождано от решение по чл.11 ЗСПЗЗ, не могат да се противопоставят на правата на предявилите иска лица по съображение, че по силата на разпоредителна сделка, обективирана в н.а.№194, том III, дело №769/1957г. наследодателят на ответниците по иска П. О. е продал на В. С. Б., наследодател на предявилите иска лица, целия имот, която е притежавал, с площ от 1500кв.м., част от който е и процесния имот. С оглед на това е прието, че П. О. не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, а оттам и ответниците по предявения иск не могат да валидират правата си, независимо от настъпилата в тяхна полза земеделска реституция /след като П. О. се е разпоредил с имота си, той не би могъл да го предостави на ТКЗС, респективно не биха могли и неговите наследници да претендират настъпването на реституцията по ЗСПЗЗ/. В съответствие с даденото в т.1 на ТР №8/2012г. от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС тълкуване е прието, че именно върху ответниците по предявен отрицателен установителен иск лежи задължението, а и възможността да докажат правата си.
Прието е, че ответниците по предявения иск не установяват осъществяването на поддържаното от тях реституционно основание по ЗСПЗЗ, нито придобиване правото на собственост върху процесния имот на друго основание, включително на поддържаното от тях в отговора на исковата молба, а именно придобиване по давност от 22.12.2006г. Прието е, че от 22.12.2006г. до датата на предявяване на иска /02.06.2012г./ не е изтекъл необходимият по чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок от момента на въвода.
Действително в обжалваното решение е посочено също така, че ответниците по иска не могат да се позоват на това придобивно основание, тъй като изтеклият давностен срок за имоти, подлежащи на възстановяване на основание ЗВСОНИ и ЗСПЗЗ не се зачита с оглед разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗСВОНИ, но доколкото осъществяването на това придобивно основание е обсъдено от въззивния съд по същество и то за период, следващ влизането в сила на разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, обн.ДВ.бр. 107/1997г./, следва да се приеме, че този извод не рефлектира върху крайното становище на съда по основателността на предявения иск. Заявеното от ответниците по предявения иск позоваване на изтекла в тяхна полза придобивна давност е разгледано по същество за посочения в отговора период – от 22.12.2006г. до 02.06.2012г.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения по основателността на предявения иск следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен от касаторите въпрос – въззивният съд е приел, че процедурата по възстановяване собствеността в патримониума на предявилите иска лица е валидно проведена, както и че по категоричен начин е установено, че към момента на отчуждаването те са притежавали правото на собственост върху този имот. Така формулирания въпрос изразява по същество поддържаната от касаторите защитна теза в процеса, която обаче не е била споделена от съда, поради което следва да се възприеме като касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281 ГПК, което пък от своя страна не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
А доколкото въззивният съд е приел, че предявилите иска лица са доказали, че притежават правото на собственост върху процесния имот, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и за проверка на неговата допустимост по поставения от касаторите въпрос за липсата на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск – след като ищецът е доказал, че притежава правото на собственост върху процесния имот, според даденото в т.1 на ТР №8/2012г. от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС тълкуване е налице правен интерес от предявяването на иска.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен от касаторите въпрос. На първо място по причина, че изводите на въззивния съд за предпоставките, при наличието на които може и следва да се приеме, че настъпва реституционният ефект за имот, отчужден по реда на З., съответства на тълкуването, дадено в ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС. Въпросът за доказателствените средства, с които следва тези права да бъдат доказани, е формулиран твърде общо, без конкретна връзка и препращане към изводите на въззивния съд за доказателственото значение на представените по делото писмени доказателства /доколкото за установяване на предпоставките за възстановяване на собствеността са представени само такива доказателства/. Наведените доводи за разрешаване на въпроса за доказателственото значение на констативния нотариален акт в противоречие с тълкуването, дадено в ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС, не могат да бъдат споделени. В съответствие със задължителната практика на ВКС /решение №42/11.05.2016г. по гр.д.№4643/2015г. на Първо ГО на ВКС; решение №141/16.06.2016г. по гр.д.№6231/2015г., Първо ГО на ВКС/ в обжалваното решение е възприета тезата, че когато и двете страни по правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правни сделки/ то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическият състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Макар тази теза да не е изрично изразена от въззивния съд, в обжалваното решение е извършена преценка за доказателственото значение на нотариалните актове, легитимиращи праводателите на спорещите страни като собственици на процесния имот към момент, предхождащ неговото отчуждаване, поради което следва да се приеме, че поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложимия срок на давностно владение при придобиване по давност на имот, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В съответствие със задължителната практика на ВКС /решение №17/19.02.2016г., постановено по гр.д.№4335/2015г. на Второ ГО на ВКС/ в обжалваното решение е прието, че владението, основано на реституция без да е налице фактическият състав, водещ до възстановяване на правото на собственост, е недобросъвестно. Така изразеното становище не противоречи на тълкуването на ТР №10/2012г. на ОСГК на ВКС, което касае съвършено различна хипотеза, а именно на хипотеза на заличаване на изтекъл до влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗСВОНИ давностен срок, каквато в случая не е налице, доколкото разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗСВОНИ е неприложима към настоящия казус /не се твърди владението да е установено преди 27.11.1997г./.
Различна хипотеза е разгледана и при постановяване на решение №547/12.01.2011г. по гр.д.№660/2010г. на Второ ГО на ВКС – изводът за добросъвестния характер на владението касае упражняваната фактическа власт срещу лицето, позоваващо се на реституция по реда на ЗСПЗЗ, а не в негова полза, както е в настоящия случай. В същия смисъл е и хипотезата, разгледана в решение №99/10.05.2013г. по гр.д.№681/2012г. на Първо ГО на ВКС, още повече, че становището за възможността добросъвестно владение да бъде установено посредством административен акт с вещноправни последици в това решение е обсъждана при разрешаване на спора по същество с оглед конкретните данни по делото, но не и при даване на отговор на поставен въпрос по реда на чл.290 ГПК.
Доказателства ответниците по касационна жалба да са направили разноски по настоящето дело не са представени, поради което такива не следва да им бъдат присъждани с настоящето определение.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 18.12.2015г. по в.гр.д.№1922/2015г. по описа на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: