О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
гр.София, 01.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и шести март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1488/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на В. Д. Ч. и Н. В. Ч. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2151 от 25.11.2013 г. по гр.д.№ 2974/ 2013 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 4434/ 2011 г. и по този начин [фирма] е осъдено да заплати на касаторите по 5 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от публикация на неверни позорни обстоятелства за двете във вестник „У.”, брой 52/ 2009 г., съответно разноски по делото в размер 350,85 лв за първата жалбоподателка и 280,90 лв за втората, като исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от по 50 000 лв.
Жалбоподателките са ищци по делото и са оспорили въззивното решение само в отхвърлящата исковете им част. В частта, в която исковете са уважени, решението не е обжалвано от ответника по делото [фирма] и поради това в осъдителната част същото е влязло в сила.
Касаторите повдигат материалноправният въпрос определено ли е обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, който според тях е разрешен в обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд. В доразвитие на въпроса посочват, че въззивният съд неправилно е занижил размера на дължимото обезщетение, игнорирайки доказаните преживени от тях болки и страдания. Повдигат също процесуалноправния въпрос следва ли направените от ищеца разноски за експертизи (касаещи основанието, а не размера на иска) и адвокатско възнаграждение (съгласно чл.36 от ЗА) да се възлагат в тежест на другата страна съразмерно на уважената част от иска, а не изцяло. Според тях този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна [фирма] оспорва жалбата и поддържа, че решението не следва да се допуска до касационен контрол.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че в издание на [фирма] (вестник „У.”, брой 52/ 2009 г.) са публикувани неверни обстоятелства за касаторите (че лицето А. П. – „Х.” е баща на ищцата Н. Ч. и че подпомагал ищцата В. Ч. в издръжката на общото им дете), които позорят личността на двете ищци. Съдът приел, че двете са изживели тежко позорната публикация, нарушена била комуникацията помежду им, били обект на негативни квалификации от трети лица. Относно интензитетът на търпените страдания съдът посочил, че възприема заключението на назначената по делото психиатрична експертиза и свидетелските показания за отражението на публикацията върху личния живот на пострадалите. С оглед тези обстоятелства съдът приел, че за обезщетяване на всяка от ищците е справедливо да бъде присъдена сума по 5 000 лв, до който размер уважил исковете, а за разликата същите били отхвърлени.
При тези мотиви на въззивната инстанция формулираният от касаторите материалноправен въпрос обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съдът се е съобразил с дадените в ППВС № 4/ 1968 г. указания и при определяне на размера на обезщетението е обсъдил всички конкретни обстоятелства, установени във връзка с посегателството срещу честта на ищците и негативния ефект върху живота им – степента на засягане на душевното им здраве, продължителността на негативните преживявания, отражението върху семейната им среда и социалното обкръжение. От обосновката на въпроса в изложението на ищците по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е видно, че те всъщност оспорват преценката на съда дали при установените по делото обстоятелства сумата 5 000 лв е достатъчна да ги обезщети. Това обаче е въпрос, свързан с правилното приложение на материалния закон, който не може да бъде поставян в производството по чл.288 ГПК. Този въпрос може да бъде поставен на разглеждане само ако касационното обжалване е допуснато. Предпоставки за това в случая не са налице, тъй като по поставения въпрос за критериите, от които съдът се ръководи при определяне на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, въззивното решение е съобразено със задължителната практика на ВКС, а не и противоречи.
Обуславя обжалваното решение и поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос. Този въпрос обаче няма претендираното от тях значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК по тълк.д.№ 1/ 2009 г., предпоставките по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК са налице тогава, когато по правния въпрос няма установена практика или ако установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и при необходимост от установяване, осъвременяване или преодоляване на неправилна практика, в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони. Тези предпоставки не са налице, защото законът е ясен и пълен, а практиката по прилагането му е установена, като не е налице необходимост от промяната й. Разноските се присъждат съразмерно на уважената част от иска, независимо дали са направени за доказване на основанието на претенцията или на размерът й. Същото важи за платеното от страната възнаграждение за защита от адвокат по делото, като не съществува противоречие между правилото на чл.78 ал.1 ГПК и нормите на чл.36 ал.1 и 2 от ЗА. Въззивното решение е съобразено с тази практика и поради това няма основание да бъде допуснато до касационен контрол и по процесуалноправния въпрос.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2151 от 25.11.2013 г. по гр.д.№ 2974/ 2013 г. в отхвърлящата исковете част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: