О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
София, 13.12.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 12.10.2016 две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело №61281/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№2527/09.03.2016г.,подадена от А. С. Ц.,чрез пълномощниците му адвокат Х. Н. К. и Е. Й. Й.,против решение №2558/23.12.2015г. на Софийски апелативен съд,постановено по т.д.№3070/2015г. по описа на същия съд,с което се отменя решение №18906/5.12.2014г. по гр.д.№4536/2011г. по описа на Софийски градски съд,Іго,19 състав и вместо него е постановено:отхвърля предявения от А. С. Ц. срещу Д. Б. А. иск по член 422,ал.1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане на ищеца А. С. Ц. за сумата от 400 000 евро по запис на заповед от 3.03.2007г. с падеж 30.09.2007г.,заедно със законната лихва върху сумата,считано от 23.09.2010г. до окончателното й изплащане,за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№46052/2010г. на Софийски районен съд,като решението е постановено при участието на трети лица помагачи на ответника „А. Л.”-Република С., [фирма] и [фирма].
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила,като се иска неговата отмяна.
Ответникът по касационната жалба Д. Б. А.,чрез пълномощника си адвокат Е. Е. С.,в депозирания по делото писмен отговор счита,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска.
С решаващите си мотиви,при преценка на представения по делото запис на заповед, от който се извежда спорното право,въззивният съд приема, че се касае до редовен от външна страна и отговарящ на изискванията на чл. 535 ТЗ за валидност с оглед реквизитите му, запис на заповед,който материализира в себе си абстрактното задължение на ответника в качеството на негов издател да плати посочената в него парична сума от 400 000 евро,като е налице и волеизявление за безусловно и неотменимо задължаване за плащане.
Съдът е стигнал до извода,независимо от горното,че предявеният установителен иск подлежи на отхвърляне, тъй като по делото не се установява съществуването на задължение на ответника към ищеца за заплащане на сумата от 400 000 евро по правоотношението, във връзка с което е издаден менителничният ефект.
Съдът се е позовал на приетото в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС ,според което предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК,в хипотезата на издадена заповед за изпъленение по член 417,т.9 ГПК е съществуването на вземането,а при въвеждане на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
Съдът е констатирал,че в случая страните не спорят, че процесният запис на заповед е издаден във връзка със споразумение от 27. 02. 2007 г.,сключено между ищеца –А. Ц., ответника Д. А. и трето лице И. Д., по повод участието им в обезпечаване на кредит, който ще бъде отпуснат на [фирма],София, дружество в което 95 % от капитала е притежание на „А. Л. – Република С./, от Първа инвестиционна банка, и по-конкретно по повод задължението на ответника А. да депозира сумата в размер на разликата между отпуснатия кредит от 600 000 евро и сумата от 111 000 щатски долара, предмет на договора за заем, сключен между ответника и „А. лимитид”, заемател, която по силата на договор между А. и банката да послужи като обезпечение по кредита. Съдът е посочил,че съгласно споразумението сумата е следвало да бъде внесена по сметка в банката от ответника в срок от 6 месеца от сключване му,като горното задължаване на ответника за сключване на обезпечителен договор с банката, акцесорен на главния договор за кредит с кредитополучател „А. БГ”, съобразно уговорките на страните ,е във връзка с „освобождаването” на дадените от Ц. и Д. реални обезпечения по договора за кредит, като след осъществяването му със средствата по сметката е договорено да се разпорежда само А..Съдът е отбелязъл,че с цел гарантиране на ищеца или за обезпечаване на отпадането на качеството му на ипотекарен длъжник, съответно на невъзможността банката-кредитор да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот при замяната на вещното обезпечение с такова върху внесената от ответника сума по банкова сметка при кредитора, ответникът А. е издал процесният запис на заповед. В тази връзка,съдът е приел,че се касае до обезпечаване на обезщетението за евентуалните вреди на ищеца от неизпълнение на задължението на ответника за сключване на обезпечителен договор и съответната замяна на ипотеката върху имота на Ц., с обезпечение ,с предмет внесената от А. сума ,по сметка в банката.Съдът е стигнал до извода,че за конкретното правоотношение, по повод на което е издаден процесния запис на заповед, и установените по делото факти: депозиране на сумата от 500 000 евро по сметка в банката кредитор, която да служи за обезпечение на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, заличаване на учредената от ищеца Ц. ипотека върху собствен имот в полза на банката на 23. 05. 2007 г. и погасяване на задълженията по договора за кредит, в случая не съществува спорното вземане за ищеца по процесното споразумение и съответно същият не би могъл да претендира заплащането на сумата от 400 000 евро по записа на заповед от издателя – ответника А..Изложени са аргументи,че се е достигнало до целената замяна на даденото от Ц. реално обезпечение по договора за кредит с такова с предмет депозираната в банката сума в рамките на уговорения срок от 6 месеца от сключването на споразумението /на 27. 02. 2007 г./ и за ищеца няма твърдения и данни да са възникнали вреди по повод ипотекирането на собствения му имот.Съдът изрично е посочил,че за тези изводи е без значение обстоятелството, че сумата от 500 000 евро е била внесена по банкова сметка в банката-кредитор от „А. Л.” – трето лице и тази сума е послужила за обезпечаване на задълженията на [фирма], по договора за кредит.Изложени са доводи,че от една страна, по правилото на чл. 73 ЗЗД задължението може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника, каквато хипотеза не е налице,а от друга страна, в случая не сме изправени пред същински насрещни права и задължения на ищеца Ц. и ответника А. с източник споразумението от 27. 02. 2007 г.,което урежда отношенията на страните по него във връзка с обезпечаването на задълженията на [фирма] по договор за кредит с Първа инвестиционна банка АД.Съдът е стигнал до извода,че вземане на ищеца за сумата от 400 000 евро към ответника не възниква по силата на споразумението,а такова не съществува към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес /т. 9 от Тълкувателно решение 4/2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В изложението си по член 284,ал.3,т.1 ГПК,приложено към касационната жалба,касаторът формулира две групи правни въпроси,както следва:
В точка първо римско от изложението се твърди/цитирам/:
„Наличие на съществени материалноправни въпроси по смисъла на член 280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 от ГПК:
1.Въпроси свързани с правилото по член 73 ЗЗД.”като според касатора могат да се формулират въпроси,който същият посочва в тази част от изложението си,свързани с приложението на член 73 ЗЗД,отговорите по които били имплицитно включени в обжалваното решение.
Преди всичко с приетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос,от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Съгласно приетото с решаващи мотиви на обжалваното въззивно решение,заявената ищцова претенция е била отхвърлена,тъй като с оглед събраните по делото доказателства и в резултат на анализа на конкретното правоотношение ,по повод на което е издаден процесния запис на заповед,съдът е приел,че в случая не съществува спорното вземане на ищеца по процесното споразумение и съответно същият не би могъл да претендира заплащането на сумата от 400 000 евро по записа на заповед,с оглед осъществената замяна на даденото от ищеца реално обезпечение по договора за кредит с депозираната в банката сума в уговорения срок и за ищеца няма данни и твърдения да са възникнали вреди по повод ипотекирането на собствения му имот.За тези си изводи,съдът изрично е посочил че е без значение обстоятелството,че горната сума е била внесена в банката кредитор от трето лице,с оглед предвиденото в член 73 ЗЗД.
С приетото с решаващите мотиви,във връзка са наличието на хипотезите,предвидени в разпоредбата на член 73 ЗС, съдът изрично е посочил,че те не обуславят правните му изводи от значение за изхода по делото.Освен това,следва да се отбележи,че приетото от съда с обжалваното въззивно решение, е в съответствие със задължителната практика на ВКС-с Тълкувателно решение №4/2013г. на ОСГТК на ВКС,
Ето защо,касационният съд намира,че не са налице основанията,твърдяни от касатора в тази част от изложението му ,за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Втората група процесуалноправни въпроси,формулирани от касатора в точка второ римско от изложението му,за които според последния е налице хипотезата на член 280,1.,т.1,т.2 и т.3 ГПК,са/цитирам/:
„Въпроси свързани с правилото по член 266 от ГПК.”,като твърди,че могат да се формулират и сочи такива,свързани с допускане във въззивното производство на основание член 266,ал.3 ГПК на непоискани за допускане в първоинстанционното производство доказателства,при какви условия и по какви критерии.В подкрепа на това се излагат доводи за извършени процесуални нарушения от съда, относно своевременно ангажиране от страна на ответника, на релевантни доказателства,по-конкретно с допускане на доказателства,събрани от третото лице ПИБ.
Касационният съд намира,че така формулираните от касатора правни въпроси,са неотносими към решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,цитирани по-горе,и не са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело.
С оглед изложеното, непосочването на правни въпроси,разрешени с обжалваното въззивно решение,както и такива, които са неотносими към приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,както е в настоящия случай,е достатъчно основание по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС за недопускане на касационно обжалвано на въззивното решение.
На ответника по касационната жалба Д. Б. А.,не следва да се присъждат поискани с писмения му отговор на жалбата разноски за настоящата касационна инстанция,тъй като няма данни, че такива са реално сторени,липсва както списък за направени такива по член 80 ГПК,така и доказателства за направени такива,които следва да бъдат приложени с отговора.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2558/23.12.2015г. на Софийски апелативен съд,постановено по т.д.№3070/2015г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: