О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
София, 15.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2788/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „П.” Е. – [населено място], срещу решение №107/31.05.2018г., постановено по в.т.д.№3/2018г. по описа на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение №130/28.07.2017г. по т.д.№108/2016г. на Плевенски окръжен съд.
В касационната жалба на „П.” Е. се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон. Твърди се, че в разглеждания казус по никакъв начин не е опровергана добросъвестността на купувача С. М. по атакуваната на основание чл.135 ЗЗД сделка. Според касатора въззивният състав превратно е тълкувал събраните по делото доказателства като е обосновал наличие на знание за увреждане единствено въз основа на общото познанство на купувача с бившия управител на продавача, както и със съдружието им в О., учредено след извършване на процесната сделка. Излагат се доводи за неотносимост на продажната цена към извода на съда за наличие на сговор за увреждане като се акцентира върху обстоятелството, че С. М. не е знаел за съществуването на парично задължение на продавача „П.” Е. към ищците Дима Г. и „Д.С. Д. К.” Е.. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за касационната инстанция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Формулирал е следния правен въпрос, за който твърди че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №61/01.03.2016г. по гр.д.№4578/2015г. на ВКС, ІV г.о., а именно: „Допустимо ли е знанието за увреждане да се счита за доказано на основата на предположения, а не при условията на пълно и главно доказване при предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД?.
Въззивното решение е било обжалвано също с касационни жалби от ответника С. К. М. и от третото лице-помагач „Г.” Е. – [населено място], които жалби са били върнати на основание чл.286, ал.1, т.2 ГПК с разпореждания от 17.09.2018г. на съдията-докладчик по въззивното дело. Разпореждането за връщане на касационната жалба на С. М. с указание, че същото може да бъде обжалване в едноседмичен срок, е връчено редовно на 05.10.2018г., не е било обжалвано в срок и е влязло в сила. Разпореждането на връщане на касационната жалба на „Г.” Е. е редовно връчено на 25.09.2018г. и като необжалвано в срок също е влязло в сила. В тази връзка касационните жалби на С. М. и „Г.” Е. не са предмет на настоящото касационно производство.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба на „П.” Е. от ищците Дима И. Г. и „Д.С. Д. К.” Е., в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че в изложението към касационната жалба не е формулиран правен въпрос, по който апелативният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и че касаторът не е обосновал значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор на касационната жалба и от ответника С. К. М., в който се поддържа, че следва да бъде допуснато касационно разглеждане на въззивното решение по поставения от касатора „П.” Е. въпрос. Отделно се твърди, че въззивното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, тъй като решението по него не може да бъде изпълнено с оглед обстоятелството, че имотът, предмет на процесната сделка, е разпореден от С. М. преди вписването на исковата молба в полза на друго трето лице.
Не е представен отговор на касационната жалба от третото лице -помагач „Г.” Е..
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Великотърновски апелативен съд е потвърдил решение №130 от 28.07.2017г. постановено по т.д.№108/2016г. на Плевенски окръжен съд, с което е обявен на основание чл.135 ЗЗД за недействителен спрямо ищците Дима И. Г. и „Д.С. Д. К.” Е. договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт №200/ 21.06.2016г., том 3, рег.№2662 д.№334/2016г. на нотариус Х. К., по силата на който ответното дружество „П.” О. е продало на втория ответник по делото С. К. М. поземлен имот – производствен терен с площ 27 071кв.м., съставляващ имот с номер 189004 в м. „Селището” в землището на [населено място], заедно с находящите се в същия терен производствени сгради за бройлери, санитарно битова сграда с трафопост и дизелов агрегат.
Въззивният състав е приел за установено по предявения отменителен иск по чл.135 ЗЗД, че: 1.) на 21.06.2016г. „П.” О. е продал на купувача С. К. М. описания по-горе недвижим имот за сумата 160 000лв. без ДДС. 2.) с договор за паричен заем от 15.05.2014г. ищците „Д.С. Д. К.” Е. и Дима И. Г. са предоставили на заемателя „П.” О. възможността да ползва парични средства до 200 000евро за срок до 31.12.2015г. срещу заплащане на лихва в размер на 2% от заемната сума месечно като реално в изпълнение на договора са били преведени 196 479.40лв. от физическото лице и съответно сумата 10 340лв. от юридическото лице и 3.) на 25.07.2016г. процесният имот е бил продаден от С. М. на третото лице – помагач „Г.” Е. за сумата 170 000лв.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения иск, въззивният състав на първо място е изложил съображения за неговата допустимост. Посочил е, че е налице правен интерес за ищците от предявяването му, позовавайки се на обратното действие на решението, с което сделката се обявява за относително недействителна. Според съда обстоятелството, че купувачът по атакуваната сделка по чл.135, ал.1 ЗЗД (С. М.) е прехвърлил придобитото право на третото лице-помагач („Г.” Е.), не обуславя недопустимост на иска за обявяване за недействителна спрямо кредиторите на сделката между длъжника („П.” Е.) и купувача (С. М.). Въззивният състав е направил извод, позовавайки на чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД, че кредиторът може да насочи принудителното изпълнение към процесния недвижим имот, независимо че той се намира в патримониума на „Г.” Е. като въпросът дали имотът, предмет на процесната сделка, може да бъде върнат в патримониума на длъжника, не е предмет на настоящото исково производство, а на изпълнителното производство.
Въззивният състав е приел, че в случая са налице елементите от фактическия състав, визирани в нормата на чл.135 ал.1 ЗЗД, а именно: ищецът да е кредитор на длъжника; длъжникът да е извършил конкретно действие, което уврежда кредитора; да е налице знание у длъжника за увреждане на кредитора; когато сделката е възмездна, да е налице знание у третото лице, с което длъжникът е договарял, за увреждането на кредитора. Съдът е посочил, че качеството на ищците на кредитори на „П.” Е. произтича от договора за паричен заем от 15.05.2014г. и извършените по него плащания, както и от обстоятелството, че по делото липсват данни заемателят да е възстановил заетите парични средства в срока по договора – 31.12.2015г. и след това. Съдът е обосновал наличието на обективния елемент за успешно провеждане на П. иск с факта, че сделката, с която длъжникът „П.” Е. е прехвърлил възмездно собствеността на единствения си недвижим имот на ответника С. М., уврежда кредиторите, тъй като с нея не само се намалява имуществото, но на практика длъжникът се лишава от единствения си имот, който може да послужи за обезпечение на кредиторите му.
За да приеме наличието на субективния елемент, относим за основателността на претенцията по чл.135, ал.1 ЗЗД, въззивният състав се е позовал на показанията на свидетелите Н. К. Н. и Д. И. Д., от които се установява, че управителят на „П.” О. – Д. Р. Д., нееднократно е заявявал, че „ще прехвърли търговското дружество много пъти и няма как да си го върнат”. Според свидетелите това се е случило на общото събрание през месец март 2016г., на което Д. Р. Д. е пристигнал с адвокат П. Т., чиято кантора се намира на адреса на ответника С. М., когото адвокат Т. познавал от години във връзка с дела и който е негов клиент.
Въззивнинят състав е обосновал наличието на близки отношения между ответника С. М. и адвоката на „П.” О. не само с обстоятелството, че постоянният адрес на ответника е на адреса на кантората на адвоката П. Т., но и с обстоятелството, че двамата са основали О., в което са съдружници. В тази връзка апелативният съд не е кредитирал показанията на свидетеля Т., че след проблемите в П., отношенията им станали по-скоро формални. Като съображение за знанието на С. М. за увреждащата сделка съдът е посочил, че „П.” О., също се явява клиент на адвокат Т.. Според въззивния състав за близките отношения на адвокат Т. с управителя на „П.” О. свидетелстват обстоятелствата, че адвокат Т. е присъствал на събранието през месец март 2016г., че е извършвал правно обслужване на това дружество, включително и го е представлявал по дело между ищците и ответника пред Плевенския окръжен съд във връзка възстановяване на отдадена в заем сума от 50 000лв. по договора за паричен заем от 15.05.2014г. и че е носел заплатите на работниците в птицефермата. Като релевантно за знанието на С. М. за увреждане на ищците, съдът е посочил обстоятелството, че в кантората на адвокат Т. са се запознали управителят на „П.” О. и С. М. , разказвали един на друг за бизнеса, след което са разменили адресите си и са започнали да водят бизнес отношения.
На базата на изложените факти, въззивният съд е приел, че ответникът С. М. е бил информиран, както от управителят на „П.” О., така и от адвокат П. Т., за всички обстоятелства около сделката, включително и за задълженията на длъжника „П.” О. към кредиторите Дима И. Г. и „Д.С. Д. К.” Е.. Като допълнителни аргументи за наличието на знание за увреждане у С. М. съдът е посочил размера на уговорената цена -160 000лв. при пазарна оценка на имота от 588 500лв. (съгласно допуснатата съдебно-оценителна експертиза), както и факта, че по делото липсват доказателства цената да е била платена от купувача.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивното решение не е евентуално недопустимо като предпоставка за допускане на касационното му обжалване по чл.280, ал.2, пр..2 ГПК – основание, за което касационният състав следи служебно и което се поддържа в отговора на касационната жалба на С. М.. Допустимостта на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД, когато придобитите права с действията, които се атакуват, са прехвърлени от съконтрахента на длъжника на трето или трети лица (последващи приобретатели), следва от даденото разрешение в т.3 от постановеното в хода на произнасянето Тълк. решение №2/09.07.2019г. по т.д.№2/2017г. на ВКС, ОСГТК, според което недействителността по отношение на кредитора може да се прогласява чрез иск по чл.135, ал.1, ЗЗД не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки с последващи приобретатели като исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно. От изложеното следва, че не е недопустим самостоятелен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване недействителността на сделката между длъжника и неговия съконтрахент, независимо от възможността в същия или в отделен процес кредиторът да търси защита по чл.135, ал.1 ЗЗД, атакувайки последващите сделки, които го увреждат.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираният от касатора въпрос: „Допустимо ли е знанието за увреждане да се счита за доказано на основата на предположения, а не при условията на пълно и главно доказване при предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД?. На първо място въпросът не е обусловил решаващата воля на съда, тъй като анализът на мотивите на решението сочи, че независимо, че ценените от съда доказателства са косвени, въззивният състав е обосновал извод, че знанието на съконтрахента на длъжника за увреждането в хипотезата на чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД е доказано при условията на пълно и главно доказване. Но дори да се приеме, че въпросът е значим за спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, в случая не са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касация. Въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посоченото в изложението решение №61/01.03.2016г. по гр.д. №4578/2015г. на ВКС, ІV г.о., тъй като въззивният съд е обсъдил всички доказателства и факти относими за установяване „знанието за увреждане” у ответника-приобретател. Връзките между длъжника „П.” О. с приобретателя С. М. чрез адвокат П. Т., осъществявал правно обслужване и на двамата ответници, занижената цена на имота, за която няма данни да е била платена от купувача, изявленията на управителя на ответното дружество Д. в присъствието на адвокат Т. на общото събрание, проведено през 2016г, както и последващите действия на С. М., свързани с учредяване на О. в съдружие с адвокат Т., са разгледани от въззивния съд като верига косвени доказателства, които преценени в тяхната съвкупност, установяват наличието на субективния елемент от фактическия състав по чл.135, ал.1 изр.2 ЗЗД. С оглед изложеното следва да се приеме, че въззивният състав е разгледал въпроса за начина и средствата за установяване на знанието за увреждане в съответствие с постановките в решение №61/01.03.2016г. по гр.д.№4578/2015г. на ВКС, ІV г.о. Въпросът не покрива и допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване доколкото от една страна по него има утвърдена практика на ВКС, а от друга – не са изложени съображения от касатора за значението за въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Не следва да се присъждат разноски за касационното инстанция в полза на Дима И. Г. и „Д.С. Д. К.” Е., тъй като не са представени доказателства за направени разходи.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №107 от 31.05.2018г., постановено по в.т.д.№3/2018г. по описа на Великотърновски апелативен съд .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: