5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
София, 21.07.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2382/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по подадена в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба от Общината [населено място], срещу въззивното решение № 21 от 09.01.2014 г. по гр. д. № 860/2013 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 798 от 28.06.2013 г. по гр. д. № 7714/2011 г. на Пернишкия районен съд в частта за отхвърляне на установителен иск за собственост на трафопост “Механата”, находящ се в [населено място], представляващ съвкупност от сграда със застроена площ от 39 кв. м. и енергийно съоръжение, а в частта, с която Общината е призната за собственик на земя с площ от 39 кв. м. в УПИ І от кв. 70 по плана на с. с., върху която е построен трафопостът, първоинстанционното решение е отменено и искът е отхвърлен. Като основания за допускане на касационното обжалване се поддържат чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.
От ответника по касация [фирма] е постъпило становище, че касационно обжалване не следва да се допуска, от [фирма] – трето лице – помагач на ответника, не е подаден отговор.
Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
По предявения положителен установителен иск за собственост въззивният съд приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на имота на твърдяното в исковата молба основание – пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА, като установи наличието на кумулативно предвидените в закона предпоставки, че се касае за обект от техническата инфраструктура на енергийната система, обслужващ само територията на [община], и че този обект не е включен в уставния фонд на търговско дружество.
Въззивният съд приел, че трафопостът, изграден /според представения акт за държавна собственост № 12475 от 30.03.1995 г./ през 1986 г., от когато се и води в инвентарните книги на ответника като оборудване със съответен инвентарен номер, обслужва като крайни потребители физически лица на територията на ищцовата община, от което може да се направи извод, че се обслужват обекти, собственост на трети лица, а не самата община. Извод, че не се касае за обект от техническата инфраструктура на общината, съдът извел и от законовата регламентация, уреждаща статута на този вид имоти, действала и приложима от момента на въвеждане в експлоатация на трафопоста до датата на влизане в сила на пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА, а именно чл. 2, ал. 1 и 2, чл. 4, ал. 1 от Закона за електростопанството /отм./, пар. 3 от ДР на с. з., както и аналогичната по отношение характера на тези обекти последваща правна уредба – чл. 68 ЗЕЕЕ /отм./. Като част от електрическата мрежа, спорният трафопост е част от единната енергийна система на страната, служеща за задоволяване на потребностите от национално значение. Предвид специфичното си предназначение той не може да бъде разглеждан като отделен изцяло самостоятелен обект на собственост, а само като част от единната енергийна система, собствеността върху която съгласно посочената нормативна уредба е била държавна. По делото не се твърди и не се представят доказателства обектът да е собственост на субект по чл. 2, ал. 2 ЗЕ /отм./, където е предвидена възможност кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика“ да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти. За неоснователен е приет и доводът, че трафопостът, като построен върху недвижим имот – общинска собственост, съставлява част от общинската инфраструктура. В конкретния случай собствеността и предназначението на този обект са законово регламентирани и изграждането му върху имот, отреден за благоустройствени и комунални мероприятия, не променя неговите характеристики и не го превръща в обект, съставляващ част от общинската инфраструктура. По тези съображения въззивният съд приел, че първата от предвидените в закона предпоставки за уважаване на иска не е налице. Съдът приел, че не е налице и втората предпоставка, доколкото по силата на чл. 12 ЗЕ /отм./ дейностите по производството, преноса, разпределението и пласмента на електрическа енергия за общо ползване се извършват от електропроизводствените и електроснабдителните организации към Асоциация „Енергетика“. След като със закон е възложено на определени правни субекти осъществяването на тези дейности, то обектите, служещи за извършването им, които са изключителна държавна собственост по силата на чл. 2 от с. з., следва да се считат предоставени на съответните предприятия по силата на закон и без наличие на изричен акт за това. Ето защо в случая е без значение дали трафопостът е бил изрично заприходен, тъй като включването във фондовете на енергийното предприятие е следствие от факта, че е бил част от общодържавната енергийна система. В този смисъл неоснователни са доводите за липса на доказателства имотът да е предоставен на ДП „Електроснабдяване – П.”, а твърденията относно доказателствената сила на счетоводната документация, на воденето на счетоводството и на направените в същото записвания, не се отразяват върху правилното решаване на спора. Въззивният съд намерил за неоснователен и довода, че към момента на приемане на ЗМСМА трафопостът не е бил в капитала на търговско дружество, тъй като преобразуването на Н. е станало четири месеца по-късно – приетото от съда, че трафопостът е бил предоставен на енергийното предприятие, от своя страна води до наличие на хипотезата на чл. 97, ал. 2 НДИ /отм./, че въз основа на предоставянето обектът следва да се заведе в счетоводството на предприятието. Прието е също така, че нормата на ал. 2 на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА, макар и приета по-късно, е функционално свързана с ал. 1 и поражда действие едновременно с нея, а доводът, че ЗЕ от 1975 /отм./ не следва да се прилага като противоречащ на Конституцията на РБ, е счетен за неоснователен.
Като се позовал на заключението на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд приел, че процесният трафопост не е нанесен на плана, тъй като попада в сграда, но е самостоятелен обект, различен от сградата, както и че се намира в имот, отреден с плана “За ресторант”. Съгласно пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, по силата на същата разпоредба преминават в собственост на общините застроените и незастроените имоти, попадащи в подробните устройствени планове на населеното място и отредени за жилищно строителство, за обществени и благоустройствени мероприятия на общините. В случая тези предпоставки не са налице, тъй като по делото не е установено чия е собствеността на сградата, в която е изграден спорният трафопост, и съответно – статутът на прилежащата към него земя. Поради това и предявеният установителен иск за собственост на терена, върху който е изграден трафопостът, се явява неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. при наличието на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на пар. 7, ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗМСМА, обектът на спора – енергиен обект сграда – трафопост, преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991 г. и 2. ако съответния енергиен обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа – по тези въпроси въззивното решение противоречало на решение № 1337 от 06.01.2009 г. по гр. д. № 4382/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение на № 91 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 2704/2008 г. на ВКС, І-во г. о., като въпросите са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съобразно изложените от въззивния съд решаващи мотиви така поставените въпроси са изградени на фактически изводи, каквито съдът не е направил, затова и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Съображенията за отхвърляне на иска са за това, че предпоставките на пар. 7, ал. 1, т. 7 и ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА не са налице, а не защото е прието, че въпреки наличието на тези предпоставки трафопостът не може да премине в собственост на общината. Освен това представените от касатора решения касаят приложението на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА по отношение на други по вид и предназначение обекти – котелно помещение и хидрофор в жилищна сграда, съответно земя, отредена за трафопост, правото на собственост върху които, за разлика от енергийните обекти, не е било и не е предмет на специална правна регламентация. Следователно, не може и да се извърши сравнение за наличие на противоречиво разрешавани въпроси.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК са поставени въпросите: 1. допустимо ли е съдът при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект – трафопост, в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г., да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката /отм./ и 2. след преминаване на дейността по електроразпределението от държавните предприятия в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете /и конкретно спорният трафопост/ в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на ЗМСМА – 17.09.1991 г., респективно, ако липсва каквато и да е документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса, например като: оборотна ведомост, от която се установяват конкретните дълготрайни материални активи, които са включени в баланса към този момент, извлечения от сметки, актове за предаване и приемане на дълготрайни материални активи, решения и заповеди или друг документ за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост. По поставените въпроси касаторът счита, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, изразена в: решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр. д. № 2612/2008 г. на ІІІ-то г. о., решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр. д. № 3373/2008 г. на І-во г. о.; решение № 898 по гр. д. № 691/2009 г. на ІІ-ро г. о., решение № 33 от 06.04.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г. на ІІ-ро г. о., решение № 96 от 06.07.2010 г. по т. д. № 886/2009 г. на І-во т. о., решение № 258 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1679/2009 г. на І-во г.о., решение № 1079 от 01.12.2005 г. по гр. д. № 511/2003 г. на ІV-то г. о. Първият от тези въпроси не е обусловил решаващите изводи, защото съдът не е приел наличие на презумпция за заприходяване на имота в баланса на електроразпределителното дружество, а е изложил съображения защо следва да се приеме, че трафопостът е бил предоставен на енергийното предприятие, което от своя страна води до хипотеза по чл. 97, ал. 2 НДИ /от 1996 г. – отм./ – въз основа на предоставянето съответният обект следва да се заведе в счетоводството на предприятието. Двата въпроса нямат и самостоятелно значение за изхода на спора, поради което и не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото те са свързани с доказването на отрицателната предпоставка на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА – обектът да не е включен в уставния фонд на търговско дружество, докато двете предпоставки – на пар. 7, ал. 1, т. 7 и на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА, при които държавните имоти преминават в собственост на общината /мрежите и съоръженията да обслужват само територията на съответната община и да не са включени в уставния фонд на търговски дружества/, са кумулативни и липсата на която и да е от тях е достатъчно основание за отхвърляне на претенцията за собственост на общината. На последно място – решаваща за факта на предоставянето на енергийния обект за стопанисване и управление на държавното енергийно предприятие е нормативната уредба, проследена от въззивния съд, а включването му в баланса на предприятието е последващо фактическо действие, предпоставено от нормативната уредба и при преценката за наличието на предпоставката по пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА доказването му има второстепенно значение.
При предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК са поставени въпросите: 1. каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени и 2. длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания – касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 155 от 13.03.2007 г. по т. д. № 917/2006 г. на ВКС, ТК, и т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тези въпроси също не са обусловили решаващите изводи в обжалваното решение, защото въззивният съд е основал извода си за принадлежност на обекта към имуществото на ответника не на счетоводни записвания, а на разбирането, че трафопостът е бил предоставен на енергийното предприятие по силата на закона. Неотносими към разглеждания случай са посочените от жалбоподателя тълкувателно решение, според което въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и решение № 155/2007 г., което е постановено по търговски спор за вземане, а не за право на собственост върху енергиен обект. Въпросите нямат и самостоятелно значение за изхода на спора по изложените в предходния абзац съображения.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази по ал. 2 от пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК -решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г. на ВКС, І-во г. о., след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал такова действие. Като представя решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 3541/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., според което нормата няма обратно действие, касаторът сочи, че се налага произнасяне по въпроса от Върховния касационен съд с тълкувателно решение. Становището на ВКС, намерило израз в задължителна съдебна практика /решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 3122/2008 г., решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК/, е, че разпоредбата на пар. 7, ал. 2 не е с обратно действие, а има тълкувателен характер и затова поражда действие едновременно с първоначално приетата ал. 1 на пар. 7 от ПЗР ЗМСМА. Въззивното решение е в съответствие с утвърдената съдебна практика и няма основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
В останалата част на изложението са развити доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и на процесуални правила и необоснованост, които са относими към касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК и съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не могат да се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, което се произнася по предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 21 от 09.01.2014 г. по гр. д. № 860/2013 г. на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: