3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№471
гр. София,03.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 38 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на К. Т. Т. срещу определение № 1481 от 02.02.2015г., постановено по гр. д. № 4786/2014г. от Апелативен съд София, с което по молба на ЗАД [фирма] на основание чл.248, ал.1 ГПК е допълнено и изменено въззивно решение от 16.03.2015г., постановено по същото дело, като се потвърждава първоинстанционното решение в частта за присъдените в полза на застрахователното дружество разноски над сумата от 4 363 лева до 6 600 лева, дължими за първата инстанция, и се осъжда К. Т. да заплати на ЗАД [фирма] на основание чл.78, ал.8 ГПК сумата от 8 724,10 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, като излага следните съображения: Присъждането на юрисконсулстко възнаграждение в полза на насрещната страна, което не е заплатено от нея, води до неоснователно обогатяване на страната. То се явява и санкция за ищеца, наложена му поради това, че е упражнил правото си на жалба. Юрисконсултът не осъществява безплатна правна помощ в полза на дружеството – ответник и не са налице доказателства то да е заплатило на юрисконсулта възнаграждение за представителство по настоящото дело, поради което застрахователят не е направил разноски за двете инстанции. Сочи се, че възнаграждението е определено на юрисконсулта, но е присъдено на застрахователното дружество. Присъжда парична сума за юрисконсултско възнаграждение под формата на неизвършен разход и незаплатено възнаграждение, с което се формира приход за ответника без да е налице извършен разход. Според жалбоподателя, присъждайки юрисконсултско възнаграждение съдът изменя решението по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Посочено е, че тълкувателните решения ВКС не са източник на права и задължения, а само уеднаквяват противоречива съдебна практика, като не дават основание застрахователните компании да реализират доход без реално извършен разход.
Ответникът по частната жалба, [фирма], [населено място], сочи, че частната жалба е недопустима, като просрочена, съответно неоснователна по съображения, подробно изложени в отговора на частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Неоснователно е възражението на ответника по частната жалба, че същата е просрочена. Съгласно чл.248, ал.3 ГПК определението по чл.248, ал.1 ГПК подлежи на обжалване по реда, по който се обжалва решението, чието изменение или допълване в частта за разноските се иска. Този ред включва срока на обжалване и неговото течение, който в случая е – един месец от връчване на акта, предмет на обжалването, тъй като произнасянето е относно искане за изменение на въззивно решение в частта за разноските, което решение подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му. Нормите, с които се определят сроковете за обжалване, са императивни и не могат да бъдат изменяни от съда, поради което при определяне от съда на срок за обжалване по-кратък от определения от закона, приложение намира последният, какъвто е и настоящият случай, в който въззивният съд е посочил срок за обжалване на определението му по чл.248, ал.1 ГПК от една седмица. Изключение е допуснато от закона с разпоредбата на чл.62, ал.3 ГПК само в случаите, когато съдът определи срок по-дълъг от законоустановения.
За да постанови обжалваното определение по чл.248, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че на основание чл.78, ал.3 ГПК, ответникът има право на разноските, представляващи юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част на исковете, чийто размер е определен съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Обжалваното определение е правилно.
Според чл.78, ал.8 ГПК, в хипотеза на благоприятен за страната- юридическо лице или едноличен търговец, изход на спора, в нейна полза се присъжда като разноски адвокатско възнаграждение, ако страната е представлявана от юрисконсулт. Налице е въведена от законодателя фикция, че страната прави по повод на делото разноски в размер на минималното адвокатско възнаграждение, въпреки, че се представлява в процеса от свой служител, на който заплаща заплата, а не възнаграждение за осъщественото представителство по конкретното дело. Размерът на възнаграждението, което получава служителят, вкл. реалното му заплащане, касаят само вътрешното правоотношение между него и юридическото лице/едноличния търговец, и са ирелевантни за насрещната страна в процеса при определяне на отговорността за разноските. Ето защо, не е от значение за определяне на дължимото по чл.78, ал.8 ГПК възнаграждение представянето по делото на данни за договаряне, съответно заплащане на възнаграждение на юрисконсулта. Неоснователно е и твърдението на частния жалбоподател, че титуляр на вземането за разноски е юрисконсултът, тъй като съгласно разпоредбите на чл.78 ГПК, носител на вземането за разноски е страната по делото, а не нейният представител. Следва да се има предвид, че с решение № 10 / 29.09.2016г. по конституционно дело № 3/ 2016г. Конституционният съд на Р България отхвърли искането на омбудсмана на РБ за обявяване противоконституционност на разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК. Отговорността за разноските има облигационен характер, основава се на института на неоснователното обогатяване, но е обективна /безвиновна/, като реализирането й е предпоставено от изхода на спора. Ето защо, същата няма санкционен характер и с присъждане на разноски по чл.78, ал.8 ГПК не се изменя решението по прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ вр. чл.52 ЗЗД.
С оглед изложеното, атакуваното въззивно определение следва да бъде потвърдено като правилно.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1481 от 02.02.2015г., постановено по гр. д. № 4786/2014г. от Апелативен съд София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.