5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 472
С.,10,06,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 12 май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 4060 /2013 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Ст.Б. и Л. К.Б. от Б. против решение № ІV-47/15.07.2013 г. по в.гр.д. № 396/2013 г. на Бургаски ОС, с което се потвърждава решение 1831/21.12.2012 г. по гр.д. № 8879/2010 г. на Бургаски РС, с което е отхвърлен искът по чл.439 ГПК на касаторите срещу Р. Т. от Б. за установяване, че ищците не дължат сумите по изп.д. № 20107030400241 на ЧСИ М.-БОС: 11 441.86 лв. по изп.лист от 15.07.2005 г., издаден въз основа на влязло в сила решение по гр.д. № 108/2003 г. на БАС, 950 лв. адв.хонорар и 1 162.21 лв. разноски по изп.дело.
Ответникът Т. е подал отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и че жалбата е неоснователна, като претендира за разноски, но няма представени доказателства за платени такива по това производство.
С обжалваното решение е приета следната фактическа обстановка:
С решение от 6.08.2004 г. по гр.д. 144/2004 на БОС е открито производство по несъстоятелност по отношение на Б.-Б. СД и на неограничено отговорните му съдружници Г. и Л. Б.. С решение от 16.06.2005 по реда на чл.710 ТЗ е обявена несъстоятелност на СД.
Преди откриване на производството по несъстоятелност, с Р от 9.09.2003 по гр.д. 35/2002 на БОС, СД и двамата съдружници Б. са осъдени да заплатят на Р. Х. Т. солидарно сумата 15 000 лв. неустойка и 700 лв. разноски. Това Р е потвърдено с Р от 2.06.2005 по гр.д. 108/2003 на БАС, което е влязло в сила на 3.11.2005 г. Въззивното производство е било спряно на основание чл.637,ал.1 ТЗ, като след предявяване на процесното вземане по реда на чл.685 и невключването му в списъка на приетите вземания, делото е възобновено па основание чл.637,ал.3,т.1 ТЗ с участието на синдика.
От представената частична сметка от 27.01.2006 г. за разпределение на суми от осребреното имущество на СД, изготвена от синдика, е видно, че в Р.ІІІ Разпределение на суми от класа кредитори по чл.722,ал.1,т.8 ТЗ-останалите необезпечени вземания, възникнали преди датата на Р за откриване производство по несъстоятелност, под № 8 фигурира ответника Р.Т. с две вземания-3 301.59 лв. първа главница /извънпроцесна/ и 15 000 лв. втора главница /процесна/, общо 18 301.59 лв. От тях по съразмерност кредиторът е получил 7 560.73 лв.
Въз основа на издаден изп.лист в полза на Р.Т. е образувано изп.дело № 20107030400241 на ЧСИ Г.М.-БОС, само против солидарните длъжници Б., като ответника Т. претендира само 11 441.86 лв., като непогасен остатък от присъдените му 15 700 лв. по исковото производство в БОС и БАС с влязлото в сила решение на 3.11.2005 г.
С настоящата искова молба ищците оспорват наличието на изпълняемо право, като се позовават на чл.739 ТЗ във вр. с преклузията на чл.685 и 688 ТЗ. Твърдят, че фактите по чл.439 ГПК са отрицателните факти на непредявяване на процесните вземания против ищците в срока по чл.685 ТЗ, неудовлетворяване на вече предявените права против СД-длъжник, респ. неупражняване на правата възникнали в тази връзка-чл.694 вр. чл.726,ал.1 ТЗ.
Въз основа на така установите факти, съдът е направил следните правни изводи:
І. Чрез иск по чл.439 ГПК не може да се оспорва законосъобразността на изп.производство, чрез доводи за нарушение на процесуалните изисквания за законосъобразното му развитие. Затова са неотносими следните оплаквания, които са и неоснователни: 1.Неоснователно е позоваването от въззивниците на чл.637,ал.3,т.1 във вр. с ал.4 ТЗ, че изп.лист е издаден въз основа на съд.решение, което имало само установително действие. Това действие е относимо само към несъстоятелността, но не и към изп.производство, тъй като е налице влязло в сила съд.решение, с което е уважен осъдителен иск, има изп.сила и по което е издаден изп.лист., 2. Неотносими са и оплакванията, че при наличието на специален ред за реализиране на вземанията срещу ф.л.-длъжници в производството по несъстоятелност – глава ІV ТЗ, неприложим е общия ред на частното принудително изпълнение. Тук се включват и оплакванията за нарушения на чл.685, вр. с чл.694, вр. чл.726 ТЗ, при което изпълняемо право не е възникнало. Всъщност изп.право е възникнало с влязлото в сила решение. Правото на принудително изпълнение се установява от изп.лист, чието издаване е могло да бъде обжалвано по реда на чл.244 ГПК-отм.
ІІ. Съгласно чл.439 ГПК на оспорване по исков ред подлежи само вземането, за което е предприето принудително изпълнение, и искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изп.основание.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите: 1. Какво е действието-запазва ли се изп.сила, на решение, постановено по осъдителен иск против несъстоятелен длъжник-ФЛ в хипотезата на чл.610 ТЗ, което производство е спряно по чл.637,ал.1 ТЗ и след това възобновено по чл.637,ал.3,т.1 ТЗ?, 2. Допустимо ли е при висящо производство по несъстоятелност, което не е приключило, в хипотезата на чл.610 ТЗ да бъде образувано частно изп.производство против съдружници-ФЛ, които са неограничено отговорни съдружници в СД-длъжник в несъстоятелността, което частно изп.производство се развива паралелно и независимо от несъстоятелността?, 3. Допустимо ли е едно и също вземане на кредитор по несъстоятелността, който е едновременно и частен кредитор на длъжници-ФЛ в хипотезата на чл.610 ТЗ да се търси и реализира едновременно в производствата по несъстоятелност и по ГПК?, 4. Какъв е реда за защита на длъжниците-ФЛ в производството по несъстоятелност в хипотезата на чл.610 ТЗ, когато личен кредитор на длъжниците-ФЛ претендира едно и също вземане едновременно по реда на ТЗ и на ГПК? Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, и са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
По допустимостта на иска ВКС се е произнесъл с определение № 109/10.02.2012 г. по ч.т.д. 53/2012 на І т.о.
По първият въпрос се представя Р 845/2.06.2003 г. по гр.д. 2471/2002 на V г.о. Твърдяното противоречие не е налице, тъй като то касае предявяване на установителен иск по чл.694 ТЗ, което е различно от продължаване по реда на чл.637,ал.3 на спряно съдебно производство по имуществени граждански дела.
Доколкото въззивният съд е насочил страните по отношение изп.сила на решението към възможността за обжалване издаването на изп.лист по реда на чл.244 ГПК-отм., въпросът би бил релевантен, но не е обусловил решаващ извод във вр. с основанията на иска по чл.439 ГПК.
С второто представено Р 1303/6.11.2000 по гр.д. 690/2000 на V г.о. е прието, че спирането на изп.производства по чл.638 ТЗ настъпва по силата на закона от постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност и извършените след това изп.действия не пораждат правно действие.
По чл.280,ал.1,т.2 ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила решение по реда на отменения ГПК, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. За да има противоречиви разрешения по същия въпрос, трябва да се отчита, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани. Това налага да се сравнят отделните случаи, да се намери общото между тях и това общо да е конкретния материалноправен или процесуалноправен въпрос.
Твърдяното противоречиво решаване от съдилищата не е налице. Липсва обективен материалноправен идентитет на разрешените случаи по приложените решения и конкретния правен спор, който да даде възможност за преценка за наличие на противоречие в практиката на съдилищата.
Трябва да се има предвид, че искът по чл.439 ГПК касае само факти по отношение съществуването на вземането, а не към неговата събираемост. Тази евентуална недопустимост, която твърдят касаторите по втория и третия въпроси, не би могла да обоснове основателност на иска по чл.439 ГПК. Тези въпроси дори нямат отношение към предявения иск.
Последният въпрос също не е предмет на производството по чл.439 ГПК.
В чл.439,ал.2 ГПК е постановено, че искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изп.основание. Съдебната практика е обобщена в опр. 28/23.01.2012 по ч.гр.д. 497/2011 на І г.о. Чрез иска по чл.439 ГПК се оспорва изпълнението, но всъщност се касае за отрицателен установителен иск за оспорване на вземането, който може да бъде основан само на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е постановено решението, което се изпълнява, от който момент се преклудират със СПН всички наведени и ненаведени факти и обстоятелства.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № VІ-47/15.07.2013 г. по в.гр.д. № 396/2013 г. на Бургаски ОС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: