6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
гр. С., 22,06, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2884 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 1197, постановено на 09. 06. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по гр.д. № 3775 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд от 29. 07. 2013 г. по гр.д. № 1673/2012 г. в частта му, с която е отхвърлен предявен от касатора ЕЛДА И. В. срещу ответника по касация [фирма], иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) за сумата 50000 лева, представляваща разликата над присъдената сума от 150000 лева до общо предявения размер от 200000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на дъщеря й М. И. В., настъпила вследствие на ПТП, реализирано на 01. 04. 2011 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01. 02. 2012 г. до окончателното изплащане, със законните последици. В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, претендира се неправилност на въззивното решение, като необосновано и постановено в противоречие с материалния закон, (касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 3 от ГПК), иска се отмяната му и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен до пълния му, предявен от касатора размер, със законните последици, претендират се разноски. Противната страна не взема становище по жалбата.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулират се, като общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следните въпроси: 1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? 2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве? 3. При определяне на размера на справедливото обезщетение за търпени болки и страдания, съдът следва ли да се съобразява с практиката на другите съдилища? Излага се бланкетно наличието и по отношение на трите, формулирани въпроса, на допълнителни селекционни критерий по т.т. 1, 2 и 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Само по отношение на първия въпрос е конкретизирано, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, доколкото във въззивното решение съдът не е коментирал в мотивите си и не е взел предвид нивата на застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие, а съгласно практиката на ВКС, те следва да се отчитат като ориентир. Сочи се противоречие с Решение № 83/06. 07. 2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и Решение № 1/26. 03. 2013 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. Така общо формулиран, въпросът е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК и съобразно с разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС №1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., но по отношение на същия не е налице твърдяният от касатора допълнителен селекционен критерий по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Противно на твърденията на касатора в изложението му на основанията за допускане на касационно обжалване, въззивният съд в мотивите си изрично е обсъдил, като обуславящи решаващите му изводи досежно справедливия, според съда размер на обезщетението за неимуществени вреди, както времето на настъпване на деликта и съпътстващите го, конкретни икономически условия, така и (именно, като ориентир – в такъв смисъл са и изричните мотиви на съда), съответните нива на застрахователно покритие, към релевантния за определяне на обезщетението момент, съгласно § 27, ал. 1, б. „б“ от КЗ. Поради изложеното, не се установява твърдяното противоречие на въззивното решение с посочената и приложена, задължителна съдебна практика на ВКС, твърденията на касатора, видно от мотивите на решението, са фактически необосновани, а поддържаният по отношение на първия формулиран въпрос, допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не е налице. Вторият и третият въпрос са също широко и общо формулирани, и по отношение на тях не са конкретизирани допълнителни селекционни критерии по т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Основавайки се на структурата на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото след последователно изброяване на въпросите, се излагат твърдения в отделни абзаци (при което първият, след въпросите абзац се отнася към първия въпрос и т.н.), би могло да се направи донякъде обоснован извод, че по отношение на втория въпрос се твърди отново наличието на допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно – разрешаването му в противоречие с ППВС № 4/1968 г., както и с описани и приложени две решения на касационната инстанция, постановени в производства по чл. 290 от ГПК – Решение № 149/02. 05. 2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и Решение № 121/09. 07. 2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. С оглед начина, по който е формулиран, въпросът е принципно релевантен, но по отношение на същия не е налице претендирания допълнителен селекционен критерий. Конкретните, обективни обстоятелства, които подлежат на преценка при определянето на справедлив размер на обезщетението, действително са разяснени в посочената от касатора, задължителна съдебна практика на касационната инстанция, но в случая не е налице несъобразяване на решаващите изводи на въззивния съд със същите, досежно приетият от съда за справедлив по см. на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди. Напротив – от мотивите на въззивното решение е видно, че съдът е основал крайните си изводи си за справедлив размер на същото обезщетение, именно на сочените от касатора във формулирания от него втори въпрос, и съответни на установените в цитираната и посочена, задължителна съдебна практика критерии, като обстоятелства, обективирани в действителността (каквото е възрастта на пострадалия) или такива, конкретно установени по делото – относно отношенията между пострадалия и търсещия обезщетение, и персонализирания, субективен начин, по който последния възприема конкретните увреди. Все в този смисъл, следва да се посочи и обстоятелството, че в мотивите си въззивният съд е подложил на преценка, така посочените релевантни обстоятелства, възпроизведени с буквално същите изрази, с каквито касаторът ги е включил във въпросите си, с твърдение, че не са преценявани. По отношение на третия въпрос следва да се посочи, че същият е поначало некоректно формулиран, с оглед целите и уредбата на производството по допускане на касационно обжалване на въззивните решения. Дали и доколко съдът, при постановяването на решението си е длъжен да се съобразява с практиката на другите съдилища, е императивно законоуредено в процесуалния закон и в задължителната съдебна практика по прилагането му – срв. чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 по тълк.д. № 1/2009 г. Специално в случаите на определяне на справедлив размер на обезщетенията за неимуществени вреди, такова съобразяване, освен че не е задължително, но е и принципно невъзможно, доколкото приеманото от съдилищата относно справедливия размер на обезщетението, винаги се явява функция на решаващата компетентност на съда автономно и въз основа само на вътрешното си убеждение, след независима преценка на приетите за допустими и относими доказателства, респ. – на приетите за установени, вследствие проведения конкретен процес на доказване по отделното дело, факти и обстоятелства, да формира самостоятелен извод за справедливия размер на обезщетението във всеки отделен случай. В този смисъл така поставен, формулираният от касатора трети въпрос не е от естество въобще да бъде подведен под общия селекционен критерий за релевантност по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на същия не е заявен и конкретен, допълнителен селекционен критерий по която и да било от т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 ГПК. Дори и условно да се приеме, че с цитирането в предпоследния абзац на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, на конкретно решение на касационната инстанция, мълчаливо се релевира такъв допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, следва да се посочи, че с оглед непосредствено изложеното по-горе в настоящите мотиви, както и с оглед на каузалния характер на цитираната, и приложена съдебна практика, такъв критерий в случая не се установява да е налице по делото.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. При този изход на делото жалбоподателят няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1197, постановено на 09. 06. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по гр.д. № 3775 по описа на съда за 2013 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: