О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
София, 29.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1298 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на М. С. Г. чрез адвокат М. К. от АК – София срещу решение № 7758 от 10.12.2018 г. по в.гр.д. № 4492/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която се отменя решение от 20.12.2017 г. по гр.д. № 44566/2015 г. на Софийски районен съд и е уважен предявения иск на основание чл.236, ал.2 ЗЗД, вр. §4, ал.3 ПЗР на ЗДС от Министерство на вътрешните работи срещу М. С. Г. за сумата от 6755,44 лева, като обезщетение за ползването на ведомствено жилище след прекратяване на договора за наем, за периода от 01.07.2012 г. до 13.05.2015 г., ведно със законната лихва от 28.07.2015 г. до изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: 1. „Ако въззивният съд за първи път приеме, че в тежест на ответника по делото е да докаже наличието на обективна новация на договора за наем в предварителен договор с промяна на основанието за упражняване на фактическата власт, длъжен ли е да даде конкретни указания на ответника, че носи доказателствената тежест относно установяването на този факт, като му предостави възможност за ангажиране на становище и доказателствени средства?“; 2. „Могат ли да съществуват успоредно двете правоотношения – по договора за наем и предварителния договор за покупко-продажба по Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения фонд на МВР /отм./, при положение, че купувачът е извършил плащането на продажната цена и преписката не е прекратена?“; 3. „Включва ли се в съдържанието на предварителния договор за покупко-продажба по Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения фонд на МВР /отм./ съгласие на страните, че при сключване на окончателния договор правото на собственост преминава върху купувача от момента на последното плащане на цената, макар и да липсва изрична уговорка в този смисъл, с оглед на това, че договорът инкорпорира в себе си императивната норма, регламентирана в чл. 38, ал. 2 от отменената Наредба, съгласно която правото на собственост възниква от датата на последното плащане?“. Изложени са съображения, че първият въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., а останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно се твърди, че е налице очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК поради необоснованост на решението във връзка с установените по делото факти.
От Министерство на вътрешните работи не е постъпил отговор.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от наемно правоотношение от 23.09.2004 г. за тригодишен срок, който не е продължен съгласно §63 от ПЗР на ЗИДЗДС (ДВ, бр.32 от 12.04.2005 г.), поради което за исковия период 01.07.2012 г. до 13.05.2015 г. ползвателят дължи обезщетение на основание чл.236, ал.2 ЗЗД, вр. §4, ал.3 от ПЗР на ЗДС. Според мотивите на решението, със сключването между страните на предварителен договор за покупко-продажба на жилището не се е погасило наемното правоотношение, тъй като липсва обективна новация и по аргумент от чл.37, ал.2 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост от ведомствения фонд на Министерство на вътрешните работи /отм./, ответникът е държател, поради което дължи обезщетение в размер на пазарната наемна цена на имота.
Не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, доколкото липсват доводи за нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с правото на обезщетение за ползването на ведомствено жилище – частна държавна собственост, след прекратяване на договора за наем на същия имот. Липсва явна необоснованост на мотивите на решението, доколкото изводите на съда, че преписката по закупуване на ведомствения имот се прекратява при условията на чл.37, ал.2 Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост от ведомствения фонд на Министерство на вътрешните работи-отм. са допълнителен аргумент на основния извод в решението, че независимо от сключването на предварителен договор между страните през исковия период, ответникът е държател на имота, поради което дължи обезщетение на основание §4, ал.3 от ПЗР на ЗДС. Решението на съда е израз на предоставената от закона правораздавателна власт при разрешаване на конкретния правен спор, поради което не е налице „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че процесуалноправните въпроси във връзка със съдържанието на сключения предварителен договор за покупко-продажба на имот от жилищния фонд на МВР и съществуването на две облигационни правоотношения между страните, не обуславят изхода на делото и изводите на съда, доколкото не поставят конкретен правен проблем от значение за обжалваната част на въззивното решение в частта за дължимото обезщетение, а насочват към допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила по исковете за подобрения и необходими разноски, в която част решението е влязло в сила. В съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, т.19 се приема, че мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В случая, съдът е приел, че ведомствено жилище се държи на основание сключения договор за наем, независимо че са предприети правни действия за закупуване на имота – частна държавна собственост, поради което ответникът няма правата по чл.71, вр.чл.70, ал.3 ЗС. Постановеното решение в частта за извършените подобрения и необходимите разноски не е предмет на касационно обжалване, поради което поставените въпроси са изцяло неотносими. /Отделен е въпросът, че съображенията на касатора не кореспондират и с данните по делото, тъй като първоинстанционният съд изрично е дал указания в доклада по чл.146 ГПК, че следва да бъде установена промяната в основанието за упражняване на фактическата власт от ответника /стр.88/.
Съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК се предпоставя от произнасянето на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че в производството по чл.288 ГПК не могат да бъдат проверявани конкретно направените от въззивната инстанция изводи по приложението на материалния закон във връзка с установените по надлежния ред факти, тъй като касационните основания за неправилност на решението по чл.281 ГПК се различават от основанията за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК и могат да бъдат преценявани от Върховния касационен съд само след евентуалното допускане на решението до касация. При липсата на относим за изхода на делото /предмет на касационно обжалване/ материалноправен или процесуалноправен въпрос, обжалваното решение на въззивния съд не може да бъде допуснато до касационно обжалване, независимо дали е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7758 от 10.12.2018 г. по в.гр.д. № 4492/2018 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.