О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
гр. София, 13.08.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3046/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. К. В. от [населено място] – чрез пълномощника й адв. В. Я. от САК, против въззивно решение № 679 от 10.04.2014 г., постановено по гр. д. № 3852/2013 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 17.04.2013 г. по гр. д. № 02436/06 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени като недоказани и неоснователни предявените от Е. К. В. срещу [фирма] искове, както следва : Иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за признаване установено, че вземанията на [фирма] за главница и лихви по договор за банков кредит във валута № 0433/28.01.1994 г. са погасени по давност; иск с правно основание чл.27 във вр. с чл.29 ЗЗД за унищожаване на договор за учредяване на ипотека, обективирана в нотариален акт за договорна ипотека върху недвижим имот № 118, т.І, дело № 1746/03.02.1994 г. на нотариус при СРС, в частта, с която Е. В. е учредила ипотека върху апартамент № 14 в[жк], [населено място], [жилищен адрес] като сключен при измама; иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за банков кредит № 0433/28.01.1994 г., сключен между [фирма] и [фирма], поради подписването му от В. Малинова В., а не от кредитополучателя Т. С., без да е отбелязано, че кредитополучателят се представлява по силата на пълномощно от негов пълномощник; иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за банков кредит № 0433/28.01.1994 г. поради липса на надлежна представителна власт на лицата, легитимирали се в договора като управители на кредитополучателя [фирма]; иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за признаване установено, че сумата от 26 000 щ. д., представляваща главница по договор за банков кредит № 0433/28.01.1994 г., законната лихва върху главницата, считано от 19.08.1998 г., както и договорна лихва в размер на 11 000 щ. д., не се дължат поради неизпълнение на задължението на кредитодателя [фирма] да отпусне уговорената в договора парична сума на заемателя [фирма] и неполучаване на същата от последния; иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за признаване установено, че договорна ипотека, учредена с договор във формата на нотариален акт № 118, т.І, дело № 1746/03.02.1994 г., е погасена поради поемане на дълга на [фирма] от наследника на Т. С. – В. Малинова В., и несъгласието на ипотекарния длъжник Е. К. В. имотът й да служи за обезпечение на новия длъжник. Във въззивното решение е посочено, че точната правна квалификация на исковете за нищожност е чл.42 ЗЗД.
С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението, уважаване на исковете и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като се сочи бланкетно и чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение Софийски апелативен съд е потвърдил решението на Софийски градски съд по гр. д. № 02436/2006 г., с което са отхвърлени предявените от Е. К. В. срещу [фирма] обективно съединени искове, след като в резултат на анализ и преценка на релевантните за спора факти, на събраните доказателства и на доводите на страните е направил извод за недоказаност и неоснователност на исковете.
За да се произнесе по въведения с исковете правен спор, Софийски апелативен съд е взел предвид следните факти и доказателства :
На 28.01.1994 г. е сключен договор за банков кредит във валута № 0433/28.01.1994 г., според който кредиторът [фирма] / [фирма]/ предоставя на кредитополучателя [фирма], представляван от Т. Б. С., кредит в размер на 26 000 щ. д. за закупуване на камион и резервни части към него със срок за погасяване 12 месеца. В договора е уговорено главницата по кредита да се погасява на периодично вноски, съгласно погасителен план; кредитополучателят да заплаща на кредитора договорна лихва, ведно с лихвена надбавка при просрочие и при предсрочна изискуемост, в срок до 25-то число на съответния месец; като обезпечение на отпуснатия кредит [фирма] да приеме тристаен апартамент в[жк]и двустаен апартамент в[жк]. Под текста на договора са положени подписи за кредитор и за кредитополучател, като за представляващите [фирма] Я. Я. и А. С. подписите са със запетая, а за кредитополучателя е отбелязано, че е подписан на основание нотариално заверено пълномощно, без изписване на името на пълномощника.
В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебнопочеркова експертиза, според което подписът за кредитополучател в договора за кредит не е положен от Т. С.. При разпита в съдебно заседание вещото лице е обяснило, че подписът е на В. Малинова В.. Като доказателство по делото е прието пълномощно от 04.03.1993 г., намиращо се в кредитното досие, с което Т. Б. С. в качеството на [фирма] е упълномощил В. Малинова да извършва от негово име всякакви правни действия и да го представлява пред всички банкови институции, като извършва всякакви сделки, банкови операции и разпоредителни действия.
Във връзка с договора за кредит е сключен договор за ипотека във формата на нотариален акт № 118, т.І, дело № 1746/03.02.1994 г. на нотариус при Софийски районен съд, с който за обезпечаване на отпуснатия от [фирма] на [фирма] валутен кредит в размер на 26 000 щ. д. със срок на изплащане 12 месеца при либор плюс 15 пункта надбавка, заедно с лихвите, са учредени ипотеки върху два недвижими имота – апартамент № 80 в бл.12-16 в[жк], [населено място], и апартамент № 14 в [жилищен адрес][жк], [населено място]. Ипотеката върху първия имот е учредена от Д. П., действаща лично и като пълномощник на съпруга си М. Петров, а върху втория – от ищцата Е. В.. Договорът за ипотека е подписан лично от кредитополучателя Т. С..
След сключване на договорите за кредит и за ипотека кредиторът [фирма] е обявен в неплатежоспособност и по отношение на него е открито производство по несъстоятелност. С решение от 18.12.2002 г. по т. д. № 23/97 г. на Софийски градски съд е одобрен сключен между синдика на [фирма] /н./ и [фирма] договор от 14.11.2002 г. за продажба на [фирма]/н./ като предприятие. Производството по несъстоятелност на [фирма] е прекратено и банката е заличена от търговския регистър.
Според представена по делото справка от [фирма] /н./, задълженията по договора за кредит към 18.08.1998 г. са в размер на 19 318.54 щ. д. – непогасена главница, и 11 001.89 щ. д. – просрочени лихви. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, което съдържа констатации, че сумата по кредита – 26 000 щ. д., е усвоена на 28.01.1994 г. и на 04.02.1994 г., като е изтеглена от валутна каса на [фирма] в брой, без отразяване името на получателя; В периода 18.03.1994 г. – 15.05.1998 г. са извършени и осчетоводени плащания по кредита на обща стойност 14 205.07 щ. д., които са отнесени за погасяване на лихвите до размер на 7 253.61 щ. д. и на главницата до размер на 6 681.46 щ. д.; След 15.05.1998 г. не са извършвани плащания, поради което на 28.10.1998 г. непогасеният остатък от главницата и лихвите по кредита в размер съответно на 19 318.54 щ. д. и 11 001.89 щ. д. са осчетоводени като вземания по съдебни спорове.
С определения на Софийски районен съд, постановени по подадени на 19.08.1998 г. и 23.02.2000 г. молби на [фирма] /н./, е разпоредено издаване на изпълнителни листове на основание чл.237 ГПК /отм./ срещу ЕТ „В. Експрес – Т. С. за дължимата главница по кредита – 19 318.54 щ. д., и за начислените лихви – 11 001.89 щ. д. Издадени са изпълнителни листове за дължимите суми, въз основа на които на 12.03.1999 г. е образувано изпълнително дело по описа на СИС при СРС срещу длъжника [фирма].
В хода на изпълнителното производство е постановено решение от 18.12.2002 г. по т. д. № 23/97 г. на Софийски градски съд, с което е одобрен сключеният между синдика на [фирма] /н./ и [фирма] договор от 14.11.2002 г. за продажба на [фирма]/н./ като предприятие. С решение от 19.12.2002 г. е вписано прекратяване на производството по несъстоятелност на [фирма] /н./ и заличаване на [фирма] от търговския регистър.
Кредитополучателят Т. С. е починал на 10.05.2004 г. и е оставил за свой наследник по закон дъщеря си Б. С., а за наследник по завещание – В. Малинова В..
При така установената фактическа обстановка по спора въззивният съд е приел, че предявените искове са допустими, но недоказани и неоснователни, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърлянето им.
По отношение на иска за прогласяване нищожност на договора за кредит поради това, че не е подписан от кредитополучателя Т. С., а е подписан от В. Малинова, без отбелязване, че тя действа като пълномощник на кредитополучателя, въззивният съд е преценил, че действителната правна квалификация на иска е чл.42, ал.2 ЗЗД. Като е съобразил обстоятелството, че договорът за кредит е подписан от В. Малинова в качеството й на пълномощник на кредитополучателя и че същата е била валидно упълномощена да стори това с приложеното към кредитното досие пълномощно, съдът е направил извод за липса на предпоставките на чл.42, ал.2 ЗЗД за относителна недействителност на договора. Отделно от това е приел, че дори пълномощникът да не е разполагал с валидно учредена представителна власт, сключването на договора за кредит следва да се счита за потвърдено от представлявания Т. С., който няколко дни по-късно е подписал договора за ипотека, възпроизвеждащ основните параметри на договора за кредит и съгласието му да се задължи като кредитополучател.
Искът за нищожност на договора за кредит поради липса на представителна власт на лицата, легитимирали се като управители на кредитора [фирма], е счетен за неоснователен по съображения, че дори лицата, подписали договора като представители на [фирма] да не са имали представителна власт, техните действия са потвърдени с последващите действия на банката – кредитор по отпускане на кредита, иницииране на производство по чл.237 ГПК /отм./ и образуване на изпълнителни дела срещу кредитополучателя за събиране на дължимите суми по кредита. Въззивният съд е изразил становище, че доколкото няма данни банката да се е противопоставила на подписването на договора веднага след узнаването, извършените от нейно име действия следва да се презумират за потвърдени при предпоставките на чл.301 ТЗ.
Относно иска за унищожаване на договора за ипотека на основание чл.27 във вр. с чл.29 ЗЗД е направен извод, че от доказателствата по делото не се установява спрямо ищцата да са извършени измамливи действия от страна на кредитора и/или на трето лице, насочени към умишленото й въвеждане в заблуждение с цел учредяване на ипотеката. Въззивният съд е преценил, че твърдението в исковата молба за умишлено въвеждане на ищцата в заблуждение чрез поддържане на погрешна представа, че другите двама ипотекарни длъжници са собственици на целия предоставен в обезпечение имот, а не само на ? ид. част от него, не сочи на измама по смисъла на чл.29 ЗЗД, тъй като не е доказано ищцата да е била мотивирана да ипотекира собствения си имот при условие, че и другите двама ипотекарни длъжници ще учредят ипотека върху целия имот, а не само върху идеална част от него.
Отхвърлянето на иска по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за установяване недължимост на главницата и на договорната лихва по кредита поради неизпълнение на задължението на кредитора [фирма] да предостави на кредитополучателя уговорената в договора за кредит парична сума и поради неполучаване на сумата от последния е аргументирано със съображения, че неизпълнението на задължението на банката – кредитор да предостави договорената сума не опорочава действителността на договора за кредит, а е основание за развалянето му от кредитополучателя, каквото не се твърди да е предприето. Въззивният съд е преценил, че при безспорно доказаните по делото факти на изтегляне на кредитната сума от валутната каса на [фирма] и на извършваните впоследствие вноски за погасяване на кредитните задължения липсата на първични счетоводни документи относно тегленето на сумата и лицето, на което е предоставена, не обосновават извод за неползване на кредита.
За да мотивира неоснователността на иска по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за установяване несъществуването на вземанията за главница и лихва по договора за кредит поради погасяването им по давност като предпоставка за заличаване на учредената от ищцата ипотека, Софийски апелативен съд е съобразил, че договореният краен срок за погасяване на кредита е бил 28.01.1995 г. и че считано от тази дата до датата 12.03.1999 г., когато банката – кредитор е инциирала производство за принудително изпълнение срещу кредитополучателя, погасителната давност за целия кредитен дълг не е била изтекла. Взел е предвид и изводите на първоинстанционния съд за прекъсване на давността с плащанията на погасителни вноски по кредита, последното от които извършено на 15.05.1998 г. Въззивният съд е посочил, че от значение за съществуване на ипотечното задължение е наличието на непогасена част от кредита, каквато в случая безспорно съществува, не и точният размер на непогасените задължения за главница и лихви, който би бил релевантен в случай на предявен иск за установяване размера на остатъка от дълга. С оглед на преценката, че съществуването на ипотечното правоотношение е обусловено от безспорно установеното по делото наличие на непогасени задължения по кредита, независимо от техния размер, съдът е счел за неоснователен довода на ищцата за липса на представен по делото погасителен план, установяващ падежите на отделните погасителни вноски по кредита като начален момент на погасителната давност.
Неоснователността на иска за установяване, че ипотеката е погасена поради поемане на дълга на кредитополучателя от неговия наследник В. Малинова и несъгласие на ищцата като ипотекарен длъжник имотът й да служи за обезпечение на новия длъжник, е мотивирана със съдържанието на ипотечното задължение. Решаващият въззивен състав е посочил, че несъгласието на ипотекарния длъжник имотът му да служи като обезпечение за задължението на правоприемника на първоначалния длъжник по договора за кредит не е основание за погасяване на ипотеката. Формирал е извод, че след като е учредена за обезпечаване на вземането на кредитора към кредитополучателя, което не е погасено изцяло, по силата на чл.150, ал.1 ЗЗД ипотеката е следвала обезпеченото вземане при прехвърлянето му и ще съществува до момента на окончателното му погасяване.
Въззивният съдебен състав е преценил, че с оглед очертания от страните спорен предмет на делото поддържаните от ищцата доводи за неизпълнение на законови изисквания по чл.171 ЗЗД и чл.172 ЗЗД и за нарушения от страна на банката, включително във връзка с представеното във въззивното производство споразумение от 20.11.2006 г. между [фирма] и В. Малинова, по силата на което последната е поела задължение да продаде придобит по наследство от Т. С. недвижим имот, за да погаси с получената от продажбата сума част от кредитните задължения, са неотносими към спора.
Пред въззивната инстанция ищцата – жалбоподател е направила искане за приемане на писмени доказателства и за допускане на счетоводна експертиза за установяване на неизвестни й до този момент обстоятелства, свързани с частично погасяване на кредитните задължения и частично заличаване на ипотеката върху другия предоставен за обезпечение имот, собственост на ипотекарните длъжници Д. П. и М. Петров. С определение от 27.01.2014 г. Софийски апелативен съд е предоставил възможност на ищцата да уточни значимостта за спора на твърдяното частично погасяване на кредита, с цел преценка на относимостта на част от доказателствените искания. Със същото определение съдът е оставил без уважение исканията на ищцата за допускане на гласни доказателствени средства за установяване частичното погасяване на кредита и за представяне на счетоводното и кредитно досие по делото. По отношение на гласните доказателствени средства съдът е преценил, че те са недопустими, тъй като евентуалните плащания по кредита подлежат на установяване с писмени доказателства. Относно досиетата съдът е взел предвид обясненията на вещото лице от счетоводната експертиза, че е работило по представен от ответната банка оригинал на кредитното досие и че няма отделно счетоводно досие, а само информационна база данни със счетоводни записвания. В открито съдебно заседание на 11.03.2014 г. въззивният съд е оставил без уважение и исканията на ищцата за допълнителна счетоводна експертиза и за прилагане на изпълнителни дела, след като е преценил, че те са неотносими към релевантните за правния спор обстоятелства.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с решението правен въпрос следва да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, а не да е от значение за правилността на решението, за обсъждането на доказателствата или за възприемане на фактическата обстановка по спора от страна на въззивния съд. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че правилността на решението от гледна точка на основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, в което се извършва селекция на касационните жалби в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е формулирала 21 въпроса и множество подвъпроси към тях, за които твърди, че са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Бланкетно е посочен и чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В п.І.2.1 е формулиран следният въпрос : „Валиден и произвел правно действие ли е целеви договор за банков кредит на ЕТ със специална инвестиционна цел, който : 1. не е подписан лично от кредитополучателя, а от негов пълномощник, без това да е изрично отбелязано в договора, без да е посочено името на „пълномощника” и без да е представено надлежно пълномощно; 2. не е подписан от управляващите банката две лица, а е подписан от името на банката от други две лица, които не само нямат правомощия, то и не са имали надлежни пълномощни, от който едното трето лице дори не може да се установи кое е; липсва и последващо изявление от банката за потвърждаване и приемане на извършените от тях действия”. За конкретизиране на въпроса са поставени и следните подвъпроси : „Презумпцията на чл.301 ТЗ, според която /следва цитат на текста на чл.301 ТЗ/, има ли действие срещу насрещната страна по договора, която е потребител, на чиито интереси противоречи договорът и която насрещна страна има правен интерес от валидно сключена сделка с надлежно лице, имащо законно право да представлява банката, или с надлежно упълномощено за целта лице; Тази презумпция, регламентирана в ТЗ, важи ли и спрямо банките, чието създаване и дейност е регламентирана не от общия ТЗ, а със специален закон”. Преценени от гледна точка на задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочените въпроси не могат да се квалифицират като правни въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В първата си част въпросът е от значение за правилността на въззивното решение, тъй като неговият отговор предполага проверка на законосъобразността на изводите на въззивния съд за наличие на валидно изразено съгласие от името на кредитополучателя Т. С. в качеството му на [фирма] за сключване на договора за кредит и за потвърждаване на правните действия на лицата, подписали договора за кредит като представители на банката – кредитор, с последващите действия на банката по отпускане на кредита и по иницииране на производство за принудителното му събиране. В частта за пълномощното въпросът е и подвеждащ, като се има предвид категоричния извод на въззивния съд, че към кредитното досие на длъжника е приложено пълномощно за упълномощаване на В. Малинова. Правилността на решението не е предмет на производството по чл.288 ГПК и относимите към нея въпроси не съставляват общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по подвъпроса, свързан с приложението на чл.301 ТЗ. Макар да е развил съображения за приложимост на презумпцията на чл.301 ТЗ към действията на лицата, подписали договора за кредит от името на кредитора [фирма], въззивният съд е мотивирал неоснователността на иска с друг решаващ извод – че дори тези лица да не са имали представителна власт да договарят от името на банката, последната е потвърдила действията им с отпускането на кредита и с предприемането на принудително изпълнение срещу кредитополучателя за непогасените суми по кредита. Според трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.301 ТЗ, сключена от името на търговец без представителна власт, се свързва с липсата на противопоставяне от търговеца незабавно след узнаване на извършените от негово име без представителна власт действия, а не с изрично или мълчаливо потвърждаване на действията, в каквато насока е изводът в обжалваното решение.
За изчерпателност следва да се отбележи, че касаторката не е доказала допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на поставените в п.1.2.2 въпроси. Посочената в р.ІІІ, т.1.1 съдебна практика – решение № 75/20.06.1999 г. по гр. д. № 373/98 г. на ВКС, 5 чл. състав /за правомощията на управителя на банков клон при действието на ЗБКД /отм./ да сключва менителнични сделки от името на банката/, решение № 197/19.06.2006 г. по т. д. № 696/2005 г. на ВКС, І т. о. /относно действителността на сделка, сключена от изпълнителните директори на банка след отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност, без предварително упълномощаване по чл.71 ЗБ /отм./ от назначените квестори на банката/ и решение № 231/17.03.2004 г. по гр. д. № 898/2003 г. на ВКС, ІІ т. о. /за последиците от подписване на запис на заповед без представителна власт/, е неотносима, тъй като не разрешава правни въпроси, идентични на разрешените в обжалваното решение.
В п.І.2.2 е поставен въпросът дали е валиден и дали е произвел действие договорът за банков кредит, който страда от следните пороци : Не е придружен с посочения в съдържанието му погасителен план и не може да се установи как е предвидено периодичното връщане на заема, кога настъпва изискуемостта на отделните погасителни вноски и какъв е размерът на дължимите върху главницата лихви; Поради липса на погасителен план не може да се установи дължими ли са и от кога отделните погасителни вноски; Не е налице платежен документ, доказващ реалното предаване на договорената кредитна сума от банката на кредитополучателя, и липсват първични счетоводни документи за получаване на сумата от кредитополучателя. Поставени са и подвъпроси за доказателствената стойност на вторичните счетоводни записвания и данни в информационната система, които нямат характер на счетоводни записвания, и за последиците от непредставянето на счетоводно досие по договор за банков кредит, за който липсва кредитно досие, от страната, задължена от съда да представи досието. Така формулираните въпроси не са обусловили решаващите правни изводи на съда по исковете за недействителност на договорите за кредит и за ипотека и не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същите са насочени към оспорване на обосноваността на извода на въззивния съд за доказаност на факта на усвояване на кредита от кредитополучателя и на законосъобразността на извода, че с оглед обезпечителния характер и съдържанието на ипотечното задължение точният размер на непогасения остатък от кредита е без значение за съществуването на ипотеката. Въззивният съд е изразил ясно становище, че липсата на погасителен план не препятства разрешаването на спора за съществуване на кредитното и на ипотечното задължение, доколкото са налице безспорни доказателства за прекъсване на давността преди изтичането й и за наличие на непогасен остатък от кредита, препятстващ погасяването на отговорността на ипотекарния длъжник. Произнасянето в посочения смисъл е обусловено от възприемането на фактическата обстановка по спора и от обсъждането на доказателствата, поради което и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правилността му не може да бъде преценявана в стадия на производството по чл.288 ГПК. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК изключва необходимостта от обсъждане на цитираната в р.ІІІ, т.2 съдебна практика, за която самата касаторка твърди, че засяга въпроса „законосъобразно ли е процедирал САС, като при постановяване на решението си не съобрази липсата на платежен документ за плащане на заемната сума и липсата на счетоводни записвания”. Относно цитираната практика следва да се отбележи, че според разясненията в т.2 и т.3 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС решението по адм. д. № 4294/2011 г. на Административен съд – София град и постановените в производство по чл.288 ГПК определения по т. д. № 961/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и по т. д. № 52/2009 г. на ВКС, І т. о., не представляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Въпросите по п.1.2.3, 1.2.4, 1.2.5 и 1.2.6 са извън приложното поле на касационното обжалване, очертано от чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изобщо нямат връзка с решаващите изводи на въззивния съд по спорния предмет на делото. В съдържанието на всеки един от въпроси са инкорпорирани твърдения и съждения, изведени от защитните тези на касаторката по исковете за недействителност на договорите и за несъществуване на породените от тях задължения, повечето от които не са обсъждани в решението поради неотносимостта им към релевантните за изхода на спора факти /като например твърденията за рефинансиране на кредита, за използване на предоставения кредит за други цели, за недопустима едностранна промяна на кредитното задължение от страна на банката, за деклариране на неверни обстоятелства пред нотариуса при сключване на договора за ипотека, за бездействие на банката при обявяване на кредита за предсрочно изискуем, за недействителност на продажба на недвижим имот по споразумение с наследник на кредитополучателя поради извършване на продажбата при наложена върху имота възбрана и т. н., за „немарливо изпълнение” на задълженията на банката като страна по договора за кредит, за непредприемане на действия от банката за събиране на задълженията й чрез насочване на изпълнение върху имущество, завещано от кредитополучателя на негов наследник, за договаряне на продажна цена по висящо изпълнително дело и т. н./. Поради това, че не покриват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тези въпроси не могат да обосноват достъп до касационен контрол.
С исковата молба не са предявявани иск за нищожност на договора за кредит и/или на договора за ипотека поради заобикаляне на закона и иск за несъществуване на ипотечното правоотношение поради неподновяване на ипотеката след изтичане на 10-годишен срок от вписването й. В съответствие с принципа на диспозитивното начало въззивният съд не е дължал произнасяне и не е дал разрешение на въпроса по п.1.2.8 „налице ли е нищожност по чл.26, ал.1 ЗЗД поради заобикаляне на закона, след като кредитополучателят – завещател с две завещания е извършил завещателни разпореждания в полза на лице извън наследниците по закон ………”, и на свързаните с него подвъпроси за волята на завещателя, обективирана в завещателните разпореждания, както и на въпроса по п.1.2.10 за последиците от пропускането на срока за подновяване на ипотеката. Обстоятелството, че в хода на делото касаторката е въвеждала доводи в посочения смисъл, не създават задължение за съда да се произнася по тях, след като те са неотносими към очертания с исковата молба предмет на делото. Извън въведения с исковата молба предмет на делото, а съответно и извън приложното поле на касационното обжалване, е и въпросът по п.1.2.9 – дали банката е задължена при събиране на задължения по банков кредит, обезпечен с ипотека върху имот на трето лице, да предяви претенцията си първо към кредитополучателя и неговите наследници и едва след изчерпване на неговите средства да предяви претенция към главния длъжник. Субективната преценка на касаторката, че изброените въпроси са от значение за делото, не е основание за допускане на касационно обжалване по тях.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил, че доводите на ищцата /сега касатор/ за нарушение на разпоредбите на чл.171 ЗЗД и чл.172 ЗЗД при придобиване на вземането по договора за банков кредит от ответника [фирма] в производството по несъстоятелност на първоначалния кредитор [фирма] са неотносими към спора за действителност на договора за ипотека и за съществуване на ипотечното право. Въпреки този извод пред касационната инстанция касаторката отново поставя въпросите законосъобразно ли е и произвело ли е спрямо нея правно действие прехвърлянето на вземането, извършено с договора за продажба на предприятието на [фирма] в производството по несъстоятелност на банката. След като въпросите не са обсъждани в решението, те не са релевантни за изхода на спора и не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Същото важи и за въпроса по п.1.2.13, който е поставен абсолютно самоцелно и поради неотносимостта му към спора не е разглеждан при постановяване на решението – дали чл.42, ал.1 ЗБ дава възможност на банките да получат изпълнителен лист по извлечение от сметка за неиздължен на падежа кредит освен за главницата, и за дължимите лихви.
Въззивният съд се е произнесъл отрицателно по формулирания в п.1.2.14 въпрос налице ли е погасителна давност „спрямо ипотекарния длъжник”. В зависимост от преценката на фактите и доказателствата, имащи значение за определяне на началния момент на погасителната давност и за изтичането й, съдът е направил извод, че вземанията на банката към кредитополучателя за главница и лихви по кредита не са погасени по давност, предвид прекъсването на давността с предприетите от банката в периода 1999 г./2000 г. действия за принудително изпълнение. При произнасянето относно погасителната давност въззивният съд е съобразил и плащанията на погасителни вноски по кредита, за които първоинстанционният съд е приел, че съставляват признание на вземането с последицата по чл.116, б.”а” ЗЗД – прекъсване на давността. По делото е установено, че последното плащане е извършено на 15.05.1998 г., а броени от тази дата, новите давностни срокове /чл.117, ал.1 ЗЗД/ за вземанията за главница и за лихви по кредита безспорно не са били изтекли към момента на започване на производствата за принудително изпълнение срещу кредитополучателя през 1999 г./2000 г. Евентуалната необоснованост на изводите относно началния момент на давността и прекъсването й преди изтичане на предвидения в закона давностен срок представлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението, но не е основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Самостоятелна пречка за допускане на касационно обжалване по въпросите за давността е липсата на обосновани и доказани допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът по п.1.2.15, който се припокрива с последния подвъпрос от п.1.2.16, е пос