3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
София, 21.07. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2085/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Общината [населено място], срещу решение № 435 от 27.12.2013 г. по в. гр. д. № 804/2013 г. на Пернишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 379 от 18.05.2013 г. по гр. д. № 7777/2011 г. на Пернишкия районен съд за отхвърляне на предявен от касатора срещу [фирма] иск, че е собственик на енергийно съоръжение с предназначение трафопост „Поща” с площ от 84 кв. м. с идентификатор 55871.515.1278.1, находящ се в [населено място],[жк]. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] е подал писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по следните съображения:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд посочил, че за основателността на иска, с оглед поддържаното основание – пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА, ищецът е следвало да установи, че спорният обект е елемент на енергийната система и обслужва само територията на [община], както и че не е включен в капитала, уставния фонд или в баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество към датата на влизане на ЗМСМА в сила – 17.09.1991 г. Съдът приел, че не е налице отрицателната процесуална предпоставка на ал. 2 от пар. 7 на ПЗР на ЗМСМА, която норма, макар и приета по-късно, поражда действие едновременно с алинея първа на текста. Този извод е обоснован със законовата регламентация на статута на трафопоста от момента на изграждането му – 1982 г. според представените по делото акт за държавна собственост от 1995 г. и паспорт, до влизането в сила на ЗМСМА, а именно чл. 2 от Закона за електростопанството 1975 г. /ЗЕ – отм./, съгласно който електрическите централи, уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост, както и с последващия Закон за енергетиката и енергийната ефективност от 1999 г. /отм./, при което съдът заключил, че специалните закони, уреждащи собствеността на обектите – част от електропреносната мрежа, са предвиждали те да бъдат собственост на съответните юридически лица, които осъществяват дейности по производство, пренос и разпределение на електрическа енергия. При действието на отменения чл. 7 ЗС, който е действал към момента на влизане в сила на ЗМСМА, държавата е предоставяла на държавните учреждения или предприятия управлението и стопанисването на общонародните имоти съгласно законите, плана и предназначението им, като службите по държавни имоти са имали задължение да отразяват в актовете за държавна собственост съгласно чл. 84 Наредбата за държавните имоти /НДИ – отм. през 1996 г./ промените в правото на стопанисване и управление върху държавните имоти. Освен това съдът посочил, че единственото държавно електроенергийно предприятие на територията на област П. към релевантния момент е било “Електроснабдяване” П., на когото трафопостът е бил предоставен за стопанисване и управление според отразеното в акта за държавна собственост, чиято доказателствена сила не е опровергана.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място са поставени въпросите: 1. допустимо ли е съдът при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г., да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му, тъй като за него бил издаден акт за държавна собственост през 1995 г., в който било отбелязано, че е включен в капитала на [фирма] и 2. след преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие в търговското дружество преминали ли са трафопостовете в патримониума на последното, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на ЗМСМА – 17.09.1991 г., респективно, ако липсва каквато и да било документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса, например като: оборотна ведомост, от която се установяват конкретните дълготрайни материални активи, които са включени в баланса към този момент, извлечения от сметки, актове за предаване и приемане на дълготрайни материални активи, решения и заповеди или друг документ за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост. Касаторът счита, че по тези въпроси обжалваното решение противоречи на решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр. д. № 2612/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., по чл. 218 ГПК /отм./ вр. пар. 2 от ПЗР на ГПК, и решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр. д. № 3373/2008 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК, като основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Така поставените въпроси засягат допустимите доказателства, с които може да се установи предоставянето на имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие. Поддържаните основания не са налице, защото съдът е направил решаващия извод за предоставянето на имуществото на държавното предприятие „Електроснабдяване” П. не единствено въз основа на отразеното в акта за държавна собственост – това съображение е изложено като допълнително. Решаваща за факта на предоставянето на енергийния обект за стопанисване и управление на държавното енергийно предприятие е нормативната уредба, при която е изграден спорният трафопост – чл. 2, ал. 1, чл. 8, ал. 1, чл. 12, ал. 1 от ЗЕ от 1975 г. /отм./, чл. 7 от ЗС в редакция преди измененията от 1990 и 1996 г. Предназначението на трафопостовете да обслужват дейността по производството, преноса, разпределението и пласмента на електрическа енергия за общо ползуване, както и фактът, че по правило тяхното строителство и поддръжка са били възложени от закона на държавните електроенергийни предприятия, налагат извода, че те се предоставят на тези предприятия за стопанисване и управление по силата на закона. Ако е налице изключението от това правило по чл. 2, ал. 2 и чл. 21 от ЗЕ от 1975 г. /отм./, то страната, която се позовава на него, следва да го докаже, но в случая няма такива твърдения и данни. Ето защо включването на енергийните обекти в баланса на посочените държавни предприятия е фактическо действие, предпоставено от нормативната уредба и при преценката за наличието на предпоставката по пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА доказването му има второстепенно значение. Предвид изложеното, въпросът за доказателствената стойност на счетоводните записвания също не е от решаващо значение за изхода на делото. На последно място – не може да се приеме противоречие между въззивното решение и решенията, на които касаторът се позовава, защото при формиране на правните изводи в решение № 64/2010 г. по гр. д. № 2612/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., не е обсъждана уредбата по ЗЕ /отм./ и НДИ /отм./, а решение № 987/2010 г. по гр. д. № 3373/2008 г. на ВКС, І-во г. о., е по отношение на друг вид обект – реална част от урегулиран поземлен имот, правото на собственост върху който, за разлика от енергийните обекти, не е било и не е предмет на специална правна регламентация.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил въпроса: допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази по ал. 2 от пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК /решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г. на ВКС, І-во г. о./, след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал такова действие. Представя решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 3541/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., по ГПК /отм./, според което нормата няма обратно действие. Счита, че са налице основания за постановяване на тълкувателно решение по въпроса.
Становището на ВКС, намерило израз в задължителна съдебна практика /решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 3122/2008 г., решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК/, е, че разпоредбата на пар. 7, ал. 2 не е с обратно действие, а има тълкувателен характер и затова поражда действие едновременно с първоначално приетата ал. 1 на пар. 7 от ПЗР ЗМСМА. Въззивното решение е в съответствие с така утвърдената съдебна практика и няма основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
С оглед изхода на спора и заявеното искане, на ответника следва да се присъдят 240 лева разноски за водене на делото във ВКС – адвокатско възнаграждение по фактура от 25.02.2014 г.
Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 435 от 27.12.2013 г. по в. гр. д. № 804/2013 г. на Пернишкия окръжен съд в частта за отхвърляне на предявен от Общината [населено място] срещу [фирма] иск за собственост на енергийно съоръжение в [населено място],[жк], с предназначение трафопост „Поща”, с площ от 84 кв. м.
ОСЪЖДА Общината [населено място] да заплати на [фирма] разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 240 /двеста и четиридесет лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: