О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
гр.София, 27.04.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто
гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и втори април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 563/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Е. „А” за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 73 от 19.01.2010 г. по гр.д. № 2820/ 2009 г. Жалбата е само в тази част от въззивното решение, с което е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д. № 2015/ 2008 г. в частта, осъждаща касатора да заплати на Д. К. С. сумата 2 000 лв обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.49 от ЗЗД със законната лихва и 309,20 лв разноски по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че в обжалваното решение въззивният съд е решил въпроса за отговорността му без изобщо да изложи мотиви защо счита вредата за пряка и непосредствена последица от непозволено деяние. Това било в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 7 от 1959 г., според което причинната връзка трябвало да бъде доказана във всеки конкретен случай. Касаторът повдига и въпросът може ли физическото лице в търговско качество да бъде субект на отговорност по чл.45 от ЗЗД, като според него отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Иска се допускане на касационно обжалване на решението, съответно отмяната му и разглеждане на спора по същество, с последващо отхвърляне на предявения иск.
Ответникът по касация Д. К. С. оспорва жалбата. Според него няма основания за допускане на касационно обжалване, а ако все пак такова бъде допуснато оспорва основателността на жалбата и моли за отхвърлянето й.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да се допусне обжалването следва да е формулиран принципен въпрос, който да е от значение за конкретното дело и на който въззивният съд да е дал отговор в атакуваното решение. Не е такова положението по въпроса за отговорността на физическото лице, което е търговец, по чл.45 ал.1 от ЗЗД. По този въпрос въззивният съд нито е разсъждавал в обжалваното решение, нито той има значение за изхода от конкретния спор. Въззивният съд е приел, че извършител на непозволеното увреждане е лице, на което едноличният търговец е възложител на определена работа, т.е. приел е, че търговецът отговаря на основание чл.49 (а не чл.45) от ЗЗД. В този смисъл за конкретния спор е без значение въпросът дали едноличния търговец отговаря по чл.45 от ЗЗД, защото искът срещу него не е уважен на това основание. Следва да се отбележи, че едноличният търговец, както всеки друг правен субект – възложител на работа, може да отговаря по чл.49 от ЗЗД. По този въпрос нито законът е непълен или неясен, нито има данни за неправилна практика, нито има необходимост от формиране на нова практика. Поради това не са налице твърдяните от касатора основания по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
По въпроса за доказване на причинната връзка обжалваното въззивно решение не противоречи на ППВС № 7 от 1959 г. Въззивният съд никъде в обжалваното решение не е излагал мотиви, че тази връзка не подлежи на доказване или че не подлежи на доказване от ищеца. Напротив, изложени са подробни съображения защо при съвкупното обсъждане на доказателствата се приема, че вредата за ищеца по делото се явява пряка и непосредствена последица от неправомерното поведение на работниците на ответника – едноличен търговец. Следователно не е налице и твърдяното от касатора основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Поради това не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Искането в тази насока следва да се отхвърли, без произнасяне по разноските, тъй като право на такива има само ответникът по касация. Той е поискал възлагане на разходите по касационното производство, но доколкото не е доказал да са направени такива, то няма какво да му бъде присъдено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 73 от 19.01.2010 г. по гр.д. № 2820/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: